Къщите за книги в услуга на киното

Тихо проскръцва тежката дървена врата... Млечнобял лъч светлина се прокрадва по пода... Още малко и... книгите ще усетят посетителите, залите ще се напълнят с хора, към рафтовете ще се протягат любознателни ръце, а очите ще поглъщат жадно милиардите думи. Намираме се в БИБЛИОТЕКАТА – скривалище за неуверените, хранилище на знания за любопитните, тайнствен портал между световете за авантюристите и... удобен сюжетен аксесоар за кинаджиите.

Вековното човешко познание, подвързано в книги и подредено в лавици, заразява със своето спокойно величие, внушава респект. Библиотечните хранилища притежават тайни – опасни за непосветените, предизвикателни за неустрашимите. Сред последните кино-герои попада брат Уилям от Баскервил, който търси истини в лабиринта на манастирската библиотека от “Името на розата”.

Доста години по-късно отново Шон Конъри облича кожата на друг почитател на книгите – писателя Форестър. Убежището му от света, обречен на промени, е скромен апартамент, претъпкан с книги, и именно там неговият млад цветнокож ученик открива магията, заключена в писаното слово. Двамата изграждат мост за общуване и взаимно си помагат в сложния лабиринт на човешките взаимоотношения.

Личната библиотека, пазителка на ценни съкровища, е любимо място за уединение и за доктор Джоунс-старши (в ролята е отново неуморимият шотландец!). Но по-важният момент в третата част от приключенията на чаровните археолози е разгадаването на следите към Свещения граал – съвсем не случайно Индиана попада на тях в раннохристиянски храм, превърнат във Венецианска библиотека. Една читалня в Монреал пък е мястото за размисъл за героя на Лотар Блюто – Даниел, нагърбил се с почти непосилната задача да разкаже истината за последните дни на Христос в невероятния филм на Дени Аркан “Исус от Монреал”.

Изолираната затворническа библиотека в “Изкуплението Шоушенк” става пристан за отчаянието на невинния герой на Тим Робинс, а високо интелектуалните му задължения “по вътрешен правилник” се превръщат в трамплин за плановете по пътя към заветната свобода.

В една уютна читалня, някога след бъдещето на утрешния ден, две млади души посрещат апокалиптична реалност според авторите на поредната супер-продукция от холивудския конвейр. Филмите, произведени с щампата “екшън за ширпотреба”, може би се отличават по известни вариации в сюжетите, но поразително си приличат в използването на шаблони, и дори аксесоари! Например - сборният пункт за “раздаване на задачки” на малките послушни “ангелчета” е именно библиотека, а сред томовете ценна литература звучи отчетливо гласа на Чарли.

Сръчната секси мацка Лара Крофт пък има аристократично минало, внушително имение и още по-внушителна библиотека. Добре подвързаните томове не са само красив интериор стават и за упражнения по мятане на остри предмети от собственичката – особено преди началото на поредната мисия. Във втората приключенска история на Стивън Сомърс за възкръснали египетски мумии, преследвачите на Брендън Фрейзър и Рейчъл Уайз така вандалски опустошават семейното им гнездо, че разпердушинването на библиотечните рафтове може да съперничи само на пукотевицата в “Лигата на необикновените”.

Вярно – книгохранилището тук е доста по-внушително, има простор за размах на картечния откос, а и героите разполагат със стълбички на колелца за разнообразяване на гонитбата покрай “високите етажи”, плътно изпълнени с ръкописи. Може да ви се стори странно затварянето на екшън-сцена в ограничено пространство, но авторите са готови на всичко, за да фокусират вниманието на зрителите. 

Затова ще изглежда все по-старомодна идеята за изолиране от света в уютната самота на семейната библиотека – такава е реакцията на Рет Бътлър в “Отнесени от вихъра”, когато умира от страх за живота на своята ненагледна Скарлет О’Хара!

Един прекрасен нискобюджетен филм буквално “прелетя” по екраните у нас преди няколко години – може би затова малко хора успяха да спрат поглед в героите му, да поемат дъх и да се насладят на увлекателната история на Лоне Шерфиг. Светът на братята Харбър и Уилбър (който много иска да умре) изпитва неотложна нужда от подреждане – също както фамилната им прекрасна книжарница за стари и ценни издания. Тя играе важна роля във филма – сред лавиците с томове литература се завихрят любовта, състраданието, нежността и сърдечната грижа, за да се превърнат в лечебен елексир за душите на героите.

