20 години преди 2009-та

МАЛКО ИСТОРИЯ – какво сме знаели и сме забравили или пък въобще не сме чували, но ще ни стане интересно да знаем
Последният подготвен текст за списание „Екран”, който така и не успя да бъде отпечатан

Двадесет... ммм – че това беше толкова скоро... Две години след началото на Киномания, срутване на Берлинска стена, емоции, надежди, необходимост да се гледа „Коса” отново и отново... Въпреки че филмът по това време вече е с 10-годишна история, усещането за свобода и гениалност, които излъчва, действат като магнит. Не вярвам да има някой, който не харесва този филм – наистина!


„Коса” започва своя живот на Бродуей на 29 април 1968 г. и година по-късно получава „Тони” номинация за най-добър мюзикъл; игран е от оригиналния състав 1750 пъти и в началото на 70-те години Джордж Лукас получава предложение да работи по екранизирането му. Той отказва (работи по „Американски графити”, който излиза през 1973 г.) и режисурата е поверена на Милош Форман. Авторите на мюзикъла Джеймс Радо и Джеръм Рагни не са доволни от филма – Форман не предава тяхната представа за хипитата като чудати шантавеляци, които нямат нищо общо с движението за мир, но в техния сюжет липсва най-силният момент – не Бъргър, а Клод умира във Виетнам! Но кинокритиката е във възторг – „филмът е много по-забавен от мюзикъла на сцена, подборът на актьорите е невероятно добър, „Коса” е възхитителен”!


Дали преди години не се правеха по-стойностни филми, дори и отвъд Океана? През 1989 г. на екран излиза една удивителна човешка история, свързана отново с болната тема „Виетнам” – „Роден на четвърти юли”, подписан от Оливър Стоун.


Филмът е чак на 10 място в годишната боксофис-класация, но Стоун печели Златен Глобус и втория си режисьорски „Оскар” (първият е за „Взвод”). Вкусът на публиката очевидно се различава от оценките с награди, защото нито „Да возиш мис Дейзи”, нито „Моят ляв крак” събират приходи, съизмерими със стотиците милиони на „Ловци на духове ІІ”, „Смъртоносно оръжие ІІ” или „Завръщане в бъдещето ІІ”... Обнадеждаваща е появата на „Общество на мъртвите поети” на петата позиция след най-продаваните филми през 1989 г.

Елегантната, вдъхновяваща история за няколко момчета и техния учител по литература (Робин Уилямс), провокирал творческите им заложби и вечният стремеж към свобода, поразява и днес – със свежия талант на младите актьори, с изкусната режисура на Питър Уиър и с истината, обречена да бъде вечно преоткривана от новите поколения – „Вселената е по-безкрайна, отколкото може да си представим”... Това важи с пълна сила за кино-вселената, в която през 1989 година зрителски овации обират и „Батман” на Тим Бъртън, както и безспорният „владетел” на боксофис класациите – мистър Спилбърг с (тогава) финала на сагата за Инди, „Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход”. Любопитна подробност – точно 10 години по-рано започват снимките на „Похитители на изчезналия кивот”.


През 1989-та Харисън Форд е вече на 47, но все още упорства да изпълнява сам всички каскади. Дубльорът му се шегувал, че най-сложната, почти непосилна задача била да накара Хари да му „отпусне” няколко сцени; успял да го навие с аргумента, че продуцентите няма да му платят хонорар, защото не върши работата, за която е нает!

По всеобщо мнение, сър Шон Конъри като всепризнато най-добрия Джеймс Бонд на всички времена, е бил просто предопределен за ролята на „таткото” – професор Хенри Джоунс. В работата по сюжета, Джордж Лукас си представя „луд и ексцентричен” професор, който би могъл да бъде Лоурънс Оливие. Първоначално отхвърлил предложението (та той е само 12 години по-възрастен от Форд!), Конъри е съблазнен от идеята неговият персонаж „да прави всичко, което прави Инди, но – разбира се – по-добре!” и да се забавлява с ролята, което правят и зрителите!


Заедно с победите на чаровни и обичани ветерани, 1989-та може да се „похвали” и с поява на нови лица. Въпреки че две години по-рано се е подвизавал като полицай, сервитьор и купонджия в три различни филма, именно това е годината, в която Брад Пит официално дебютира на голям екран.

