МАСКИраното КИНО

Един деликатен, изискан жест поставя домино. 
Ръка в сатенена ръкавица държи маска пред лицето. 
В калейдоскопа от кинообрази изникват всякакви герои, които махват за поздрав, и отминават – 
и всички са със странни лица, със скрити черти. 
Маската се оказва полезен аксесоар в филмовите истории...

Може би защото повечето от тях разказват приказки. Или поне в основата на историите им се е скрила по някоя приказка. Добрият герой, който защитава по-слабите, неизменно присъства в сюжета. Той обикновено се влюбва в знойна красавица, тя отвръща на чувствата му, и заживяват щастливо до края на дните си! Героите от филмите за Зоро са доказателство, че формулата работи безотказно.

Маската се притича на помощ и когато е необходимо онагледяване на абсолютната противоположност на добрия герой – зловещото лицево приспособление в “Мълчанието на агнетата” е поставяно на човек, доказал бързина и безскрупулност, когато решава да захапе... човешко месо!

Маската може да бъде и оръдие на жестока отмъстителност – подобно на тази, която измъчва героят на Леонардо диКаприо в “Желязната маска”. Дюма-баща пише романа си по исторически сведения за тайнствен затворник в Бастилията, носил кожена маска на лицето до екзекуцията си. Маската може да скрие недъг и да даде сили на човека зад нея да изтръгне най-доброто от себе си в името на някакъв идеал – както това става в “Небесно царство”.

Йерусалимският крал Балдуин ІV, изигран от Едуард Нортън, е може би най-добрият образ в целия филм, посветен на  кръстоносен поход през Средновековието. Той носи златна маска, скривайки раните от проказата и младостта си, затова може да си позволи да е безпристрастен, далновиден, щедър и мъдър – истински достоен владетел.Не над сарацини и кръстоносци, а над тъмните подземия в Парижката опера властва друг филмов герой, скрил изкривеното си лице зад атлазената белота на маска.

Години са били нужни на Андрю Лойд Уебър да открие екип от творци, “заразени” с неговата музика и да сътворят на кино още една приказка – за красавицата с прекрасен глас и маскираният “фантом”, жаден за обич и за своята “музика на нощта”. Във впечатляващия филм на Джоуел Шумахер има една много стилна сцена – танца “Маскарад”. Стиховете и музиката са й отредили важно място в действието: Фантомът е част от гостите на тържеството, и след Танца на Маските той диктува правилата на играта!

В подобни маскарадни веселби участват и героите на Милош Форман в “Амадеус”. Но там най-важната маска е човекът с тъмната пелерина, който поръчва последните творби на гениалния Моцарт. С всяка поява на черната маска, сянката на Смъртта се прокрадва все по-уверено, като символ на проклятие...

Съдбата хвърля лоши зарове и за героя на Том Круз – няколко века по-късно, в един от най-оживените центрове на днешната цивилизация, обезобразен мъж се събужда от кома и трябва да започне живота си отначало. Бялата ергономична маска е неговия щит, макар че никой друг не го заплашва в реалността на “Ванила Скай”, освен собствените му демони. Още преди да се роди предположението, че Том Круз е пристрастен към филмите с маски – специално си купува една в “Широко затворени очи” – ще го оправдаем, че аксесоарите не са от значение при избора на роля. Във всички случаи те само допълват нюанси, подчертават акценти, помагат на действието – и на режисьора.

Във филма на Кубрик героят на Круз се поддава на любопитство, което за малко не го убива! Неканен гост, той става свидетел на специални събирания и оргии - високопоставените им гости до един носят маски, защото не могат да си позволят да бъдат идентифицирани като сластолюбци в общество, пълно с морални ограничения...

Лицемерието е основна отличителна черта на почти всички социални структури – от древността до наши дни. Затова не е чудно, че дори във филмите маските се използват или като предпазен щит за героя (който запазва нещо свое, непокварено зад нея), или като унифициране на анонимността (аз не съм аз, това сме ние – онези, които трябва да бъдем според конюнктурата и ситуацията).

В “Стената” на “Пинк Флойд” може да се открие илюстрация на последното твърдение: голямата анимационна карикатура на учителя наподобява чудовищна дървена маска, всяваща страх и отвращение у възпитаниците. Лицата на децата в училището на живота постепенно се превръщат в маски – точно преди да ги натъпчат – като рисувани малки късчета месо в месомелачката на хора. За да станат поредната “тухла в стената”. Защо ли подобна асоциация напомня за гигантската машина на киноиндустрията, захранвана от всякакви сюжети, истории, фабули и идейни нишки?!