Друга малка книжарница, “точно зад ъгъла”, е принудена да изпразни рафтовете си с увлекателни книги за деца, защото правилата на големия бизнес са безпощадни, не се съобразяват с традициите и никакви скрупули не могат да ги спрат. “Имаш поща” на Нора Ефрон носи скромното етикетче “романтична комедия”, но всъщност е реквием за специалното отношение към книгите, присъщо на фамилните традиции в книжарството и великодушно забравено в миналото...

Тъжна констатация, особено ако си спомним как светът Фантазия в “Приказка без край” зависи само и единствено от желанието на хората да творят добро, като дават простор на въображението си. Съвсем не случайно Бастиян попада в онази книжарница със странния дядо-библиотекар, който уж неволно приковава вниманието му с тайнствена книга – героите в това приключение може да бъдем самите ние, ако не забравяме, че с всяка мисъл добавяме още цвят в палитрата на нашия свят... И това се случва не само на кино...

(сп. “Екран”, август 2005)  

Отражения...

Помните ли онзи кадър с полутъмна стая, една слаба фигура и отсечените й жестове пред мътно огледало, поставено на отсрещната стена? Сниман е преди повече от 30 години от Мартин Скорсезе – когато и той, и Робърт де Ниро (въпросната фигура) са били млади, ентусиазирани кинаджии (на по 30 години), и са искали да разкажат историята на един особен тип - шофьор на такси. После филмът се е превърнал в “крайъгълен камък” за криволичещата история на киното, но отражението на Травис, чиито поглед пронизва зрителите, остава задълго в спомените им. Може би защото търси себе си в огледалото на реалността?

Оказва се, че образът, роден от пречупването на светлината в стъкло със сребърно покритие, може да бъде важен герой във филмовите истории. Погледите в огледало могат да са драматургичен похват за забавяне на действието, за акцент в развитието на фабулата, за момент на концентрация. Много често в жанра “екшън” се разчита на изпитани прийоми за нагнетяване на напрежението и ускоряване на действието. Това важи с пълна сила при преследванията с коли – неизброими са филмите, в които погледът в огледалото за обратно виждане изиграва ВАЖНА роля за гонитбата.

Дебютът на Спилбърг “Дуел” е емблематичен в това отношение – една муцуна на камион без намек за водач подтиска и ужасява с неизменното си присъствие, дори и като отражение.  10 години по-късно Спилбърг заснема “намигване” към самия себе си - с пустинното преследване в “Похитители на изчезналия кивот” – Индиана Джоунс успява да зърне в огледалото само муцуната на нацисткия камион зад себе си! Отраженията се използват и като украшения в разкадровката, а самите огледала често служат за разчупващ елемент в сценографията на филмите. 

Не е случаен фактът, че една от стените в стаята на Кристин във “Фантомът на операта” е огромно огледало – вглеждайки се в своя образ, младата красавица открива своя учител, а той открехва прохода към тайнствения свят на неговата “Музика на нощта”. Режисьорът Джоуел Шумахер явно държи на визуалните акценти – особено в този филм, затова и не се отказва от Огледалната стая за един от дуелите между Фантома и Раул. Играта на образите, на светлините, изкривяването на пространството са приложени с вкус, чувство за мяра и се превръщат в акцент, достоен за внимание в нашата “огледална” тема. Лесно е да се докаже, че с толкова много приложения красивите пособия са много повече от обикновен АКСЕСОАР. 

