20 януари 2007

Филмови кадри от кинолентата на историята - Метрополис

21 век. Колкото по-напред отива човечеството в своята история, толкова по-рядко се сеща да се обърне към миналото. Киното много отдавна не е само една машина, която снима и прожектира движещи се картинки. Но докато се превръща в най-печелившата индустрия за забавление, киното се и развива – променя се бързо, поема много различни посоки, и днес нашия малък земен свят не може без него. В това „кътче” от историята на киното си припомняме изключителни, интригуващи, извънредно важни факти, които или случайно сме забравили, или просто никога не сме знаели. Въпреки, че съществува Интернет и почти няма невъзможни за научаване неща!

Факт е, че точно преди век е поставено началото на цветната фотография. Днес не можем да си представим филм без специални ефекти, изумително качество на звука и визията. В дъъългата вече лента на киноисторията има доста важни „кадри”, които си струва да върнем обратно. Например “Метрополис” на Фриц Ланг е създаден в далечната 1927 г. и с основание е смятан за първия фантастичен филм.


Специалистите твърдят, че никоя друга кино-творба не предизвиква до такава степен времето – не забравяме, че преди 80 години компютърът не съществува, за да е в услуга на човешкото въображение! Създадени са образ на футуристичен град, герои и история, към които много филми правят реверанси.

В основата на сюжета е идеята, че в не толкова далечно бъдеще обществото на Метрополис е разделено на „мислещи” и „работещи”. Двете касти не могат да съществуват поотделно, но живеят в различни реалности – над и под земята. Ражда се бунтовна мисъл в една от „работничките”, ражда се и чувство, но контакта между враждебни общности неизбежно води до драматични последствия. Независимо от празнотите във филма, (достигналите до настоящето метри филмова лента съвсем не са оригиналната му версия; според самия Ланг тя е съществувала само в годината на създаването му, и след това започват да липсват парчета), независимо от пропуските в сюжета, образите и визуалното решение е толкова завладяващи и въздействащи, че цялото филмово войнство признава „Метрополис” за една от най-великите и значими кино-творби на всички времена. Често през годините се срещат филмови вариации на подобен сюжет, с фантастичен елемент, с футуристична визия.


Ланг влага много енергия в “Метрополис” – заснет е за повече от година и е един от най-скъпите филми за времето – 5 милиона марки. Статистите в него са около 37 хиляди души, а биографите на режисьора твърдят, че подхода към тях е доста жесток – по-скоро като към реквизит, отколкото като към живи същества. Дори сравняват отношението на Ланг с това на злодея в собствения му филм! Въпреки, че режисьорът смята „Метрополис” за анти-авторитарен, световно известен факт е, че това е любимия филм на Адолф Хитлер.

Нацистите толкова го харесват, че лично Гьобелс през 1933 г. предлага на Фриц Ланг да оглави Германския филмов институт. Режисьорът отговаря, че му е нужно време за размисъл, тайно превежда част от финансите си в чужбина и бяга в Париж. След около година се премества в Щатите и подписва договор с „Метро Голдуин Майер”. Там също успява постепенно да се сдобие със слава на диктатор, но не умишлено – дори недоумява защо някои от актьорите отказват да работят с него.

Може би заради дългите часове, прекарани от статистите на „Метрополис” в студената вода на потопа във филма; или заради истинските пламъци около героинята Мария. Но освен с трудния си характер, перфекционистът Ланг е известен и с детайлното изпипване на специалните ефекти – доколкото специални са могли да бъдат те през 1927 г. Творение са на Южен Шефтан, който успявал да снима заедно хора и макети с помощта на огледала и отражения, вместо да комбинира кадри при проявяване и копиране. За част от ефектите е отговорен и оператора Карл Фрюнд – вече употребената лента е била пренавивана обратно в камерата и с нея се е снимало веднага още веднъж... и още веднъж... и така – до 30 пъти!


Част от експозициите с много слоеве и елементи са получени именно по този начин, а не в лабораторията. Въпреки, че през годините е изгубена една четвърт от филма, дигиталното реставриране в днешния му вид през 2001 година е извършено по най-добре запазените копия. За да се запази енергията на тази удивителна творба. За да е ясно и на бъдните поколения, че в зората на киното също е имало творци с мисъл, фантазия и съзидателна дързост. И съвсем неслучайно именно „Метрополис” е първият филм, записан в регистъра на ЮНЕСКО „Памет за света” в началото на 21 век.

