полет над психиатричните гнезда...

Формули изграждат основите на изключително важни човешки науки – химия, физика, математика... От формули се ръководят и стотиците работливи чираци в занаята “как се СГЛОБЯВАТ сценарий” за света на киното. И както всяка домакиня по навик се пресяга към лавицата с подправки, така и майсторите-писачи просто предполагат кой от “подръчните” им аксесоари ще се впише добре в конкретната идея...

Когато в сърцето на филма е заложена съдбата на особени хора, естествено е част от действието да се развива в особена среда. Психиатричните клиники могат да осигурят онзи странно-спокоен климат, в който виреят нестандартни герои. Именно там резките обрати в настроения, ситуации и взаимоотношения се възприемат като нещо съвсем естествено, очаквано и дори нужно.

Пациентите им са различни “породи” – за някои лудниците са убежище, там намират разбиране, чувстват се предпазени от агресивността на нормалните. За други клиниката е затвор, унижение, непоносими окови, несправедлива присъда. Драматурзите на всеки отделен филм умело използват характеристиките на герои и сюжет, за да добавят като помощен лост за развитие на действието клинична ситуация. Класически пример за сценарно майсторство, съчетано с режисьорски талант, е “Полет над кукувиче гнездо”. Милош Форман и Джак Никълсън не оставят време за защитна реакция – зрителите се оказват ВЪТРЕ, в кълбото от съдби, което ще разплита МакМърфи. Един чист ум с бунтовна душа превръща лудницата в истинско бойно поле. Сякаш по неговите стъпки върви и героинята на Анджелина Джоли, която й спечели Оскар през 2000 година. Клиниката, която трябва да обуздава Лиза и да изтръгне Сузана (на Уинона Райдър) от депресивното й “личностно разстройство”, полира различните индивидуалности, за да ги вкара в рамките на обществото.

Необичайната природа на Лиза действа като катализатор, провокира бегълците от реалността, скрили се зад истински или измислени психически разстройства. И тъй като всяка промяна е по-добра от застоя, точно такива герои са използвани често като ключови фигури за действието. Отново в клиника е спуснат да разкрива откровения странният извънземен на Кевин Спейси в “Кей Пакс”.

Може би защото самолюбието на хората е стигнало дотам, че дефинират истините за първосигналния им, жалък и скотски живот като бълнуване на болен, чието място е в лудницата...

Именно там попада и героят на Брус Уилис, обрекъл се на своя кръстоносен поход в “12 маймуни” – няма значение дали идваш от бъдещето, или си “паксианец”, ако не се вписваш в стандартите за нормалност – не разполагаш с поле за действие, дори и да е вярно, че си се нагърбил с мисия да спасиш човечеството... Друг филм може да послужи като пример за абсолютната противоположност на това твърдение – именно клиника за психично-болни се превръща в поле за действие на един съвсем нестандартен медицински подход.

Героят на Роби Уилямс в “Патч Адамс” следва стъпките на реално съществуваща личност, която излиза от лудницата и решава да стане психиатър – защото вярва, че контактът с пациентите е ключът към тяхното здраве. И доказва твърдението си като създава и прилага система за лечение.

Почитателите на българското кино неизбежно ще направят асоциация с много добър и смел филм от (вече не толкова) близкото ни минало – “Адаптация”. Въпреки непосилната задача да откриваш истини в общество, конструирано от лъжи, екип от талантливи актьори пресъздава един микро-свят, споен от връзки между пациенти и психиатри.

Авторите на френска комедия от 2003 г. запознават героите си не къде да е, а именно в затворнически-клинична обстановка. Защото там е страхотно удобно да “натоварят” Руби и Куентин на Жерар Депардийо и Жан Рено с шантави човешки черти, които няма да им попречат в края на краищата да станат приятели – докато ни разкажат преследваческата непретенциозна, но много свежа история. Находчивото измъкване от белите престилки на надзирателите е супер-ход, с който неусетно се размиват границите между нормален и уж-не-толкова свят.

Обърканото възприятие на реалности е често използван способ за увеличаване на напрежението в трилъри, а когато се комбинира с психиатрични отклонения – специалистите по “сценарни сглобки” тръпнат в очакване за касов филмов шедьовър. Подобна формула извика възторжени отзиви сред всички киномани в началото на 90-те години, когато Кларис Стърлинг потъваше в мрачно-ужасяващия коридор за среща с доктор Ханибал Лектър. Но не проработи на очакваното ниво, когато Хали Бери се оказа пациент в клиниката, наела я заради лекарските й способности.