В „Щастливи заедно” е съученик на веселата влюбена двойка Патрик Демпси (днешния Доктор Блян!) и Хелън Слейтър, а в хоръра „Cutting Class” е тийнейджър-баскетболист с необуздани емоции.





20 години по-късно един от най-талантливите съвременни актьори е непрестанно ангажиран, не слиза от колоните с новини в нет-а, практикува подмладяване (Бенджамин Бътън), разнообразни акценти (помните „копилето” Алдо, нали?) и не много улегнал семеен живот със завиден брой домочадие.

Четири години по-голямата от Брад Пит Ема Томпсън дебютира на екрана през същата 1989-та – в „Хенри V” на тогавашния си съпруг Кенет Брана. Днес талантливата английска дама ще има в актива си 30 пълнометражни филма, 15 телевизионни поредици, 12 сценария, както и привързаността на хиляди почитатели по света.


За ролята си в „Хауърдс Енд” (1993) и за сценария на „Разум и чувства” по Джейн Остин (1996), Томпсън получава „Оскар”-и, създават страхотен дует с Алън Рикман в „Наистина любов” (2003), но появаването й като развей-прах-мамата на Карл в „Рок-радио” направо „обра точките”!

Лудите глави си остават такива, независимо от възрастта. Прекрасно е, че те са толкова много – актьори, режисьори, сценаристи, творци. Киноманията или се възпитава, или се предава по наследство, или е съчетание от двете. Прекрасно е, че има толкова много луди глави, които да предизвикват превръщането на все повече зрители в киномани, дори днес – 114 години след първата прожекция на братя Люмиер...

Актьори-икони в най-нетипичния уестърн от историята на киното

Имало едно време една банда обирджии някъде в Щатите. За предводителите й се разказват легенди. Преди има-няма 40 години режисьорът Джордж Рой Хил и сценаристът Уилям Голдман се наемат с предизвикателната задача да облекат в образи нейните герои. С пожълтяло от времето лого на 20-th Century Fox, подобно на фотографска антика, и с обещанието, че „по-голяма част от онова, което следва, е истина” започва легендарният филм „Бъч Касиди и Сънданс Кид”.

Робърт Лерой Паркър, Хенри Лонгабау и тяхната „Дива банда” наистина обират банки и влакове в последното десетилетие на ХІХ век.
Придружени от приятелката на Хенри, Ета Плейс, живеят спокойно няколко години в Боливия. Около 1905 г. се връщат към бандитството, но на приключенията им слага край престрелката в Сан Винсенте. Въпреки слуховете за Бъч, който се измъкнал в тъмнината на нощта след смъртта на Сънданс, по-известната версия е, че двамата са предпочели самоубийството пред възможността да бъдат заловени. По подобен начин приключва прочутият филм на Джордж Рой Хил – двамата се втурват срещу обградилите ги военни... Но преди да стигнат до финала, зрителите са прекарали забавни, страхотни минути в Дивия Запад, в компанията на уникално-синхронно-очарователния дует Нюман-Редфорд.


Съвсем не случайно „Бъч Касиди и Сънданс Кид” оглавява 10-те най-гледани филма за 1969 г. и се нарежда сред 100-те най-продавани кино-творби на всички времена – само в Щатите приходите до 1974 г. са повече от 102 милиона долара. Сценарият на Голдман, озаглавен първоначално „Сънданс Кид и Бъч Касиди”, е купен от 20-th Century Fox за 400 хиляди долара. Плановете са в главните роли да се снимат Нюман и Стив МакКуин, но последният се отказва, защото не се постига съгласие кой от двамата актьори ще е „водещата звезда” (вероятно се има предвид и финансовата страна на лидерството).

Тъй като две години по-рано продуцентската компания на Джак Лемън застава зад „Хладнокръвният Люк”, Пол Нюман предлага на Лемън ролята на Сънданс Кид. Актьорът отказва, защото не обича язденето, пък и смята, че вече е изиграл в различни филми твърде много черти от характера на Кид. Уорън Бийти (снимал се две години по-рано в „Бони и Клайд”) и Марлон Брандо също са сред обсъжданите имена, които да поемат някоя от водещите роли.