Понякога в огледалото може да е скрит другият образ – Джейсън Борн очаква отговор от отражението си на важния въпрос “Кой съм аз?”; в “Мементо” изтерзаният и измъчен Гай Пиърс пронизва с изпитателен поглед огледалото в мизерната мотелска стая, с надежда да види себе си! Предвкусвайки своите 15 минути слава, друг герой на Робърт де Ниро се упражнява в красноречие със своето огледално “друго аз”.  Ако искаш да си убедителен – добре е да практикуваш първо със себе си. Може би затова в “Лунатици” Шер сяда пред огледалото във фризьорския салон, склонила да махнат “това грозно сиво” в косите й, а малко по-късно разглежда с интерес своята променена героиня и с грациозно движение поставя акцент от червило върху устните си. Безспорно е едно – никога няма да приключи препирнята дали мъжете или жените ползват по-често огледалото – с други думи, кой повече държи да види отражението си, кой е по-суетен. В нашия случай с киното няма закономерност или съотношение – използването на този изключително нужен аксесоар зависи от ситуациите, заложени в сценария, и режисьорското решение. Например героинята на Анди Макдауъл в забавния “Четири сватби и едно погребение” можеше да заведе Хю Грант на ресторант, вместо да го ползва като консултант в избора си на сватбен тоалет – но уви, човекът стиска зъби и издържа многобройните й преобличания, при това пред голямо огледало – за да е по-обективна оценката! 

Доста голямо огледало става свидетел и на нестандартното държане на един английски политик, който се отпуска пред почти непознатата си дъщеря-тийнейджърка (пристигнала ненадейно от разкрепостените Съединени Щати) и завихря буен танц – при това ролята е поверена не на кой да е, а на самия Колин Фърт! Невероятно – но факт! Споменавайки почти приказните истории, които неизбежно присъстват в кино-репертоара, няма да подминем приключенията на голямото рисувано зелено чудовище Шрек – та нали именно известното вълшебно огледало показва принцесите, които са “в наличност” и чакат да бъдат спасени?! 

Въпреки, че мащехата на Снежанка го е научила да се съобразява с конюнктурата и да възхвалява красотата на владетелите, застанали пред него, то не се стърпява да изкаже собствените си предпочитания към Фийона. 

И докато сме още на територията на приказките, трябва задължително да погледнем в Огледалото “Еиналеж”. Пред него застава Хари Потър още през първата си година от учението в Хогуортс и открива, че образът в него е на най-дълбокото, най-горещото сърдечно желание - изкусната вълшебна рамка огражда лицата на родителите му. Тайнственото огледало играе важна роля и в спасяването на философския камък от стремленията на вечното зло – лорд Волдемор. 

В една съвсем различна сага, сдобила се с превъзходен кино-епос, друго въплъщение на мрака – Окото на Саурон, се появява ненадейно пред  Фродо в Огледалото на Галадриел. Владетелката на елфическата страна Лориен поставя пред изпитание Носителя на пръстена – показва му минало, настояще и бъдеще в кристалната вода на магическия сребърен купел... Безкрайно много са отраженията, които пресичат лъчите светлина – и оставят следи върху филмовите ленти. Приказни или реални, прекрасни, страховити, весели, навъсени, свежи и унили – палитрата от образи е почти необозрима. Сред тях има и забранени – подобно на героя на Никълъс Кейдж в “Град на ангели”, застанал до момичето на Мег Райън - той не вижда себе си в огледалото, защото... притежава безсмъртие. Сред  запомнящите се огледални образи е вписан и друг герой на Никълъс Кейдж, в компанията на Джон Траволта – двамата смъртни врагове от страхотния филм на Джон Ву “Лице назаем”. 

Съвсем не случайно режисьорът е решил да изгради кулминацията около екшън-сцена и... огледало с две лица. Героити с разменени самоличности – и външен вид - се озовават от двете му страни и всеки с огромно удоволствие се прицелва в образа на другия с емблематичната реплика “Ще те убия!” Тези думи са отправени към отраженията и към противника отвъд, и ако куршумите им успеят да пробият огледалото – истинският враг ще падне мъртъв! Тази сцена е толкова страхотен пример за елегантна, изкусна и свръх-въздействаща метафора, че чак тръпки те побиват!... Помислете само - колко често сте поглеждали в огледало и сте поисквали отражението, което виждате, да изчезне?... Вместо да се отдавате на неразумни фантазии – отидете на кино! За да си поиграете с образите...

(сп. “Екран”, юни 2005) 

полет над психиатричните гнезда...

Формули изграждат основите на изключително важни човешки науки – химия, физика, математика... От формули се ръководят и стотиците работливи чираци в занаята “как се СГЛОБЯВАТ сценарий” за света на киното. И както всяка домакиня по навик се пресяга към лавицата с подправки, така и майсторите-писачи просто предполагат кой от “подръчните” им аксесоари ще се впише добре в конкретната идея...