10 октомври 2006

началото - първият "Survivor" BG


“Survivor” е игра, която 10 години печели фенове сред милионите телевизионни зрители по цял свят. Но едно е да гледаш как надъхани европейци или железни щатски момчета се борят с природни капризи, друго е да видиш на екран български “оцеляващи”, нали?

Лас Теренас на полуостров Самана в Доминиканската република звучи много далече. И наистина е. Тръгваме – заради авантюрата, тръпката от неизвестното и още много други “защото”. Там вече ни очакват – тюркоазено-многоцветен океан и палми, пухкави облаци с топъл дъжд и слънце. Чака ни и аржентинският екип, който има завиден опит в снимането на този телевизионен формат. Огледи, локации, подробности – всичко отдавна е уточнено, след два дни започват снимките – буквално! Българските оператори и тонтехници минават инструктаж за работа в специфичните условия на острова – аржентинските колеги обясняват как да се поддържат камерите и микрофоните, каква екипировка е нужна за спасяване от изненадващите дъждове. Аржентинският режисьор Мартин организира бърза и “лекичка” репетиция с камери за реалити-екипите, която завършва с анализ на заснетите материали. Две лодки се натоварват с българите, които буквално ще документират живота и малкия свят на нашите “оцеляващи”, и потеглят през вълните. До девствените плажове на острова се пътува около час, приблизително по толкова време е нужно на операторите и звукарите да разгледат терена и да чуят отново какво е разрешено и какво не по време на снимки. Навсякъде с нас са изпълнителният продуцент Гонзайо, режисьорът Мартин и разрешаващата всички съмнения и неясноти, PR на аржентинския екип Хулиета Камара. Търпеливо и детайлно се обясняват подробности; неволно започваме да се изучаваме взаимно – млади са, енергични, държат се естествено, непринудено, като домакини. Не е възможно да няма проблеми, но те се уреждат със спокойствие и усмивка – и с две вълшебни думички: tranquillo (спокойно), manana (утре). Въпреки подтискащия, безкрайно продължил дъжд на първия снимачен ден, играта започва и се завърта колелото с цикъла от ежедневни задачи за целия екип. Няма вече българи и аржентинци, всеки от нас отговаря за нещо различно – и си го гони настоятелно, до дупка! Вечер се купонясва като за световно, пускаме на воля любопитството – и ние, и те, разказваме какво ли не, но на следващата сутрин дежурният реалити-екип е в 5 сутринта пред бунгалото на техниците и поема с непромокаемите куфари към лодките. Най-много един ден в седмицата е почивен за част от аржентинците, защото художниците и екипът, отговарящ за реализирането на игрите, почти всеки ден подготвят изпитания за “оцеляващите”. Когато поредната игра трябва да започне в 10 сутринта, още в 6.30 започва товарене на техника – стативи, кран, камери; внимателно се подготвя снимачната площадка, опъват се няколко километра кабели, слагат се камерите на уточнените гледни точки и всички се приготвят за щракването на клапата. Голямата разлика между този екшън и киното е, че тук дубли няма! Телевизионният екип регистрира на лента как са се справили участниците, кой отбор или участник е победил, и край – оттегля се! Вярно е, че игрите се заснемат с много камери, но всяка от тях работи самостоятелно, операторите знаят какви точно планове да подават и как да следят действието. Понякога след края на играта операторът, държал в кадър водещия, пита кой е победил – червените или зелените, защото не е усвоил добре български език и не е откъснал очи от камерата си, за да види кои ликуват! Съвсем различни са емоциите, когато някое племе отиде на съвет – експедитивно, спокойно и внимателно се подготвя специалния терен, всеки от екипа е в очакване на състезателите, които трябва да излеят душите си пред водещия Камен Воденичаров. Малкото общество на участниците в играта има собствени проблеми, които нямат нищо общо с подредения живот в цивилизацията. Въпреки, че аржентинците не разбират почти нищо от разговорите на български език, емоциите не могат да останат скрити. По някое време звукарите и асистент-режисьорката Виктория Комуне започнаха да питат – “Какво казва Камен на края на всяка игра, на всеки съвет?” Преведохме им израза, после ги научихме да го казват и на български. Техните опити да не подсещат, че “накрая ще оцелее само един” често разсмиваше купонджийската тайфа, която разпускаше вечер на “Барчето на Фестивала” (непретенциозно заведение на брега на океана, току пред входа на хотела, собственикът му готви божествено всякакви морски дарове!) След последния ден от снимките аржентинците ни честитиха от сърце “оцеляването”, но никой от нас не скри колко ни е мъчно да се разделим. Защото не е трудно да намериш приятели – дори на 11 хиляди километра от дома. Може пък да се сбъдне пожеланието, с което се разделихме на летището в Санто Доминго – “До нови срещи!”...