Накрая режисьорът настоява пред колебаещите се продуценти Нюман – вече утвърдено „звездно” име, да влезе в ролята на Бъч, а за Сънданс да бъде ангажиран Робърт Редфорд. Той по-късно отбелязва, че след този филм известността му започва да расте и кариерата му се променя завинаги. Четири години по-късно двамата повтарят екранното си партньорство (със същия омагьосващ резултат) в „Ужилването”, режисирани отново от Джордж Рой Хил. Нюман и Редфорд винаги са твърдели, че имат огромно желание да работят отново заедно, като ги е възпирала само липсата на добър сценарий, но вече дуетът им е неосъществим – Пол Нюман си отиде завинаги...


В този филм поразяват динамичните, страхотни приятелски отношения между актьорите, които непрестанно си подават топката – словесни закачки, престрелки с погледи и думи и пълен синхрон властват пред камерата, докато зад нея важните идейни решения са дело на Хил. Не за първи път в историята на киното се използва съществуването на силна връзка между двама приятели на екрана, но след „Бъч Касиди и Сънданс Кид” този елемент придобива такава популярност, че се копира, преповтаря, отразява във филмите до края на ХХ век.



Творбата става модел за съчетаване между екшън, приключение и приятелско пътешествие – където им видят очите, само да е по-далече от властта! Режисьорът прави няколко промени в традиционните елементи на жанра – ограничава насилието (много хора умират, но не се леят кървища), развива характера на любимата на Сънданс, ограничава музиката до три определени момента във филма (един от тях съдържа “Raindrops Keep Falling On My Head”, увенчана с награда „Грами”) и насища драматичното напрежение с лек хумор – независимо от това колко е напечена ситуацията, двамата бандити винаги имат готова по някоя шантава, дори смехотворна реплика.


Хил е очарован от чувствителността на Катрин Рос и й поверява ролята на Ета, но отношенията им се обтягат значително, след като отговорният оператор й предлага да застане зад едната от камерите на терена (операторът й в момента липсвал). Стига се дотам, че Хил забранява присъствието на Рос на площадката, освен ако не участва в сцена. Тя пък му връща „комплимента” като казва, че най-приятия момент от снимките по филма е бил епизода с колелото – тя и Пол Нюман сред поляните, защото тези сцени са били заснети от втория екип. Говори се, че е нейна репликата „Хубав е всеки ден, прекаран далеч от Джордж Рой Хил”.

Сестрата на истинския Бъч Касиди често посещава снимачната площадка и разказва истории за прочутия си брат – тя е изумена от точността, с която сценарият и Пол Нюман пресъздават неговата личност, и се съгласява да участва в кратки реклами, които се въртят по кината преди тръгването на филма.


Всички сцени, които трябва да представляват Боливия, са заснети в Мексико и целият екип е повален от „Отмъщението на Монтесума” (жестока диария, причинена от замърсената местна вода). Пощадени са единствено Нюман, Редфорд и Рос, защото през времето там пиели само сода и алкохол. Непълната достоверност на предаване на събитията (военните, които обграждат двамата бандити, са много по-малко; финалната престрелка се случва през нощта) кара боливийското правителство да забрани първоначално филма да бъде показван в страната. Но подобни неточности не пречат на „Бъч Касиди и Сънданс Кид” да получи седем номинации и четири награди „Оскар”, музиката да бъде наградена със „Златен глобус”, а филмът да постави рекорд с присъдени девет награди BAFTA.


И публиката, и целият екип са влюбени във филма, образите на двамата герои стават емблематични и част от тях остава жива в реалния свят - благотворителният лагер за болни деца, организиран от Пол Нюман, носи името на бандата от филма - „Дупка в стената”, а известния ски-курорт в Юта, където всяка година се провежда най-прочутият фестивал за независимо кино, са наречени от създателя си Робърт Редфорд на името на неговия герой – Сънданс.

"Кошмари преди Коледа" = удоволствие поне един път месечно

Помня кога се появи „Кошмари преди Коледа” - както всеки си казва „скоро беше, преди 2-3 години”, така и аз се заблуждавах, докато не осъзнах, че вече са 15! Така че съвсем основателно филмът може да се настани в моя „кът от киноисторията”. За всеобща радост популярността на „Кошмари...”-те нараства с годините, както и броят на неговите фенове.