Когато в сърцето на филма е заложена съдбата на особени хора, естествено е част от действието да се развива в особена среда. Психиатричните клиники могат да осигурят онзи странно-спокоен климат, в който виреят нестандартни герои. Именно там резките обрати в настроения, ситуации и взаимоотношения се възприемат като нещо съвсем естествено, очаквано и дори нужно.

Пациентите им са различни “породи” – за някои лудниците са убежище, там намират разбиране, чувстват се предпазени от агресивността на нормалните. За други клиниката е затвор, унижение, непоносими окови, несправедлива присъда. Драматурзите на всеки отделен филм умело използват характеристиките на герои и сюжет, за да добавят като помощен лост за развитие на действието клинична ситуация. Класически пример за сценарно майсторство, съчетано с режисьорски талант, е “Полет над кукувиче гнездо”. Милош Форман и Джак Никълсън не оставят време за защитна реакция – зрителите се оказват ВЪТРЕ, в кълбото от съдби, което ще разплита МакМърфи. Един чист ум с бунтовна душа превръща лудницата в истинско бойно поле. Сякаш по неговите стъпки върви и героинята на Анджелина Джоли, която й спечели Оскар през 2000 година. Клиниката, която трябва да обуздава Лиза и да изтръгне Сузана (на Уинона Райдър) от депресивното й “личностно разстройство”, полира различните индивидуалности, за да ги вкара в рамките на обществото.

Необичайната природа на Лиза действа като катализатор, провокира бегълците от реалността, скрили се зад истински или измислени психически разстройства. И тъй като всяка промяна е по-добра от застоя, точно такива герои са използвани често като ключови фигури за действието. Отново в клиника е спуснат да разкрива откровения странният извънземен на Кевин Спейси в “Кей Пакс”.

Може би защото самолюбието на хората е стигнало дотам, че дефинират истините за първосигналния им, жалък и скотски живот като бълнуване на болен, чието място е в лудницата...

Именно там попада и героят на Брус Уилис, обрекъл се на своя кръстоносен поход в “12 маймуни” – няма значение дали идваш от бъдещето, или си “паксианец”, ако не се вписваш в стандартите за нормалност – не разполагаш с поле за действие, дори и да е вярно, че си се нагърбил с мисия да спасиш човечеството... Друг филм може да послужи като пример за абсолютната противоположност на това твърдение – именно клиника за психично-болни се превръща в поле за действие на един съвсем нестандартен медицински подход.

Героят на Роби Уилямс в “Патч Адамс” следва стъпките на реално съществуваща личност, която излиза от лудницата и решава да стане психиатър – защото вярва, че контактът с пациентите е ключът към тяхното здраве. И доказва твърдението си като създава и прилага система за лечение.

Почитателите на българското кино неизбежно ще направят асоциация с много добър и смел филм от (вече не толкова) близкото ни минало – “Адаптация”. Въпреки непосилната задача да откриваш истини в общество, конструирано от лъжи, екип от талантливи актьори пресъздава един микро-свят, споен от връзки между пациенти и психиатри.

Авторите на френска комедия от 2003 г. запознават героите си не къде да е, а именно в затворнически-клинична обстановка. Защото там е страхотно удобно да “натоварят” Руби и Куентин на Жерар Депардийо и Жан Рено с шантави човешки черти, които няма да им попречат в края на краищата да станат приятели – докато ни разкажат преследваческата непретенциозна, но много свежа история. Находчивото измъкване от белите престилки на надзирателите е супер-ход, с който неусетно се размиват границите между нормален и уж-не-толкова свят.

Обърканото възприятие на реалности е често използван способ за увеличаване на напрежението в трилъри, а когато се комбинира с психиатрични отклонения – специалистите по “сценарни сглобки” тръпнат в очакване за касов филмов шедьовър. Подобна формула извика възторжени отзиви сред всички киномани в началото на 90-те години, когато Кларис Стърлинг потъваше в мрачно-ужасяващия коридор за среща с доктор Ханибал Лектър. Но не проработи на очакваното ниво, когато Хали Бери се оказа пациент в клиниката, наела я заради лекарските й способности.

Лудницата като среда за развитие на действието в този случай би трябвало да доразвие сюжета и характеристиките на героинята, както това се случва в хаоса от жени около доктор Т. на Ричард Гиър – разумно и съвсем-не-безсърдечно той поверява стряскащо променената си съпруга на заведение, в което могат да й отделят нужните грижи.