Лица – и маски – се размиват пред погледа на зашеметения зрител, който понякога успява да се ориентира в пъстротата, но често се и изгубва сред причудливите образи на Арлекино, Пиеро, Коломбина, Пулчинела и кой ли още не в познатата и вечно нова “Комедия дел арте” на живота... (край на лиричното отклонение ~)

Една уникална политическа алегория, създадена въз основата на комикс и просмукана от бунтовния дух на бъдещето, възроди образа-маска на Гай Фокс и рефрена ‘Remember, remember the 5th of November’, а Хюго Уийвинг се справи повече от вдъхновяващо с „отмъстителната” си актьорска задача във “V като Вендета”. Маските се котират добре и в пародиите.

В нелепите си закачки Братята Уейънс включват и бяла гротескна маска, само и само малко да разнообразят сюжетно историята в “Страшен филм”.

“Маската” пък заплашвала да бъде много мрачен филм на ужасите.

Оказало се обаче, че артефакта от викингите добре пасва на разтегателното, шантаво лице на Джим Кери и филмът се превръща в комедийно събитие! Отраканият маскиран герой е и “другото аз” на мухльото на Кери.

В подобна ситуация изпада героят на Джони Деп в “Новият Дон Жуан” – той носи доминото си, за да се “отлепи” от реалността, с нея успява да прекрачи прага на свободните фантазии.

Какво биха били супер-героите в киното, ако ги нямаше техните маски? С тяхна помощ (и с набор от допълнителни “джаджи”, като пелерини, камшици, свръх-издръжливи паяжинни нишки) обикновените Брус Уейн, Пейшънс Филипс и Питър Паркър се превръщат в нещо МНОГО повече – оживели на екран комиксови образи!

Съвсем същото важи и за четиримата членове на семейство “Феноменалните” – в смисъл, че могат да си сложат черните домина и да се вмъкнат светкавично в специалните костюми, за да се превърнат в ... нещо съвсем различно – дори и за герои на анимационен филм!

При това – доста по-добър (доказано и с два “Оскара”) от новата игрална вариация на тема комикси, с еластични, невидими, огнени и страхотно-силни герои. Във “Фантастичната четворка” маска носи петият герой със свръх-способности – лошото момче, което иска да завладее света и се разхожда с черна дегезировка в стил “Вейдър”.

Но той съвсем не може да се сравнява с първия герой, създаден от Джордж Лукас за неговата 30 годишна сага. Дарт Вейдър е може би най-известният герой в маска! Дори и да не е така, той със сигурност най-популярният “лош” герой, донесъл със самото си съществуване милиони и милиарди долари на всички, свързали живота си с “Междузвездни войни”. Всеизвестен факт е, че актьорът Дейвид Проус е в ролята на Вейдър, и той доста се ядосал, когато разбрал, че гласът му няма да звучи във филма – никой не му бил казал, че ще го дублират!? Оригиналният избор на глас бил самият Орсън Уелс, но впоследствие Лукас се спрял на Джеймс Ърл Джоунс. “Тялото” и “Гласът” на Дарт Вейдър никога не са се срещали на снимачната площадка на “Междузвездни войни” – но затова пък създават един от най-великите символи в историята на киното... Нали всички ние вярваме на Люк, който сваля черната маска, за да види доброто в очите на баща си?...
Оказва се вярно предположението, че маската е полезен аксесоар – дори и в киното, ала винаги е добре да се интересуваме и какво всъщност се крие зад нея... 

(сп. “Екран”, септември 2005, partially-edited version 2011)

Къщите за книги в услуга на киното

Тихо проскръцва тежката дървена врата... Млечнобял лъч светлина се прокрадва по пода... Още малко и... книгите ще усетят посетителите, залите ще се напълнят с хора, към рафтовете ще се протягат любознателни ръце, а очите ще поглъщат жадно милиардите думи. Намираме се в БИБЛИОТЕКАТА – скривалище за неуверените, хранилище на знания за любопитните, тайнствен портал между световете за авантюристите и... удобен сюжетен аксесоар за кинаджиите.