Лудницата като среда за развитие на действието в този случай би трябвало да доразвие сюжета и характеристиките на героинята, както това се случва в хаоса от жени около доктор Т. на Ричард Гиър – разумно и съвсем-не-безсърдечно той поверява стряскащо променената си съпруга на заведение, в което могат да й отделят нужните грижи.

И отново клиника за душевно-болни, но преди няколко века, се превръща в последно убежище за прочутия маркиз дьо Сад. Верни на биографията му, авторите на “Перото” разказват историята през решетките на лудницата, която трябва да обуздава нрава на маркиза, но не може да окове въображението му. И Джефри Ръш отново доказва любовта си към различни и предизвикателни герои, и владее с талант и опитност всеки кадър от филма.

Подобно усещане – за завършеност, пълнота и невероятно въздействие, предизвиква “Пилето” на Алън Паркър. Филмът е разтърсващо пътуване към същността на една променена душа, затворена сред болнични стени, и отделена от реалността чрез своите уникални възприятия за околния свят. Споменът за такива кинообрази е жив и настойчив, граничещ с психично отклонение – или с вечния стремеж към свобода, разкрепостеност и свободен полет на въображението...

(сп. “Екран”, март 2005) 

Музика и Движение в Хармония

Роди ли се една мелодия в главата на филмов композитор, тя обикновено влиза в саундтрак – но не това е темата на “аксесоарите” този път. Много често са нужни само няколко ноти, за да се завърти изящна бяла пачка, огнено-червена фуста да изпише фигура във въздуха и две тела да застинат в неповторимо единение... ТАНЦЪТ може да притежава красноречие - без да разчита на думи, може да се превърне в драматургичен апотеоз – без да е претрупан с действие... Съвсем не случайно няколко десетилетия от историята на киното преминават “под знака” на мюзикъла. Там музика и танц се сливат в уникално, забавно цяло, което - уви – все по-често носи етикета “старомодно”. Но не към този жанр ще насочим любознателните погледи, а към част от филмите, в които танцът ДОПЪЛВА авторовото усещане за цялост...

Любителите на романтиката може и да си спомнят уроците, които Дженифър Лопез преподаваше на несръчния Ричард Гиър в “Shall We Dance”. Един импулс, празнота и отегчение, една летяща мисъл са способни да извадят обикновен мъж на средна възраст от клишето на ежедневната скука и да го хвърлят в танцовите страсти – дотам, че да възхити публиката на престижен конкурс за аматьори.

Тактовете на валса допълват дневните мисли, страстта на тангото разгаря инстинктивния стремеж да овладееш напълно езика на тялото, вълнуващите латино-ритми рисуват огнен кръг около всеки кино-герой, осмелил се да навлезе в света на танца. Героите на Баз Лурман в първата част от Трилогията на червената завеса се подчиняват на бунта на стъпките, които им диктуват техните танцуващи сърца.

Амбициозна тийнейджърка с лицето на Джулия Стайлс изоставя балетните си мечти заради енергията, който пулсира във вените й с ритъма на “черната музика”. Джесика Алба в ролята на симпатичен млад хореограф предава на учениците своята собствена вяра, че ако посветиш време, талант и упоритост на изкуството на танца – модерен, гъвкав, пълен с енергия, то той ще се отплати стократно и ще излъчва магнетизъм.

Такъв е танцът на Алекс от легендарният “Флашданс” – страст, възторг и устременост, съчетани в името на една съкровена мечта – изкуството на балета. Именно с неговия филигранен свят и амбициите на друга млада душа ни среща Робърт Олтман в “Трупата”. За непредубедените зрители е лесно да се потънат неусетно в рисунъка на телата, подчинили се на музика и ритъм, и да открият накрая, че танците са били не само нужни допълнения към обикновената кино-фабула, но и малки отрязъци време, отделни светове, магически духове в различни бутилки...

Много са филмите, в които танците са елемент от сюжета, или героите страдат от “заразно” влюбване в музиката и движенията, родени от нейната магия. Едно момче и едно момиче плахо пристъпват един към друг край ромолящ шадраван в “Големите надежди”, и стъпките им ги повеждат към младостта и любовта.  Двама безразсъдни бунтовници и една чаровна девойка се вричат във вечно приятелство с танц под звуците на едно радио, на пясъчния бряг, досами лазурносиньото море в “И твойта майка също”.

