Музика и Движение в Хармония

Роди ли се една мелодия в главата на филмов композитор, тя обикновено влиза в саундтрак – но не това е темата на “аксесоарите” този път. Много често са нужни само няколко ноти, за да се завърти изящна бяла пачка, огнено-червена фуста да изпише фигура във въздуха и две тела да застинат в неповторимо единение... ТАНЦЪТ може да притежава красноречие - без да разчита на думи, може да се превърне в драматургичен апотеоз – без да е претрупан с действие... Съвсем не случайно няколко десетилетия от историята на киното преминават “под знака” на мюзикъла. Там музика и танц се сливат в уникално, забавно цяло, което - уви – все по-често носи етикета “старомодно”. Но не към този жанр ще насочим любознателните погледи, а към част от филмите, в които танцът ДОПЪЛВА авторовото усещане за цялост...

Любителите на романтиката може и да си спомнят уроците, които Дженифър Лопез преподаваше на несръчния Ричард Гиър в “Shall We Dance”. Един импулс, празнота и отегчение, една летяща мисъл са способни да извадят обикновен мъж на средна възраст от клишето на ежедневната скука и да го хвърлят в танцовите страсти – дотам, че да възхити публиката на престижен конкурс за аматьори.

Тактовете на валса допълват дневните мисли, страстта на тангото разгаря инстинктивния стремеж да овладееш напълно езика на тялото, вълнуващите латино-ритми рисуват огнен кръг около всеки кино-герой, осмелил се да навлезе в света на танца. Героите на Баз Лурман в първата част от Трилогията на червената завеса се подчиняват на бунта на стъпките, които им диктуват техните танцуващи сърца.

Амбициозна тийнейджърка с лицето на Джулия Стайлс изоставя балетните си мечти заради енергията, който пулсира във вените й с ритъма на “черната музика”. Джесика Алба в ролята на симпатичен млад хореограф предава на учениците своята собствена вяра, че ако посветиш време, талант и упоритост на изкуството на танца – модерен, гъвкав, пълен с енергия, то той ще се отплати стократно и ще излъчва магнетизъм.

Такъв е танцът на Алекс от легендарният “Флашданс” – страст, възторг и устременост, съчетани в името на една съкровена мечта – изкуството на балета. Именно с неговия филигранен свят и амбициите на друга млада душа ни среща Робърт Олтман в “Трупата”. За непредубедените зрители е лесно да се потънат неусетно в рисунъка на телата, подчинили се на музика и ритъм, и да открият накрая, че танците са били не само нужни допълнения към обикновената кино-фабула, но и малки отрязъци време, отделни светове, магически духове в различни бутилки...

Много са филмите, в които танците са елемент от сюжета, или героите страдат от “заразно” влюбване в музиката и движенията, родени от нейната магия. Едно момче и едно момиче плахо пристъпват един към друг край ромолящ шадраван в “Големите надежди”, и стъпките им ги повеждат към младостта и любовта.  Двама безразсъдни бунтовници и една чаровна девойка се вричат във вечно приятелство с танц под звуците на едно радио, на пясъчния бряг, досами лазурносиньото море в “И твойта майка също”.

Героите на Кейт Уинслет и Леонардо Дикаприо не подозират колко съдбовни изненади ги очакват, когато политат в шеметен танц под разкошните полилеи, украсили балната зала на “Титаник”. Неизбежното връщане във времето подсеща и за пъстрите, многолюдни балове на обществото от Юга в “Отнесени от вихъра” – та нали именно там се представят младите девойки и с бройката на танците се отчита степента на интерес от страна на младежите. И точно силата, която не сдържа на едно място краченцата на Скарлет О’Хара, става причина за одумването й от достопочтеното общество, оковано от традиции и правила.

Танцът като посредник в общуването между филмови герои, при това в подобни мащабни размери, очарова с пищност и хореография в класиката “Война и мир”, и особено във впечатляващия експеримент на Александър Сокуров “Руската съкровищница” – стотици човешки същества и техният танцов ритъм се подчиняват на разказ за част от руската история, предаден в пълнометражен филм, но от един-единствен кадър... И както за аристокрацията в миналото са били задължителни танцувалните умения като част от кода за общуване, оказва се, че днес, в мултинационалните общности танцът може да разделя и обединява етноси, да помага за спояването на една връзка – подобно на семейното сиртаки в “Моята голяма луда гръцка сватба”.

Танцът може да се превърне в емблема – освобождаваш задръжките, забравяш нормите, събличаш преструвките, загърбваш предразсъдъците и лесно се оказваш на сцената до героите от “Време за мъже”. Когато стане ясно, че животът по предписание носи скука, цикличност и неудовлетворение, танцът идва на помощ. Героите на Ума Търман и Джон Траволта също захвърлят като ненужни дрехи условностите, предпазливостта и добрите маниери – и резултатът е страхотен туист, станал изключително ценен аксесоар в хита на Тарантино “Криминале”. 

Всеки подобен необикновен танц отвежда героите отвъд представата им за самите тях, потапя ги в светлина, която струи от тяхната различност, прави ги свободни и им дарява щастие. Може би така се чувства и героят на Ал Пачино в “Усещане за жена” – туптящото танго на слепия полковник е не само реверанс към нежната половина на човечеството, то е ода за хармонията между ноти, стъпки и ухание, слети в съвършено цяло...

(сп. “Екран”, февруари 2005)