полет над психиатричните гнезда...

Формули изграждат основите на изключително важни човешки науки – химия, физика, математика... От формули се ръководят и стотиците работливи чираци в занаята “как се СГЛОБЯВАТ сценарий” за света на киното. И както всяка домакиня по навик се пресяга към лавицата с подправки, така и майсторите-писачи просто предполагат кой от “подръчните” им аксесоари ще се впише добре в конкретната идея...

Когато в сърцето на филма е заложена съдбата на особени хора, естествено е част от действието да се развива в особена среда. Психиатричните клиники могат да осигурят онзи странно-спокоен климат, в който виреят нестандартни герои. Именно там резките обрати в настроения, ситуации и взаимоотношения се възприемат като нещо съвсем естествено, очаквано и дори нужно.

Пациентите им са различни “породи” – за някои лудниците са убежище, там намират разбиране, чувстват се предпазени от агресивността на нормалните. За други клиниката е затвор, унижение, непоносими окови, несправедлива присъда. Драматурзите на всеки отделен филм умело използват характеристиките на герои и сюжет, за да добавят като помощен лост за развитие на действието клинична ситуация. Класически пример за сценарно майсторство, съчетано с режисьорски талант, е “Полет над кукувиче гнездо”. Милош Форман и Джак Никълсън не оставят време за защитна реакция – зрителите се оказват ВЪТРЕ, в кълбото от съдби, което ще разплита МакМърфи. Един чист ум с бунтовна душа превръща лудницата в истинско бойно поле. Сякаш по неговите стъпки върви и героинята на Анджелина Джоли, която й спечели Оскар през 2000 година. Клиниката, която трябва да обуздава Лиза и да изтръгне Сузана (на Уинона Райдър) от депресивното й “личностно разстройство”, полира различните индивидуалности, за да ги вкара в рамките на обществото.

Необичайната природа на Лиза действа като катализатор, провокира бегълците от реалността, скрили се зад истински или измислени психически разстройства. И тъй като всяка промяна е по-добра от застоя, точно такива герои са използвани често като ключови фигури за действието. Отново в клиника е спуснат да разкрива откровения странният извънземен на Кевин Спейси в “Кей Пакс”.

Може би защото самолюбието на хората е стигнало дотам, че дефинират истините за първосигналния им, жалък и скотски живот като бълнуване на болен, чието място е в лудницата...

Именно там попада и героят на Брус Уилис, обрекъл се на своя кръстоносен поход в “12 маймуни” – няма значение дали идваш от бъдещето, или си “паксианец”, ако не се вписваш в стандартите за нормалност – не разполагаш с поле за действие, дори и да е вярно, че си се нагърбил с мисия да спасиш човечеството... Друг филм може да послужи като пример за абсолютната противоположност на това твърдение – именно клиника за психично-болни се превръща в поле за действие на един съвсем нестандартен медицински подход.

Героят на Роби Уилямс в “Патч Адамс” следва стъпките на реално съществуваща личност, която излиза от лудницата и решава да стане психиатър – защото вярва, че контактът с пациентите е ключът към тяхното здраве. И доказва твърдението си като създава и прилага система за лечение.

Почитателите на българското кино неизбежно ще направят асоциация с много добър и смел филм от (вече не толкова) близкото ни минало – “Адаптация”. Въпреки непосилната задача да откриваш истини в общество, конструирано от лъжи, екип от талантливи актьори пресъздава един микро-свят, споен от връзки между пациенти и психиатри.

Авторите на френска комедия от 2003 г. запознават героите си не къде да е, а именно в затворнически-клинична обстановка. Защото там е страхотно удобно да “натоварят” Руби и Куентин на Жерар Депардийо и Жан Рено с шантави човешки черти, които няма да им попречат в края на краищата да станат приятели – докато ни разкажат преследваческата непретенциозна, но много свежа история. Находчивото измъкване от белите престилки на надзирателите е супер-ход, с който неусетно се размиват границите между нормален и уж-не-толкова свят.

Обърканото възприятие на реалности е често използван способ за увеличаване на напрежението в трилъри, а когато се комбинира с психиатрични отклонения – специалистите по “сценарни сглобки” тръпнат в очакване за касов филмов шедьовър. Подобна формула извика възторжени отзиви сред всички киномани в началото на 90-те години, когато Кларис Стърлинг потъваше в мрачно-ужасяващия коридор за среща с доктор Ханибал Лектър. Но не проработи на очакваното ниво, когато Хали Бери се оказа пациент в клиниката, наела я заради лекарските й способности.

Лудницата като среда за развитие на действието в този случай би трябвало да доразвие сюжета и характеристиките на героинята, както това се случва в хаоса от жени около доктор Т. на Ричард Гиър – разумно и съвсем-не-безсърдечно той поверява стряскащо променената си съпруга на заведение, в което могат да й отделят нужните грижи.

И отново клиника за душевно-болни, но преди няколко века, се превръща в последно убежище за прочутия маркиз дьо Сад. Верни на биографията му, авторите на “Перото” разказват историята през решетките на лудницата, която трябва да обуздава нрава на маркиза, но не може да окове въображението му. И Джефри Ръш отново доказва любовта си към различни и предизвикателни герои, и владее с талант и опитност всеки кадър от филма.

Подобно усещане – за завършеност, пълнота и невероятно въздействие, предизвиква “Пилето” на Алън Паркър. Филмът е разтърсващо пътуване към същността на една променена душа, затворена сред болнични стени, и отделена от реалността чрез своите уникални възприятия за околния свят. Споменът за такива кинообрази е жив и настойчив, граничещ с психично отклонение – или с вечния стремеж към свобода, разкрепостеност и свободен полет на въображението...

(сп. “Екран”, март 2005)