И отново клиника за душевно-болни, но преди няколко века, се превръща в последно убежище за прочутия маркиз дьо Сад. Верни на биографията му, авторите на “Перото” разказват историята през решетките на лудницата, която трябва да обуздава нрава на маркиза, но не може да окове въображението му. И Джефри Ръш отново доказва любовта си към различни и предизвикателни герои, и владее с талант и опитност всеки кадър от филма.

Подобно усещане – за завършеност, пълнота и невероятно въздействие, предизвиква “Пилето” на Алън Паркър. Филмът е разтърсващо пътуване към същността на една променена душа, затворена сред болнични стени, и отделена от реалността чрез своите уникални възприятия за околния свят. Споменът за такива кинообрази е жив и настойчив, граничещ с психично отклонение – или с вечния стремеж към свобода, разкрепостеност и свободен полет на въображението...

(сп. “Екран”, март 2005) 

Музика и Движение в Хармония

Роди ли се една мелодия в главата на филмов композитор, тя обикновено влиза в саундтрак – но не това е темата на “аксесоарите” този път. Много често са нужни само няколко ноти, за да се завърти изящна бяла пачка, огнено-червена фуста да изпише фигура във въздуха и две тела да застинат в неповторимо единение... ТАНЦЪТ може да притежава красноречие - без да разчита на думи, може да се превърне в драматургичен апотеоз – без да е претрупан с действие... Съвсем не случайно няколко десетилетия от историята на киното преминават “под знака” на мюзикъла. Там музика и танц се сливат в уникално, забавно цяло, което - уви – все по-често носи етикета “старомодно”. Но не към този жанр ще насочим любознателните погледи, а към част от филмите, в които танцът ДОПЪЛВА авторовото усещане за цялост...

Любителите на романтиката може и да си спомнят уроците, които Дженифър Лопез преподаваше на несръчния Ричард Гиър в “Shall We Dance”. Един импулс, празнота и отегчение, една летяща мисъл са способни да извадят обикновен мъж на средна възраст от клишето на ежедневната скука и да го хвърлят в танцовите страсти – дотам, че да възхити публиката на престижен конкурс за аматьори.

Тактовете на валса допълват дневните мисли, страстта на тангото разгаря инстинктивния стремеж да овладееш напълно езика на тялото, вълнуващите латино-ритми рисуват огнен кръг около всеки кино-герой, осмелил се да навлезе в света на танца. Героите на Баз Лурман в първата част от Трилогията на червената завеса се подчиняват на бунта на стъпките, които им диктуват техните танцуващи сърца.

Амбициозна тийнейджърка с лицето на Джулия Стайлс изоставя балетните си мечти заради енергията, който пулсира във вените й с ритъма на “черната музика”. Джесика Алба в ролята на симпатичен млад хореограф предава на учениците своята собствена вяра, че ако посветиш време, талант и упоритост на изкуството на танца – модерен, гъвкав, пълен с енергия, то той ще се отплати стократно и ще излъчва магнетизъм.

Такъв е танцът на Алекс от легендарният “Флашданс” – страст, възторг и устременост, съчетани в името на една съкровена мечта – изкуството на балета. Именно с неговия филигранен свят и амбициите на друга млада душа ни среща Робърт Олтман в “Трупата”. За непредубедените зрители е лесно да се потънат неусетно в рисунъка на телата, подчинили се на музика и ритъм, и да открият накрая, че танците са били не само нужни допълнения към обикновената кино-фабула, но и малки отрязъци време, отделни светове, магически духове в различни бутилки...

Много са филмите, в които танците са елемент от сюжета, или героите страдат от “заразно” влюбване в музиката и движенията, родени от нейната магия. Едно момче и едно момиче плахо пристъпват един към друг край ромолящ шадраван в “Големите надежди”, и стъпките им ги повеждат към младостта и любовта.  Двама безразсъдни бунтовници и една чаровна девойка се вричат във вечно приятелство с танц под звуците на едно радио, на пясъчния бряг, досами лазурносиньото море в “И твойта майка също”.