Когато в началото на 80-те години екстравагантен млад аниматор в компанията „Disney” пише поема в три страници, озаглавена „Кошмари преди Коледа”, никой не предполага, че десетина години по-късно той ще е режисирал един „Бийтълджус”, два „Батман”-а и един-Едуард-с-ръце-ножици. През 1982г. с 60 000 долара от „Disney” Тим Бъртън прави 6 минутната „стоп-моушън” анимация „Винсънт” - история за момче, обсебено от Едгар Алън По, което е почитател на актьора Винсънт Прайс, отдавнашен идол и вдъхновение за самия Тим Бъртън. Успехът на филмчето кара компанията да се замисли дали да не направи специално за празничните дни преди Нова година 30-минутен вариант за телевизия на „Кошмари преди Коледа” - стига се до визия, стори-бордове, и дори до първообрази на някои от персонажите. Проектът замира, но Бъртън не се отказва от идеята си. През 1990г. той открива, че „Disney” все още държат правата за филмирането й и настоява, че е време да я реализират, въпреки че по това време вниманието му все по-настоятелно окупира „Завръщането на Батман”.


Първоначалният вариант за префасониране на поемата в сценарий отпада, но в главата на Бъртън все по-често се върти идеята да направи от мрачната си приказка мюзикъл. За целта той ангажира дългогодишния си приятел и сътрудник Дани Елфман. Заедно конструират сюжета и правят две-трети от песните, а режисьорът Хенри Селик поема щафетата и започва снимки с екип от 200 души аниматори през юли 1991г. в Сан Франциско.

Режисьорът използва интересна метафора - „Бъртън снесе яйцето, аз трябваше да го измътя!” Задачата му е да направи така, че филмът да изглежда като „на Тим Бъртън”, а в същото време ексцентричният автор на сюжета не успява да се навърта много около снимачната площадка (пък и за него самият процес на тази особена куклена „стоп-моушън” анимация е „убийствено бавен”), защото освен с режисиране на летящи прилепи, се занимава и с подготовката на „Ед Ууд”. Елфман, който с удоволствие и жар работи по проекта, споделя, че това е една от най-лесните задачи, с които се е справял някога - освен, че композира песните, той пее вместо Тиквения крал на град Хелоуин. За гласовете на персонажите се прави нарочен кастинг, която печелят Кристофър Сарандън - за Джак и Катрин О’Хара - за парцалената кукла Сали.

Изказани са известни резерви относно злодея Уги-Буги (големия чувал от зебло, пълен с буболечки, който е пристрастен към комара) от страна на граждански асоциации за правата на цветнокожите в САЩ, но режисьорът опровергава всякакви съмнения, че може да има дори и намек за расистки елемент при създаването на този персонаж.


Когато идва време за появата на филма на екран, „Disney” го пускат от името на „Touchstone Pictures”, защото „филмът е прекалено мрачен и страшен за деца”. Тъй като бюджетът му не може да се сравнява с тези на традиционните анимационни блокбастъри, от него не очакват нищо конкретно - всички са подготвени за лоши резултати. Премиерата на „Кошмари преди Коледа” е на 9 октомври 1993г. на Ню Йоркския филмов фестивал, пуснат е по екраните 20 дни по-късно, а печалбата от първия му „тур” пред публика е 50 млн. долара! Филмът е номиниран за „Оскар” за визуални ефекти и за наградата „Хюго”. Губи и двата приза заради „Джурасик парк”, но пък печели наградата „Сатурн” (на Академията за научна фантастика, фентъзи и хорър филми) в категорията „Фентъзи”. Промъкналата се през 2001г. идея за продължение в стил компютърна анимация е категорично отхвърлена от Бъртън. „Филмът е уникален в този вид и хората го харесват именно такъв - твърди режисьорът. – Представяте ли си „посещение” на Джак при Великденския заек? Ще се опитам възможно най-дълго да опазя идеята в чистия й вид, както я харесват хората във филма!” В света на видеоигрите „Кошмари преди Коледа” вече имат култов статус; филмът е преиздаван няколко пъти на домашни носители, с различни допълнителни материали: документални кадри, отпаднали сцени и какво ли още не. Новото пускане на екран в 3D формат в Щатите на два пъти добавя приходи в милиони долари към актива на филма - натрупаната сума до момента е почти 75 млн. долара!
Хорът на критиците е единодушен: „Кошмари преди Коледа” е шедьовър! Трудно може да се намери различно мнение, пък и познайте дали сме търсили... Нали стана ясно, че ТОЗИ филм е един от най-любимите ми?!
P.S. повече от година не съм се разделяла с една страхотна значка на Тиквения крал, и мине-не-мине месец, си пускам пак филма - ей така, да ми повиши настроението и да си попея на воля заедно с чаровните му герои. На фона на кръглата луна се очертава тънък, болезнено слаб силует. Носи фрак и папийонка, а в празните дупки на гладкия бял череп горят две пламъчета. Мъчно ли ви е за самотния Джак? И на мен - много...