Вековното човешко познание, подвързано в книги и подредено в лавици, заразява със своето спокойно величие, внушава респект. Библиотечните хранилища притежават тайни – опасни за непосветените, предизвикателни за неустрашимите. Сред последните кино-герои попада брат Уилям от Баскервил, който търси истини в лабиринта на манастирската библиотека от “Името на розата”.

Доста години по-късно отново Шон Конъри облича кожата на друг почитател на книгите – писателя Форестър. Убежището му от света, обречен на промени, е скромен апартамент, претъпкан с книги, и именно там неговият млад цветнокож ученик открива магията, заключена в писаното слово. Двамата изграждат мост за общуване и взаимно си помагат в сложния лабиринт на човешките взаимоотношения.

Личната библиотека, пазителка на ценни съкровища, е любимо място за уединение и за доктор Джоунс-старши (в ролята е отново неуморимият шотландец!). Но по-важният момент в третата част от приключенията на чаровните археолози е разгадаването на следите към Свещения граал – съвсем не случайно Индиана попада на тях в раннохристиянски храм, превърнат във Венецианска библиотека. Една читалня в Монреал пък е мястото за размисъл за героя на Лотар Блюто – Даниел, нагърбил се с почти непосилната задача да разкаже истината за последните дни на Христос в невероятния филм на Дени Аркан “Исус от Монреал”.

Изолираната затворническа библиотека в “Изкуплението Шоушенк” става пристан за отчаянието на невинния герой на Тим Робинс, а високо интелектуалните му задължения “по вътрешен правилник” се превръщат в трамплин за плановете по пътя към заветната свобода.

В една уютна читалня, някога след бъдещето на утрешния ден, две млади души посрещат апокалиптична реалност според авторите на поредната супер-продукция от холивудския конвейр. Филмите, произведени с щампата “екшън за ширпотреба”, може би се отличават по известни вариации в сюжетите, но поразително си приличат в използването на шаблони, и дори аксесоари! Например - сборният пункт за “раздаване на задачки” на малките послушни “ангелчета” е именно библиотека, а сред томовете ценна литература звучи отчетливо гласа на Чарли.

Сръчната секси мацка Лара Крофт пък има аристократично минало, внушително имение и още по-внушителна библиотека. Добре подвързаните томове не са само красив интериор стават и за упражнения по мятане на остри предмети от собственичката – особено преди началото на поредната мисия. Във втората приключенска история на Стивън Сомърс за възкръснали египетски мумии, преследвачите на Брендън Фрейзър и Рейчъл Уайз така вандалски опустошават семейното им гнездо, че разпердушинването на библиотечните рафтове може да съперничи само на пукотевицата в “Лигата на необикновените”.

Вярно – книгохранилището тук е доста по-внушително, има простор за размах на картечния откос, а и героите разполагат със стълбички на колелца за разнообразяване на гонитбата покрай “високите етажи”, плътно изпълнени с ръкописи. Може да ви се стори странно затварянето на екшън-сцена в ограничено пространство, но авторите са готови на всичко, за да фокусират вниманието на зрителите. 

Затова ще изглежда все по-старомодна идеята за изолиране от света в уютната самота на семейната библиотека – такава е реакцията на Рет Бътлър в “Отнесени от вихъра”, когато умира от страх за живота на своята ненагледна Скарлет О’Хара!

Един прекрасен нискобюджетен филм буквално “прелетя” по екраните у нас преди няколко години – може би затова малко хора успяха да спрат поглед в героите му, да поемат дъх и да се насладят на увлекателната история на Лоне Шерфиг. Светът на братята Харбър и Уилбър (който много иска да умре) изпитва неотложна нужда от подреждане – също както фамилната им прекрасна книжарница за стари и ценни издания. Тя играе важна роля във филма – сред лавиците с томове литература се завихрят любовта, състраданието, нежността и сърдечната грижа, за да се превърнат в лечебен елексир за душите на героите.

Друга малка книжарница, “точно зад ъгъла”, е принудена да изпразни рафтовете си с увлекателни книги за деца, защото правилата на големия бизнес са безпощадни, не се съобразяват с традициите и никакви скрупули не могат да ги спрат. “Имаш поща” на Нора Ефрон носи скромното етикетче “романтична комедия”, но всъщност е реквием за специалното отношение към книгите, присъщо на фамилните традиции в книжарството и великодушно забравено в миналото...