Героите на Кейт Уинслет и Леонардо Дикаприо не подозират колко съдбовни изненади ги очакват, когато политат в шеметен танц под разкошните полилеи, украсили балната зала на “Титаник”. Неизбежното връщане във времето подсеща и за пъстрите, многолюдни балове на обществото от Юга в “Отнесени от вихъра” – та нали именно там се представят младите девойки и с бройката на танците се отчита степента на интерес от страна на младежите. И точно силата, която не сдържа на едно място краченцата на Скарлет О’Хара, става причина за одумването й от достопочтеното общество, оковано от традиции и правила.

Танцът като посредник в общуването между филмови герои, при това в подобни мащабни размери, очарова с пищност и хореография в класиката “Война и мир”, и особено във впечатляващия експеримент на Александър Сокуров “Руската съкровищница” – стотици човешки същества и техният танцов ритъм се подчиняват на разказ за част от руската история, предаден в пълнометражен филм, но от един-единствен кадър... И както за аристокрацията в миналото са били задължителни танцувалните умения като част от кода за общуване, оказва се, че днес, в мултинационалните общности танцът може да разделя и обединява етноси, да помага за спояването на една връзка – подобно на семейното сиртаки в “Моята голяма луда гръцка сватба”.

Танцът може да се превърне в емблема – освобождаваш задръжките, забравяш нормите, събличаш преструвките, загърбваш предразсъдъците и лесно се оказваш на сцената до героите от “Време за мъже”. Когато стане ясно, че животът по предписание носи скука, цикличност и неудовлетворение, танцът идва на помощ. Героите на Ума Търман и Джон Траволта също захвърлят като ненужни дрехи условностите, предпазливостта и добрите маниери – и резултатът е страхотен туист, станал изключително ценен аксесоар в хита на Тарантино “Криминале”. 

Всеки подобен необикновен танц отвежда героите отвъд представата им за самите тях, потапя ги в светлина, която струи от тяхната различност, прави ги свободни и им дарява щастие. Може би така се чувства и героят на Ал Пачино в “Усещане за жена” – туптящото танго на слепия полковник е не само реверанс към нежната половина на човечеството, то е ода за хармонията между ноти, стъпки и ухание, слети в съвършено цяло...

(сп. “Екран”, февруари 2005)

Пътешественическо... с влакове...

Велико усещане е пътуването. Загърбваш грижите, слагаш пуловер и четка за зъби в сака и се мяташ на ВЛАКА... Успокоява те равномерното потракване по релсите... и неусетно се пренасяш в реалността между световете. Уж е полудрямка, уж е будуване наяве, и ето, че те връхлитат кино-спомени... Доста често изкуството на движещите се образи се осланя на помощта на влакови композиции – за измъкване на героите от сложни ситуации, за екшън-сцени, за сюжетни промени и какво ли още не...

Случайните съвпадения понякога се превръщат в исторически факти. Любознателните авантюристи Люмиер първи запечатват на лента онзи влак, пристигащ на гара Сиота. И въпреки безбройните посоки, които открива кинаджийското въображение, влаковите авантюри не отстъпват дори на пътешествията до Луната. Жанрът “уестърн”, радвал се на особена почит цели десетилетия, е немислим без “Железния кон”.

Сурови мъже, прашни и изтощени от палещото слънце, полагат упорито релса след релса; неустрашими индианци бранят земята на дедите си от натрапници; самоуверени гангстери скачат от платформите и вадят светкавично оръжие от кобура...

Въпреки всичко една от основните жп артерии в Щатите “Юниън Пасифик” е завършена повторно във филма на Сесил Б. ДеМил, а празненствата около премиерата му през 1939 година продължават три дни. Със специален влак от Холивуд до Омаха пътуват режисьора и звездите Барбра Стануик и Джоел Макрий.

През 1968 година Серджо Леоне полага доста усилия да “вербува” Хенри Фонда за “Имало едно време на Запад” – и начина, по който “звучи” филма, става определящ за жанра “спагети-уестърн”. Героите му понякога очакват бедата, за да й се противопоставят; друг път потеглят, за да я търсят – и да я победят. Но на път те очакват доста екшън-изненади – нападения в комбинация с обир са нещо естествено.