Героите на Кейт Уинслет и Леонардо Дикаприо не подозират колко съдбовни изненади ги очакват, когато политат в шеметен танц под разкошните полилеи, украсили балната зала на “Титаник”. Неизбежното връщане във времето подсеща и за пъстрите, многолюдни балове на обществото от Юга в “Отнесени от вихъра” – та нали именно там се представят младите девойки и с бройката на танците се отчита степента на интерес от страна на младежите. И точно силата, която не сдържа на едно място краченцата на Скарлет О’Хара, става причина за одумването й от достопочтеното общество, оковано от традиции и правила.

Танцът като посредник в общуването между филмови герои, при това в подобни мащабни размери, очарова с пищност и хореография в класиката “Война и мир”, и особено във впечатляващия експеримент на Александър Сокуров “Руската съкровищница” – стотици човешки същества и техният танцов ритъм се подчиняват на разказ за част от руската история, предаден в пълнометражен филм, но от един-единствен кадър... И както за аристокрацията в миналото са били задължителни танцувалните умения като част от кода за общуване, оказва се, че днес, в мултинационалните общности танцът може да разделя и обединява етноси, да помага за спояването на една връзка – подобно на семейното сиртаки в “Моята голяма луда гръцка сватба”.

Танцът може да се превърне в емблема – освобождаваш задръжките, забравяш нормите, събличаш преструвките, загърбваш предразсъдъците и лесно се оказваш на сцената до героите от “Време за мъже”. Когато стане ясно, че животът по предписание носи скука, цикличност и неудовлетворение, танцът идва на помощ. Героите на Ума Търман и Джон Траволта също захвърлят като ненужни дрехи условностите, предпазливостта и добрите маниери – и резултатът е страхотен туист, станал изключително ценен аксесоар в хита на Тарантино “Криминале”. 

Всеки подобен необикновен танц отвежда героите отвъд представата им за самите тях, потапя ги в светлина, която струи от тяхната различност, прави ги свободни и им дарява щастие. Може би така се чувства и героят на Ал Пачино в “Усещане за жена” – туптящото танго на слепия полковник е не само реверанс към нежната половина на човечеството, то е ода за хармонията между ноти, стъпки и ухание, слети в съвършено цяло...

(сп. “Екран”, февруари 2005)

Пътешественическо... с влакове...

Велико усещане е пътуването. Загърбваш грижите, слагаш пуловер и четка за зъби в сака и се мяташ на ВЛАКА... Успокоява те равномерното потракване по релсите... и неусетно се пренасяш в реалността между световете. Уж е полудрямка, уж е будуване наяве, и ето, че те връхлитат кино-спомени... Доста често изкуството на движещите се образи се осланя на помощта на влакови композиции – за измъкване на героите от сложни ситуации, за екшън-сцени, за сюжетни промени и какво ли още не...

Случайните съвпадения понякога се превръщат в исторически факти. Любознателните авантюристи Люмиер първи запечатват на лента онзи влак, пристигащ на гара Сиота. И въпреки безбройните посоки, които открива кинаджийското въображение, влаковите авантюри не отстъпват дори на пътешествията до Луната. Жанрът “уестърн”, радвал се на особена почит цели десетилетия, е немислим без “Железния кон”.

Сурови мъже, прашни и изтощени от палещото слънце, полагат упорито релса след релса; неустрашими индианци бранят земята на дедите си от натрапници; самоуверени гангстери скачат от платформите и вадят светкавично оръжие от кобура...

Въпреки всичко една от основните жп артерии в Щатите “Юниън Пасифик” е завършена повторно във филма на Сесил Б. ДеМил, а празненствата около премиерата му през 1939 година продължават три дни. Със специален влак от Холивуд до Омаха пътуват режисьора и звездите Барбра Стануик и Джоел Макрий.

През 1968 година Серджо Леоне полага доста усилия да “вербува” Хенри Фонда за “Имало едно време на Запад” – и начина, по който “звучи” филма, става определящ за жанра “спагети-уестърн”. Героите му понякога очакват бедата, за да й се противопоставят; друг път потеглят, за да я търсят – и да я победят. Но на път те очакват доста екшън-изненади – нападения в комбинация с обир са нещо естествено.