Тъжна констатация, особено ако си спомним как светът Фантазия в “Приказка без край” зависи само и единствено от желанието на хората да творят добро, като дават простор на въображението си. Съвсем не случайно Бастиян попада в онази книжарница със странния дядо-библиотекар, който уж неволно приковава вниманието му с тайнствена книга – героите в това приключение може да бъдем самите ние, ако не забравяме, че с всяка мисъл добавяме още цвят в палитрата на нашия свят... И това се случва не само на кино...

(сп. “Екран”, август 2005)  

Отражения...

Помните ли онзи кадър с полутъмна стая, една слаба фигура и отсечените й жестове пред мътно огледало, поставено на отсрещната стена? Сниман е преди повече от 30 години от Мартин Скорсезе – когато и той, и Робърт де Ниро (въпросната фигура) са били млади, ентусиазирани кинаджии (на по 30 години), и са искали да разкажат историята на един особен тип - шофьор на такси. После филмът се е превърнал в “крайъгълен камък” за криволичещата история на киното, но отражението на Травис, чиито поглед пронизва зрителите, остава задълго в спомените им. Може би защото търси себе си в огледалото на реалността?

Оказва се, че образът, роден от пречупването на светлината в стъкло със сребърно покритие, може да бъде важен герой във филмовите истории. Погледите в огледало могат да са драматургичен похват за забавяне на действието, за акцент в развитието на фабулата, за момент на концентрация. Много често в жанра “екшън” се разчита на изпитани прийоми за нагнетяване на напрежението и ускоряване на действието. Това важи с пълна сила при преследванията с коли – неизброими са филмите, в които погледът в огледалото за обратно виждане изиграва ВАЖНА роля за гонитбата.

Дебютът на Спилбърг “Дуел” е емблематичен в това отношение – една муцуна на камион без намек за водач подтиска и ужасява с неизменното си присъствие, дори и като отражение.  10 години по-късно Спилбърг заснема “намигване” към самия себе си - с пустинното преследване в “Похитители на изчезналия кивот” – Индиана Джоунс успява да зърне в огледалото само муцуната на нацисткия камион зад себе си! Отраженията се използват и като украшения в разкадровката, а самите огледала често служат за разчупващ елемент в сценографията на филмите. 

Не е случаен фактът, че една от стените в стаята на Кристин във “Фантомът на операта” е огромно огледало – вглеждайки се в своя образ, младата красавица открива своя учител, а той открехва прохода към тайнствения свят на неговата “Музика на нощта”. Режисьорът Джоуел Шумахер явно държи на визуалните акценти – особено в този филм, затова и не се отказва от Огледалната стая за един от дуелите между Фантома и Раул. Играта на образите, на светлините, изкривяването на пространството са приложени с вкус, чувство за мяра и се превръщат в акцент, достоен за внимание в нашата “огледална” тема. Лесно е да се докаже, че с толкова много приложения красивите пособия са много повече от обикновен АКСЕСОАР. 

Понякога в огледалото може да е скрит другият образ – Джейсън Борн очаква отговор от отражението си на важния въпрос “Кой съм аз?”; в “Мементо” изтерзаният и измъчен Гай Пиърс пронизва с изпитателен поглед огледалото в мизерната мотелска стая, с надежда да види себе си! Предвкусвайки своите 15 минути слава, друг герой на Робърт де Ниро се упражнява в красноречие със своето огледално “друго аз”.  Ако искаш да си убедителен – добре е да практикуваш първо със себе си. Може би затова в “Лунатици” Шер сяда пред огледалото във фризьорския салон, склонила да махнат “това грозно сиво” в косите й, а малко по-късно разглежда с интерес своята променена героиня и с грациозно движение поставя акцент от червило върху устните си. Безспорно е едно – никога няма да приключи препирнята дали мъжете или жените ползват по-често огледалото – с други думи, кой повече държи да види отражението си, кой е по-суетен. В нашия случай с киното няма закономерност или съотношение – използването на този изключително нужен аксесоар зависи от ситуациите, заложени в сценария, и режисьорското решение. Например героинята на Анди Макдауъл в забавния “Четири сватби и едно погребение” можеше да заведе Хю Грант на ресторант, вместо да го ползва като консултант в избора си на сватбен тоалет – но уви, човекът стиска зъби и издържа многобройните й преобличания, при това пред голямо огледало – за да е по-обективна оценката! 