Истинска визуална атракция е добрият герой да разбие ченето на лошия върху покрива на препускащ влак, а в модерните адреналинови филми-еднодневки са добавени и свистящи мотори – скорост на квадрат! Какво ли би казал днес Шон Конъри, тичал в “Първия голям влаков обир” през 1979 година за норматив 35 мили в час? Споменът е още по-изтощителен, защото влакът, върху чиито покрив актьорът упражнявал уменията си, се движел с повече от 55 мили в час!

Любим похват във всички варианти на “невъзможни мисии” и джеймс-бонд авантюри е яхването на някой “железен кон” – пък бил той парен, електрически или свръх-звуков. Той е част от традиционното преследване (в “Беглецът” Харисън Форд убедително се изплъзва от преследвача с помощта на влак); по неумолимата желязна пътека героите се пренасят в друг свят (стотици мрачни вагони с обречени съдби пътуват към смъртта във филмите за Холокоста); равномерното потракване на релсите може да е морзов код за нечии разрушен живот (героите в “Изпепеляване” броят спомените си с прелитащите пред прозореца електрически стълбове)... 

Оказва се, че влакът е изключително важен аксесоар в драматургичната картина. Съвсем не забравяме, че може да е и карикатурна, затова моментално свързваме пуф-пафкащата машина с образите на Келвин Клайн и Уил Смит - та нали онзи “див, див Запад” разчита изцяло на едно шарено, шантаво, ексцентрично и еклектично возило?!
И въпреки, че споменатият филм трудно може да изпълни функцията “забавление”, отново с влакова композиция пътешества през спомените на няколко поколения една от най-добрите комедии на всички времена. Тракането на релсите така е омагьосало въображението ни, че трудно дочуваме как Джак Лемън и Тони Къртис, дегезирани като Дафни и Джоузефин, се кискат съвсем по женски в спалния вагон в компанията на Мерилин Монро.

Не си спомняме да сме спирали на някоя конкретна гара във времето, а нещеш ли от съседния вагон се разнася хармониката на Джон, който с Пол, Джордж и Ринго репетира песните от “Нощ след тежък ден” (преди да са ги надушили необузданата тълпа фенове!). Влакът лесно се превръща в убежище – в него си анонимен, инкогнито, за кратко, той бързо и надеждно те отвежда в някаква - каквато и да е посока...

Същата роля в мегаполисите изпълнява и метрото – подземния влак, в чиито вагони хората често са натъпкани като малки рибки в консерва, но понякога съдбата се намесва, за да срещне две сродни души (“Последна спирка “Страната на чудесата”). Ако метрото покаже електрическата си муцуна на повърхността, може да се окаже на пътя на злодей от комиксите, който да си поиграе с него (и пътниците, разбера се) като с детско влакче. Но... тогава се намесва поредния добър герой и със здравите си паяжинни нишки спасява положението – именно “на косъм”!

Супер-героите, независимо от костюма на епохата (“спайдърменски” или каубойски гамаши с чифт пистолети), са особено пристрастени към добрите дела – и бързината на извършването им. “Лошите” – напротив – се стремят да им попречат, и обичат да кроят пъклените си замисли “на тъмно”. Подземните тунели на метрото често са свърталища на вампири, върколаци и подобни твари във въображението на днешните кинаджии. Именно това са местата и за някои от най-важните срещи и сблъсъци между програмираната реалност и истинския свят в онова особено кино-битие, наречено “матрица”...

Защо да се събуждаме от унеса – който все още не е сън, но не е и действителност – след като не можем да кажем със сигурност кое е истината... Не е ли по-сладко да си представим поне за момент, че сме започнали пътуването от онзи Особен перон 9 ¾ на Лондонската гара “Кингс Крос”, и че един Особен Експрес ще ни отведе - къде - "далече ли е Вавилон? - на няколко мечти оттук - ще е стигна ли до залез слънце? - ще стигнеш и обратно тyк!"* Какво би станало, ако... Камбанката на перона все пак държи да й се обърне внимание – “Крайна спирка”... засега...

И още нещо - “Индиана Джоунс и Храмът на обречените"

Няколко малки вагонетки се носят шеметно по паянтови релси с извивки, за които ще им завиди всеки увеселителен парк в света. Тъмнината на подземието е прорязана от огнени отблясъци, озверели преследвачи размахват завити саби след чаровния Инди, а неговите подметки буквално се запалват от самоотвержени усилия да измъкне всички живи и здрави на чист въздух...

(списание Екран, декември 2004)