“Огледалце, огледалце” – рисунки от преди 70 години

Преди 109 години на 5 декември в семейството на Илайъс и Флора Дисни се ражда четвъртия им син - Уолтър Илайъс Дисни.

“Снежанка и седемте джуджета” е първия пълнометражен анимационен филм – това е факт, но се отнася само до колекцията на Уолт Дисни. “Първи” в света е 70 минутният аржентински филм “Апостолът”, създаден през 1917 г. 20 години по-късно рисуваната приказка за Снежанка е първата, заснета в цвят, има впечатляващ успех и се нарежда на десето място по приходи за всички времена в Щатите.

Уолт Дисни е принуден сериозно да защитава огромното си желание да направи “Снежанка”. Брат му Рой и жена лу Лилиан го увещават да се откаже, но той залага къщата си, за да довърши финансирането на проекта. Холивуд нарича бъдещия филм “лудостта на Дисни”, но след излизането му го награждава с почетен “Оскар” – една голяма и седем “джуджешки” статуетки. За около година “Снежанка и седемте джуджета” е най-доходния филм в американската киноистория – от тази позиция го измества “Отнесени от вихъра”. Няма спор, това е вдъхновяващо признание за трите години прецизна работа на 32 аниматори, 102 асистенти, 20 майстори по контурите, 25 специалисти за цветните фонове, 65 аниматори на ефектите, 158 колористи и контуристи – цената на филма малко надскача милион и половина долара, което си е голяма сума за 1937 година.

В началото на следващата година в щатското списание “Popular Science” са публикувани подробности по създаването на “Снежанка и седемте джуджета”. Дисни за пръв път използва заснемане на 8 плаки с рисунки, поставени една над друга на специално приспособление. Най-отгоре е камерата, вдигната на 3 метра и половина над най-долната плака. Постигнат е желания мек фокус върху отдалечените обекти на фона и различна осветеност на елементите. При промяна на крупности, оптиката върху гигантската конструкция остава неподвижна, а се преместват различните нива – нагоре или надолу, и така се запазва съотношението между героите на преден план и пейзажа. За разлика от игралното кино, където камерата записва основните цветове – червено, зелено и синьо – по време на една експозиция (не забравяйте, че говорим в доста минало време!), при анимационните филми е било необходимо всеки цвят да се заснеме отделно. Копията на цветовете се наслагвали един върху друг и така се копирали върху цветен негатив.
Именно затова, за да се завърши един рисуван филм с приблизителна дължина от 2 300 метра, е било необходимо три пъти по-голямо количество лента! Преди обаче да се стигне до заснемането на историята, екипът изминава дълъг път. В продължение на повече от 6 месеца се правят пробни скици, прослушани са над 5 хиляди актьори, уточнявани са цветове и оттенъци, майсторите по звука измислят и записват подходящите плясъци, сърбания, джавакания, тропания и какво ли още не.

И понеже преди 70 години е нямало компютър, в чиято памет да се натъпче всичко, да се синхронизира и да се обработва, трябвало е първо да се уточни звука, да се подготви музиката, и да се нанесе в специалната работна карта-схема на продукцията какво е готово. На нея първоначално е стори-бордът на приказката – така кадър по кадър, актьори, аниматори и звукари събират парченцата от мозайката, която става една от любимите рисувани приказки на много поколения.

Самата Снежанка се появява в цял ръст с помощта на 15 цвята. Когато пее, в близките й планове се добавят още 6 цвята – за очите и устните. За изглежда по-естествено, колористките решават да ползват собствения си руж върху плаките. Когато Уолт Дисни попитал как ще успеят да го слагат на точното място върху всяка следваща плака, получил отговор “А ти какво мислиш, че правим цял живот?” За да провокира сътрудниците си, Уолт Дисни въвел правилото “5 долара за гег” – всеки получавал бонус, ако измисли нещо интересно за филма – напримар как се появяват едно по едно носовете на джуджетата на вратата на Снежанка... Много анимационни техники са подобрени в работата по филма – развитие на образи с интересни характеристики, реалистично пресъздаване на хора, дъжд, светкавици, вода, искри, магия.