Истинска визуална атракция е добрият герой да разбие ченето на лошия върху покрива на препускащ влак, а в модерните адреналинови филми-еднодневки са добавени и свистящи мотори – скорост на квадрат! Какво ли би казал днес Шон Конъри, тичал в “Първия голям влаков обир” през 1979 година за норматив 35 мили в час? Споменът е още по-изтощителен, защото влакът, върху чиито покрив актьорът упражнявал уменията си, се движел с повече от 55 мили в час!

Любим похват във всички варианти на “невъзможни мисии” и джеймс-бонд авантюри е яхването на някой “железен кон” – пък бил той парен, електрически или свръх-звуков. Той е част от традиционното преследване (в “Беглецът” Харисън Форд убедително се изплъзва от преследвача с помощта на влак); по неумолимата желязна пътека героите се пренасят в друг свят (стотици мрачни вагони с обречени съдби пътуват към смъртта във филмите за Холокоста); равномерното потракване на релсите може да е морзов код за нечии разрушен живот (героите в “Изпепеляване” броят спомените си с прелитащите пред прозореца електрически стълбове)... 

Оказва се, че влакът е изключително важен аксесоар в драматургичната картина. Съвсем не забравяме, че може да е и карикатурна, затова моментално свързваме пуф-пафкащата машина с образите на Келвин Клайн и Уил Смит - та нали онзи “див, див Запад” разчита изцяло на едно шарено, шантаво, ексцентрично и еклектично возило?!
И въпреки, че споменатият филм трудно може да изпълни функцията “забавление”, отново с влакова композиция пътешества през спомените на няколко поколения една от най-добрите комедии на всички времена. Тракането на релсите така е омагьосало въображението ни, че трудно дочуваме как Джак Лемън и Тони Къртис, дегезирани като Дафни и Джоузефин, се кискат съвсем по женски в спалния вагон в компанията на Мерилин Монро.

Не си спомняме да сме спирали на някоя конкретна гара във времето, а нещеш ли от съседния вагон се разнася хармониката на Джон, който с Пол, Джордж и Ринго репетира песните от “Нощ след тежък ден” (преди да са ги надушили необузданата тълпа фенове!). Влакът лесно се превръща в убежище – в него си анонимен, инкогнито, за кратко, той бързо и надеждно те отвежда в някаква - каквато и да е посока...

Същата роля в мегаполисите изпълнява и метрото – подземния влак, в чиито вагони хората често са натъпкани като малки рибки в консерва, но понякога съдбата се намесва, за да срещне две сродни души (“Последна спирка “Страната на чудесата”). Ако метрото покаже електрическата си муцуна на повърхността, може да се окаже на пътя на злодей от комиксите, който да си поиграе с него (и пътниците, разбера се) като с детско влакче. Но... тогава се намесва поредния добър герой и със здравите си паяжинни нишки спасява положението – именно “на косъм”!

Супер-героите, независимо от костюма на епохата (“спайдърменски” или каубойски гамаши с чифт пистолети), са особено пристрастени към добрите дела – и бързината на извършването им. “Лошите” – напротив – се стремят да им попречат, и обичат да кроят пъклените си замисли “на тъмно”. Подземните тунели на метрото често са свърталища на вампири, върколаци и подобни твари във въображението на днешните кинаджии. Именно това са местата и за някои от най-важните срещи и сблъсъци между програмираната реалност и истинския свят в онова особено кино-битие, наречено “матрица”...

Защо да се събуждаме от унеса – който все още не е сън, но не е и действителност – след като не можем да кажем със сигурност кое е истината... Не е ли по-сладко да си представим поне за момент, че сме започнали пътуването от онзи Особен перон 9 ¾ на Лондонската гара “Кингс Крос”, и че един Особен Експрес ще ни отведе - къде - "далече ли е Вавилон? - на няколко мечти оттук - ще е стигна ли до залез слънце? - ще стигнеш и обратно тyк!"* Какво би станало, ако... Камбанката на перона все пак държи да й се обърне внимание – “Крайна спирка”... засега...