Доста голямо огледало става свидетел и на нестандартното държане на един английски политик, който се отпуска пред почти непознатата си дъщеря-тийнейджърка (пристигнала ненадейно от разкрепостените Съединени Щати) и завихря буен танц – при това ролята е поверена не на кой да е, а на самия Колин Фърт! Невероятно – но факт! Споменавайки почти приказните истории, които неизбежно присъстват в кино-репертоара, няма да подминем приключенията на голямото рисувано зелено чудовище Шрек – та нали именно известното вълшебно огледало показва принцесите, които са “в наличност” и чакат да бъдат спасени?! 

Въпреки, че мащехата на Снежанка го е научила да се съобразява с конюнктурата и да възхвалява красотата на владетелите, застанали пред него, то не се стърпява да изкаже собствените си предпочитания към Фийона. 

И докато сме още на територията на приказките, трябва задължително да погледнем в Огледалото “Еиналеж”. Пред него застава Хари Потър още през първата си година от учението в Хогуортс и открива, че образът в него е на най-дълбокото, най-горещото сърдечно желание - изкусната вълшебна рамка огражда лицата на родителите му. Тайнственото огледало играе важна роля и в спасяването на философския камък от стремленията на вечното зло – лорд Волдемор. 

В една съвсем различна сага, сдобила се с превъзходен кино-епос, друго въплъщение на мрака – Окото на Саурон, се появява ненадейно пред  Фродо в Огледалото на Галадриел. Владетелката на елфическата страна Лориен поставя пред изпитание Носителя на пръстена – показва му минало, настояще и бъдеще в кристалната вода на магическия сребърен купел... Безкрайно много са отраженията, които пресичат лъчите светлина – и оставят следи върху филмовите ленти. Приказни или реални, прекрасни, страховити, весели, навъсени, свежи и унили – палитрата от образи е почти необозрима. Сред тях има и забранени – подобно на героя на Никълъс Кейдж в “Град на ангели”, застанал до момичето на Мег Райън - той не вижда себе си в огледалото, защото... притежава безсмъртие. Сред  запомнящите се огледални образи е вписан и друг герой на Никълъс Кейдж, в компанията на Джон Траволта – двамата смъртни врагове от страхотния филм на Джон Ву “Лице назаем”. 

Съвсем не случайно режисьорът е решил да изгради кулминацията около екшън-сцена и... огледало с две лица. Героити с разменени самоличности – и външен вид - се озовават от двете му страни и всеки с огромно удоволствие се прицелва в образа на другия с емблематичната реплика “Ще те убия!” Тези думи са отправени към отраженията и към противника отвъд, и ако куршумите им успеят да пробият огледалото – истинският враг ще падне мъртъв! Тази сцена е толкова страхотен пример за елегантна, изкусна и свръх-въздействаща метафора, че чак тръпки те побиват!... Помислете само - колко често сте поглеждали в огледало и сте поисквали отражението, което виждате, да изчезне?... Вместо да се отдавате на неразумни фантазии – отидете на кино! За да си поиграете с образите...

(сп. “Екран”, юни 2005) 

полет над психиатричните гнезда...

Формули изграждат основите на изключително важни човешки науки – химия, физика, математика... От формули се ръководят и стотиците работливи чираци в занаята “как се СГЛОБЯВАТ сценарий” за света на киното. И както всяка домакиня по навик се пресяга към лавицата с подправки, така и майсторите-писачи просто предполагат кой от “подръчните” им аксесоари ще се впише добре в конкретната идея...

Когато в сърцето на филма е заложена съдбата на особени хора, естествено е част от действието да се развива в особена среда. Психиатричните клиники могат да осигурят онзи странно-спокоен климат, в който виреят нестандартни герои. Именно там резките обрати в настроения, ситуации и взаимоотношения се възприемат като нещо съвсем естествено, очаквано и дори нужно.

Пациентите им са различни “породи” – за някои лудниците са убежище, там намират разбиране, чувстват се предпазени от агресивността на нормалните. За други клиниката е затвор, унижение, непоносими окови, несправедлива присъда. Драматурзите на всеки отделен филм умело използват характеристиките на герои и сюжет, за да добавят като помощен лост за развитие на действието клинична ситуация. Класически пример за сценарно майсторство, съчетано с режисьорски талант, е “Полет над кукувиче гнездо”. Милош Форман и Джак Никълсън не оставят време за защитна реакция – зрителите се оказват ВЪТРЕ, в кълбото от съдби, което ще разплита МакМърфи. Един чист ум с бунтовна душа превръща лудницата в истинско бойно поле. Сякаш по неговите стъпки върви и героинята на Анджелина Джоли, която й спечели Оскар през 2000 година. Клиниката, която трябва да обуздава Лиза и да изтръгне Сузана (на Уинона Райдър) от депресивното й “личностно разстройство”, полира различните индивидуалности, за да ги вкара в рамките на обществото.