За да станат готови по 27 метра лента на ден, са били нужни по 1960 рисунки! Общият им брой за филма надхвърля два милиона – и всяка от тях е трябвало да се нарисува свръхпрецизно, на ръка! 25 песни са написани за филма, но само осем от тях са използвани. Дотогава не е практика да се записва “саундтрак” и филмовите компании не отдават голямо значение на тази част от бизнеса. Но дори и през 1937 г. е обърнато внимание на “мърчандайзинга” по време на премиерата - “Снежанка и седемте джуджета” е един от първите филми, които се възползват от “съпътстващата” индустрия.

За премиерата е ангажирана “Рейдио Сити Мюзик Хол” в Ню Йорк – след това е трябвало да се претапицират кадифените седалки, защото загубването на Снежанка в гората се оказало доста страшно за малките зрители! Филмът е пускан осем пъти отново по кината – средно на всеки осем години до 1993 г.

Тогава е работено по възстановяването му с помощта на дигиталните технологии, а през 2001 г. “Снежанка и седемте джуджета” е първият филм, с който започва Платинената колекция с класики на Дисни – и още в първия ден са продадени повече от милион копия! “Имало едно време - едно момиченце, с лице бяло като сняг, бузи алени като кръв, с коси черни като абаносово дърво...”

(списание "Екран", април 2007)

Толкова бързо ли минават 30 години? За “Star Wars” – с много обич!

Предупреждение – този текст не се препоръчва за “обсебените” и за “маниаците” на тема “Star Wars”, той е по-скоро носталгично-информационно припомняне на факти и любопитни подробности за всички скромни почитатели, които харесват безумно този филм!

Помните ли кога за пръв път сте го гледали? Аз бях в трети или четвърти клас, отидохме с приятелката ми в кино “Красно село” и бяхме поразени! След това всеки ден крънкахме стотинки от наште, за да ходим пак, и пак... После си разменяхме лепенки с момчетата, показвахме си играчки – страшен лукс беше някой да се сдобие с тях; хвалехме се един на друг кой какво знае – “ще бъдат всъщност три трилогии, ама защо това е четвърта част, сигурно за да е по-загадъчно, и този Хан е направо убийствен, а как се казваха изстребителите, дето при атака заемат позиция Х на крилете?”...

Колко отдавна беше това! Поколението, което днес ходи на училище, може би гледа с насмешка на такива спомени. Израснали са с високоскоростен интернет, DVD-плейъри и PlayStation конзоли, с мобилни телефони и какво ли още не, затова не могат да разберат възторга, който ни обземаше нас – връстниците на “Star Wars”, когато гледахме приключенията в онази “далечна галактика” от дървените столове на кварталното кино. Тогава не знаехме, че това е първият филм, надвишил 300 милиона долара приходи и прожектиран с Dolby surround стерео звук. Не знаехме също, че преди да завърши “Нова надежда” Джордж Лукас влиза в болница от изтощение и пренапрежение; че 20 Century Fox са спасени от банкрут благодарение на филма, и че до 1977 г. студиото е имало най-много 37 милиона долара годишна печалба, а след премиерата на “Star Wars” завършват годината със 79 милиона!

Докато чакахме продължението, дори не сме подозирали, че за 6 месеца първият филм от оригиналната трилогия е детронирал “Челюсти” като шампион в световния боксофис и е държал първото място чак до появата на “Титаник”! През премиерната седмица след 25 май 1977 г. “Star Wars” печели малко повече от милион и половина на по-малко от 40 екрана в Щатите. 20 години по-късно Специалното издание е показано в 2 хиляди кина и за една седмица приходите са повече от 36 милиона долара! 30 години след премиерата “Star Wars” притежава все същата притегателна сила и очарование – със сигурност не само в нашите очи, очите на феновете! Тайната вероятно се крие в простичката история, разраснала се от 14 странички (1973 г.) на 200 до началото на снимките.

Първият герой, създаден от Лукас, е Дарт Вейдър. Слава богу, че Хан Соло не е зелено извънземно същество (според първоначална идея), и че Харисън Форд толкова добре партнирал на другите за екранните тестове (кастинг с камера), че Лукас внезапно осъзнал как пред него седи героят му. Добре, че Люк не е момиче, нито пък джудже или 60-годишен генерал, и че не се казва Старкилър, а Скайуокър – някак по-приключенски звучи... Питър Мейхю “спечелва” козината на Чюбака само като се изправя при влизането на Джордж Лукас в стаята за кастинг – височината му е наистина впечатляваща.