08 декември 2005

Дипли за разгръщане

Една сянка минава пред луната за секунди... Не знаем да потреперим ли от страх или да въздъхнем облекчено. Едното подозрение е, че си имаме работа с митични обитатели на Трансилвания, другото – че някой от прочутите супергерои са решили да поразходят костюмите си, за да ни подсетят, че разполагат с доста АКСЕСОАРИ в помощ на кинаджийското въображение. Пазете си – прелитат мантии и пелерини!

E.T. : The Extra-Terrestrial (1982)
Странен тип аксесоари са те. Подобно на замъците и маските, най-често ги срещаме в истории с приказен или исторически сюжет. Защото във всяка приказка има спомен за отминали времена, а в почти всяка история се съчетава приказното с приключенското и фантастичното. Бърз пример е една сцена от “Извънземното” - малчуганите се опитват да скрият малкия си приятел с помощта на плащ, който да го направи по-човекоподобен. Може би защото са нямали под ръка мантия-невидимка  - като тийнейджърите в Хогуортс.
Sleepy Hollow (1999)
Безглавият конник в “Слийпи Холоу” нямаше да е толкова реален, ако зад гърба му не се развяваше тежко наметало. Страшилището за неумрелите Ван Хелсинг се разхожда със сюртук, който се вее подобно на плащ и (освен че му отива на къдриците) притежава едно важно качество – удобство, съвсем според изискванията за връхна дреха на действащ ловец.
Van Helsing (2004)
Защото главното му занимание е да преследва приказни същества, които страшно си падат по пелерини. Обаче с особен дизайн – задължително черни, по възможност – тежка коприна, подплатени с различни разцветки на пурпура. Тези “изисквания” издават благородния произход на вампирското съсловие, което просто не може да си позволи липса на мантия, и колкото по-червена просветва подплатата, толкова по-аристократичен (дори съблазнителен!) вид придобива приносителя й.

The Mask of Zorro (1998)
Подобен стил на обличане (но не и на държание) може да открием и у героя на Антонио Бандерас – Зоро. Пример за съчетаване на историческа епоха и супер-герой, поредният защитник на слабите и онеправданите има специален “костюм” – широкопола шапка, черно домино и черна пелерина. Естествено, присъства и шпага, на която се набучват всички лоши герои! И мантията получава роля – като елемент от дуелантското изкуство да бъде заблуден врагът, тя често влиза в употреба, принудена от резките движения на собственика си.

Eyes Wide Shut (1999)
Спокойно падащите дипли на пелерината могат да крият странни – и страшни тайни. В “Широко затворени очи” героите на Кубрик се вмъкват в мантии и слагат домина с цел да скрият истинските си “аз”, и маскировката неусетно се превръща в окови – без нея ти си уязвим, раним, безпомощен, защото те познават!

Абсолютно непознат странник, сякаш загърнат в парче от нощта, застава пред вратата на Моцарт в “Амадеус”. Мрачната маска и тежката черна мантия на фигурата излъчват студена заплаха, внушават безнадеждност и трагична предопределеност – геният се среща със съдбата си...