Необичайната природа на Лиза действа като катализатор, провокира бегълците от реалността, скрили се зад истински или измислени психически разстройства. И тъй като всяка промяна е по-добра от застоя, точно такива герои са използвани често като ключови фигури за действието. Отново в клиника е спуснат да разкрива откровения странният извънземен на Кевин Спейси в “Кей Пакс”.

Може би защото самолюбието на хората е стигнало дотам, че дефинират истините за първосигналния им, жалък и скотски живот като бълнуване на болен, чието място е в лудницата...

Именно там попада и героят на Брус Уилис, обрекъл се на своя кръстоносен поход в “12 маймуни” – няма значение дали идваш от бъдещето, или си “паксианец”, ако не се вписваш в стандартите за нормалност – не разполагаш с поле за действие, дори и да е вярно, че си се нагърбил с мисия да спасиш човечеството... Друг филм може да послужи като пример за абсолютната противоположност на това твърдение – именно клиника за психично-болни се превръща в поле за действие на един съвсем нестандартен медицински подход.

Героят на Роби Уилямс в “Патч Адамс” следва стъпките на реално съществуваща личност, която излиза от лудницата и решава да стане психиатър – защото вярва, че контактът с пациентите е ключът към тяхното здраве. И доказва твърдението си като създава и прилага система за лечение.

Почитателите на българското кино неизбежно ще направят асоциация с много добър и смел филм от (вече не толкова) близкото ни минало – “Адаптация”. Въпреки непосилната задача да откриваш истини в общество, конструирано от лъжи, екип от талантливи актьори пресъздава един микро-свят, споен от връзки между пациенти и психиатри.

Авторите на френска комедия от 2003 г. запознават героите си не къде да е, а именно в затворнически-клинична обстановка. Защото там е страхотно удобно да “натоварят” Руби и Куентин на Жерар Депардийо и Жан Рено с шантави човешки черти, които няма да им попречат в края на краищата да станат приятели – докато ни разкажат преследваческата непретенциозна, но много свежа история. Находчивото измъкване от белите престилки на надзирателите е супер-ход, с който неусетно се размиват границите между нормален и уж-не-толкова свят.

Обърканото възприятие на реалности е често използван способ за увеличаване на напрежението в трилъри, а когато се комбинира с психиатрични отклонения – специалистите по “сценарни сглобки” тръпнат в очакване за касов филмов шедьовър. Подобна формула извика възторжени отзиви сред всички киномани в началото на 90-те години, когато Кларис Стърлинг потъваше в мрачно-ужасяващия коридор за среща с доктор Ханибал Лектър. Но не проработи на очакваното ниво, когато Хали Бери се оказа пациент в клиниката, наела я заради лекарските й способности.

Лудницата като среда за развитие на действието в този случай би трябвало да доразвие сюжета и характеристиките на героинята, както това се случва в хаоса от жени около доктор Т. на Ричард Гиър – разумно и съвсем-не-безсърдечно той поверява стряскащо променената си съпруга на заведение, в което могат да й отделят нужните грижи.

И отново клиника за душевно-болни, но преди няколко века, се превръща в последно убежище за прочутия маркиз дьо Сад. Верни на биографията му, авторите на “Перото” разказват историята през решетките на лудницата, която трябва да обуздава нрава на маркиза, но не може да окове въображението му. И Джефри Ръш отново доказва любовта си към различни и предизвикателни герои, и владее с талант и опитност всеки кадър от филма.

Подобно усещане – за завършеност, пълнота и невероятно въздействие, предизвиква “Пилето” на Алън Паркър. Филмът е разтърсващо пътуване към същността на една променена душа, затворена сред болнични стени, и отделена от реалността чрез своите уникални възприятия за околния свят. Споменът за такива кинообрази е жив и настойчив, граничещ с психично отклонение – или с вечния стремеж към свобода, разкрепостеност и свободен полет на въображението...

(сп. “Екран”, март 2005)