На атлетичния Дейвид Проус се паднало да носи черната каска. Актьорът все още говори с обида за факта, че гласът не е неговият, а на Джеймс Ърл Джоунс, но всички сме сигурни, че ако Вейдър не говореше така – тежко и безкомпромисно, героят нямаше да бъде същият. Много са спънките по пътя на “Star Wars” към екрана – известно е, че Лукас много трудно намира студио, което да застане финансово зад проекта. Universal и United Artists отказват, защото “хората няма да искат да гледат филма”! 20 Century Fox влагат в шантавата фантастична история за извънземни и пътешествия в космоса 8 милиона долара, после дават още 3 милиона. Впоследствие Джордж Лукас подписва такъв договор за процент в съпътстващата развлекателна индустрия (т.нар. “мърчандайзинг” – игри, играчки и пр.), че неочаквано гигантските печалби го правят реално независим продуцент! Но преди това се случва какво ли не - още на първия ден от снимките в Тунис се разразява най-голямата дъждовна буря за последните 50 години; пясъчна буря разрушава част от снимачните площадки (същото сполетява Лукас и по време на снимките на “Епизод І - Невидима заплаха”); режисьорът е помолен да премести превозното средство на джавасите по-далече от тунизийско-либийската граница. Заради напрежението и проблемите, заради факта, че основна част от създаването на филма е организирано в огромните студия “Елстрий” в Англия, Джордж Лукас е изключително напрегнат. Според Марк Хамил изглеждал така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи, а Харисън Форд обръща внимание на това, че Лукас е нетърпелив – това, което трябва да се случи, вече е написано, значи актьорите сами трябва да го разберат и да действат! Дори и Кари Фишер признава, че Лукас е доста некомуникативен – след дублите използва само насоки като “по-бързо”, “по-силно”, “по-интензивно”. Когато за кратко изгубил гласа си по време на снимки, екипът му осигурил дъска, на която пишело тези три думи! През цялото време “младото поколение” актьори (основно Хамил и Фишер) се опитва да поддържа духа на снимачната площадка с шеги, присъщи на всички тинейджъри...

След като всичко е построено, Лукас обикаля навсякъде и прави така, че да изглежда вече употребявано, естествено захабено, овалва R2-D2 в прахоляк, поочуква го; корабите на бунтовниците, които се подготвят за битка, са мръсни, зареждат ги с гориво, обърнато е внимание на толкова много неща, които правят филма “РЕАЛЕН”.

Това е една от тайните му – детайли, които неволно забелязваш и те впечатляват; елементи от разказа, които приземяват историята и я доближават до зрителите. Само за сравнение си спомнете корабите, в които се “крие” малкия Анакин Скайуокър (а после и подкарва, за да взриви контролната станция на дроидите на Търговската федерация) – лъскав, бляскав, току-що компютърно-генериран! Докато се снима “Star Wars”, в специално създаденото от Лукас студио “Industrial Light and Magic” в Щатите цари хаос. То не прилича на днешното ранчо “Скайуокър” - работилниците за макетите и площадките за снимки с тях се намират в обикновени хангари; хората в тях са млади, ентусиазирани – точно като Лукас, и работят денонощно. За тях филмът е предизвикателство, за което са мечтали! Почти 5 от 11-те милиона бюджет са използвани за създаването на специални ефекти, които не са правени дотогава. Поставя се началото на индустрия, на която киното дължи огромна част от развитието си в края на 20 век. Неслучайно това е единственият филм от сагата на Лукас, номиниран за “Оскар” в категорията “най-добър филм”!

И той наистина е най-популярното космическо приключение на всички времена. Защото в него има прекрасна история – за доброто и злото, за това как да направим верният избор, как да пораснем. Лукас е невероятно визуален режисьор – на екрана се появява всичко онова, което вече е оживяло във въображението му. Със “Star Wars” той промени начина, по който се гледа и се прави кино и реализира най-съкровената си мечта – създаде свят, който всички обичат.

p.s. ето и два мои любими епизода от най-добрия филм на поредицата - "Империята отвръща на удара"! :)