Star Wars: Episode III - Revenge of the Sith (2005)
Далеч в историята на бъдещето, според Джордж Лукас, един канцлер успешно се дегезира на ситски лорд и заблуждава опитни майстори в джедайското изкусво – и то не само благодарение на качулатото си наметало... Един вироглав младеж се втурва към Тъмната страна на Силата и бързо се сдобива с (вероятно) най-популярното черно наметало (след пелерината на Дракула) в историята на киното – това на могъщия Дарт Вейдър.
Star Wars: Episode V - The Empire Strikes Back (1980)
Batman Begins (2005)
Как ли щяха да изглеждат “лошите” герои без своите отличителни знаци – тежките черни мантии? Но не само те са почитатели на чернотата – закъде е Брус Уейн без своя плащ (става и за меко приземяване, както разбрахме от инженерните подробности по конструирането му в “Батман: В началото”)?!
Superman Returns (2006)
Вярно, мантийката на Супермен съвсем не е черна, но е неизбежен аксесоар към костюма на един от супер-героите, спасители на света - без нея силуетът няма да е същия! Пък и няма да отговаря на модните тенденции! Вероятно на тях се подчиняват и авторите на рисувано кино, защото доста приказни герои разполагат с мантии и пелерини.

Aladdin (1992)
Високо в облаците летящото килимче се радва на вятъра в дует с бялата, лека пелерина на Аладин, а черната мантия на Джафар подпира скования му скелет подобно мрачен, дървен ковчег. Наметалата се раздават в зависимост от героите, да си личи от далеч в кой лагер са!
Aladdin (1992)
Трудно е да се отсъди правилно за страховития зъбльо от “Красавицата и звярът” – в по-голямата част от историята той развява гневно пелерина от стълбището до кулата, и обратно. Но накрая коприненият плащ пада плавно и леко, защото “нещото” се превръща в красив и добър “някой” и се появяват бляскави магически фойерверки!

Мантиите, подобно повечето човешки аксесоари, често притежават две лица. И могат да се ползват за какво ли не: одеяние, дегезировка, символ, костюмен елемент, категоризация и оценъчна характеристика на героите – всичко това се крие в диплите на не-обикновените кино-пелерини...

(сп. “Екран”, декември 2005)

13 октомври 2005

С кули високо в небето...

Замъците в киното 
Кулите им гъделичкат сивите облаци. Цветните мозайки на прозорците отразяват слънчевите лъчи. Те се появяват и изчезват с повея на авторовото въображение. Замъците са част от разнообразието на аксесоари в киното.

Авторите си “играят” с тях най-често в два случая – когато сюжетът е исторически или приказен. При съчетаване и вмъкване на сатирично-гротесков елемент, се получава “Монти Пайтън и Свещеният Граал”.

След дълго “препускане” (без коне, с тропот от кокосови орехи), майтапчиите-рицари откриват Камелот, само че той е модел от картон! Колко е преходна световната слава! Решават да не влизат в него, а пътя на приключенията ги повежда към други замъци. По най-различни причини екипът на “питоните” не е получил разрешение за снимки из шотландските старини – затова пък е избродил до крайност двата частни замъка Доун и Сталкер! 


Тери Гилиам не се отказва от препратки към легенди и приказни истории – в “Братя Грим” лошата кралица обитава прокълнат замък; в “Кралят на рибарите” героят на Роби Уилямс трябва да победи своя огнен демон, а въображаемият замък се крие в дебрите на Ню Йорк (в реалността това е общежитието на “Хънтър Колидж”).

По изключение приключенски или екшън филми могат да се възползват от екзотиката на нетрадиционна за жанра “локация”. И резултатът е “с един куршум - два заека” – разнообразява се мястото на действие, което натоварва с нови идеи художник-декоратори, сценаристи и актьори, и изненадва приспаното от клишета въображение на зрителите. Като успешен пример може да послужи тайният щаб на MI 6 от “Един свят не е достатъчен”, разположен в истински замък на име “Ейлеън Донън”, Западна Шотландия.

 Когато се цели създаване на апокалиптично бъдеще, съчетано с почти приказна реалност (като в “Царството на огъня”), страхотно помага разрушен замък в английската провинция. Той става убежище за оцелелите от огнения дъх на безмилостни дракони човешки същества...

Въображението може да потегли накъдето си поиска – то е заредено с вечния стремеж за пространствено-времеви пътешествия на кинотворците. Когато правиш портрет на древността, няма как да не присъства замък на египетския фараон (филмите за “Мумията”), или пищното, разточително красиво обиталище на цар Приам от Троя.


