Сурови мъже, прашни и изтощени от палещото слънце, полагат упорито релса след релса; неустрашими индианци бранят земята на дедите си от натрапници; самоуверени гангстери скачат от платформите и вадят светкавично оръжие от кобура...
Въпреки всичко една от основните жп артерии в Щатите “Юниън Пасифик” е завършена повторно във филма на Сесил Б. ДеМил, а празненствата около премиерата му през 1939 година продължават три дни. Със специален влак от Холивуд до Омаха пътуват режисьора и звездите Барбра Стануик и Джоел Макрий.
През 1968 година Серджо Леоне полага доста усилия да “вербува” Хенри Фонда за “Имало едно време на Запад” – и начина, по който “звучи” филма, става определящ за жанра “спагети-уестърн”. Героите му понякога очакват бедата, за да й се противопоставят; друг път потеглят, за да я търсят – и да я победят. Но на път те очакват доста екшън-изненади – нападения в комбинация с обир са нещо естествено.
Любим похват във всички варианти на “невъзможни мисии” и джеймс-бонд авантюри е яхването на някой “железен кон” – пък бил той парен, електрически или свръх-звуков. Той е част от традиционното преследване (в “Беглецът” Харисън Форд убедително се изплъзва от преследвача с помощта на влак); по неумолимата желязна пътека героите се пренасят в друг свят (стотици мрачни вагони с обречени съдби пътуват към смъртта във филмите за Холокоста); равномерното потракване на релсите може да е морзов код за нечии разрушен живот (героите в “Изпепеляване” броят спомените си с прелитащите пред прозореца електрически стълбове)... 
Оказва се, че влакът е изключително важен аксесоар в драматургичната картина. Съвсем не забравяме, че може да е и карикатурна, затова моментално свързваме пуф-пафкащата машина с образите на Келвин Клайн и Уил Смит - та нали онзи “див, див Запад” разчита изцяло на едно шарено, шантаво, ексцентрично и еклектично возило?!
И въпреки, че споменатият филм трудно може да изпълни функцията “забавление”, отново с влакова композиция пътешества през спомените на няколко поколения една от най-добрите комедии на всички времена. Тракането на релсите така е омагьосало въображението ни, че трудно дочуваме как Джак Лемън и Тони Къртис, дегезирани като Дафни и Джоузефин, се кискат съвсем по женски в спалния вагон в компанията на Мерилин Монро.
Същата роля в мегаполисите изпълнява и метрото – подземния влак, в чиито вагони хората често са натъпкани като малки рибки в консерва, но понякога съдбата се намесва, за да срещне две сродни души (“Последна спирка “Страната на чудесата”). Ако метрото покаже електрическата си муцуна на повърхността, може да се окаже на пътя на злодей от комиксите, който да си поиграе с него (и пътниците, разбера се) като с детско влакче. Но... тогава се намесва поредния добър герой и със здравите си паяжинни нишки спасява положението – именно “на косъм”! 
Супер-героите, независимо от костюма на епохата (“спайдърменски” или каубойски гамаши с чифт пистолети), са особено пристрастени към добрите дела – и бързината на извършването им. “Лошите” – напротив – се стремят да им попречат, и обичат да кроят пъклените си замисли “на тъмно”. Подземните тунели на метрото често са свърталища на вампири, върколаци и подобни твари във въображението на днешните кинаджии. Именно това са местата и за някои от най-важните срещи и сблъсъци между програмираната реалност и истинския свят в онова особено кино-битие, наречено “матрица”...
Защо да се събуждаме от унеса – който все още не е сън, но не е и действителност – след като не можем да кажем със сигурност кое е истината... Не е ли по-сладко да си представим поне за момент, че сме започнали пътуването от онзи Особен перон 9 ¾ на Лондонската гара “Кингс Крос”, и че един Особен Експрес ще ни отведе - къде - "далече ли е Вавилон? - на няколко мечти оттук - ще е стигна ли до залез слънце? - ще стигнеш и обратно тyк!"* Какво би станало, ако... Камбанката на перона все пак държи да й се обърне внимание – “Крайна спирка”... засега...
И още нещо - “Индиана Джоунс и Храмът на обречените"
(списание Екран, декември 2004)