Но когато цял замък от далечния 14 век стане жертва на драматургично безсилие, рицарите, които се борят за чест и слава, се превръщат в тъжна гледка. Пример: герои-историци, озовали се в миналото - Джерар Бътлър се опитва да спаси Били Конъли сред огнено-катранени кълба и свистящи стрели.


Съвсем различно въздействие оказва атмосферата на Средновековието, когато с помощта на киното се върнем НАИСТИНА във времето – и срещнем мускетарите на Дюма, Кралица Марго или великата английска владетелка Елизабет! Замъците са неделима част от всяка историческа кинореалност – място за тайни срещи, за подписване на договори, за бурни сцени между управници или за тайни любовни признания...

Без замъци обаче не може да мине и нито една ИСТИНСКА приказка. В най-пространният и прекрасно филмиран епос досега, въплъщението на Злото Саурон владее върховно укрепен замък в Мраколес, Барад-Дур, близо до Съдбовния връх, в който изчезва завинаги Единственият пръстен. Замъкът на Бавморда в “Уилоу” също е средоточие на сили, преклонили се пред мощта на омразата и желанието за власт.

Един замък с калейдоскопични стълби и пакостни духчета (създадени от кукления майстор Джим Хенсън) е поставен в центъра на Лабиринт, и действа като притегателна сила за младата Сара, омагьосана от приказка на пук на сивото, скучно тийнейджърство.


Скривалище за опасни и не съвсем приказни сили на мрака са далечните планински дебри на Трансилвания, където се извисява замъкът на Дракула – така е според няколко десетки филми, посветени на неговата история още от зората на киното. В страховит замък, далеч от хорските очи, се ражда и чудовището на Франкенщайн, а един много тъжен и чаровен Крал на тиквите е принуден да живее в гротескна замъчна постройка, родена от въображението на Тим Бъртън в “Кошмари преди Коледа”. 

Този режисьор обича да провокира – може би затова “създава” своя Едуард Ножиците в мрачен замък в покрайнините на обикновен град от средата на 20 век, за да има къде да се завърне и да се приюти различното същество, “изрязано” от общността на средностатистическите хора...


Под този знаменател могат да се пъхнат и героите на Джоан Роулинг, които в началото на всяка учебна година се запътват към тайнствен и укрепен замък, някъде между света на реалните “мъгъли” и магията. Хогуортс е декориран е подобаващо (не като училище, а като замък!), дори коридорите му са украсени с портрети, които често изненадват учениците.



Авангарден стил в одекоряването демонстрира и неуморният писач на приказки Джордж Лукас – в първия епизод на своите “Междузвездни войни” замъкът на кралица Амидала на Набу е терен на ожесточени битки, но това не му пречи да блести с константинополски разкош от златното византийско време!



И след като стигнахме до ПОЧТИ-рисуваните филми (спец-ефектите често не оставят поле за изява на снимащите кинаджии), не можем да подминем и анимираните приказки.
Спомняме си как светът ахна, когато “Дисни” създаде “Красавицата и звярът” и “Аладин” – в тях са спазени всички приказни закони! И има замъци - Звярът предоставя своите владения на красивото същество, завладяло сърцето му, а то ще развали магията.
Аладин пък е омагьосан от усмихнатите очи на едно красиво момиче, което случайно е султанска щерка и е на мушката на великия везир, а той така се отплесва в поръчки за построяване на разкошен замък, че после му се стоварват големи неприятности... Години по-късно дойде ред на “ДриймУъркс” да докаже, че рисуваните приказки все още не са демоде!


В първото си приключение добродушното зелено чудовище Шрек стига до далечния замък на принцеса Фийона и я спасява от страстно-гореща драконица.








В продължението на историята двамата влюбени отиват при тъста и тъщата в замък, съвсем подходящ за отглеждане на принцеса, но не и за бурни взаимоотношения между родители и пораснала щерка...

Затова обществото на внимателните кинозрители препоръчва – колкото и безобидна да изглежда, внимавайте в картинката - да не се окажете изведнъж пленник в страховито подземие на някой замък... и да не можете да отидете на кино...

(сп. “Екран”, октомври 2005)