И още нещо - “Индиана Джоунс и Храмът на обречените"

Няколко малки вагонетки се носят шеметно по паянтови релси с извивки, за които ще им завиди всеки увеселителен парк в света. Тъмнината на подземието е прорязана от огнени отблясъци, озверели преследвачи размахват завити саби след чаровния Инди, а неговите подметки буквално се запалват от самоотвержени усилия да измъкне всички живи и здрави на чист въздух...

(списание Екран, декември 2004)

Преимуществата на бързото хранене, или как закусвалнята помага на сюжетите в киното

Навсякъде има местенца за хапване на крак. Те са буквално зад ъгъла – който и да е ъгъл, на почти всички улици, в градове и селца къде ли не по света. Малки, просторни, квартални, централни, “халка” от някоя световна верига или последна надежда на семейния бизнес – заведенията за бързо хранене са наистина ВСЯКАКВИ. 
Като нас – хората, които се отбиваме в тях, и като филмите, които обичаме да гледаме. 
Знаем, че ще ни подгони скуката, ако се пристрастим САМО към един жанр кино, затова и не разчитаме само на Макдоналдс или KFC за разнообразие в хранителното меню. Оказва се, че същият принцип следват и създателите на кино-сюжети. Ако се опитате да “пробягате” мислено през всички филми, които сте гледали в последните 10, 20, че и повече години, със сигурност ще се сетите поне за едно заведение във всеки от тях. Именно защото са толкова много, ние далеч не претендираме за изчерпателност в желанието да представим МЕСТАТА за БЪРЗО ХРАНЕНЕ като АКСЕСОАР на филмовите сюжети... 

Спомняте ли си двамата влюбени, които си шепнат на една от масите в средностатистическа закусвалня, в някое ъгълче на Щатите? Те са почти незабележими. И никой не предполага, че само след секунди обичайните посетители, които спокойно отпиват от кафето си, ще станат статисти в един зловещ оръжейно-куршумен сценарий... Така започва “Криминале”.

Тарантино е решил, че именно заведение за бързо хранене може да стане своеобразна рамка на най-успешния му филм. Защо ли? Защото точно в такива места могат да се открият всевъзможни типове – най-пълна колекция от характери и образи, които да бъдат от полза...

И не само на него... Едната от сервитьорките, която след малко ще се върне за поръчка, вероятно се нарича Луиз. Съвсем малко й остава, докато я стегне съвсем шапката – защото мизерен живот като нейния трудно се издържа! И след като се убеди окончателно в това, ще тръгнат заедно с Телма да търсят нещо различно – далече, свободни, по пътя...

В далечния ъгъл на закусвалнята се е потулил един герой на име Брус, който не е съвсем сигурен дали Господ не се бъзика с него – и пробва “могъществото” си над една доматена супа! След като успява да “раздели Червеното море”, смешникът изглежда съвсем луд в очите на част от посетителите, защото диалогът му с Всемогъщия в отпуска прилича на бълнуване на шизофреник...

През няколко маси в посока към вратата в ляво се е настанил един герой с измъчен, блуждаещ поглед. Той очаква нещо да се случи. Буквално след секунди влиза една жена, оглежда се и се запътва към неговата маса. 

Познават ли се? Трябва ли да се срещнат? Сигурно – защото това са героите от “Мементо”, обречени да събират късчетата истина, за да изградят отново една изгубена реалност. В тази най-обикновена закусвалня всеки може поне за момент да се почувства на мястото си, да се опита да забрави всичко, от което го ограждат (и защитават!) стъклените стени...

Тази сутрин е претъпкано с народ. Около най-слънчевата маса в източната част на заведението са приятелите на Сам – всеки държи да се изкаже по въпроса дали Сам ще може да се грижи сам за малката си дъщеричка, която само след няколко години ще изпревари много умственото развитие на баща си... 

На бара пред вратата са седнали двама души. Единият поръчва палачинки, другият - подобно прескачаща грамофонна плоча, неуморно повтаря, че те трябва да са с кленов сироп. Иначе не може! Съвсем случайно сервитьорката наблизо разпилява клечки за зъби. Пристрастеният към палачинките клиент (познат на зрителите като “Рейнман”) светкавично преброява малките пръчици по пода и предизвиква удивлението на персонала, и на брат си – странните хора често притежават интересни и необичайни дарби... Докато двамата коментират кленовия сироп, вниманието на наблюдаващите е привлечено от шума в далечния край на обслужващия сектор. Обичайните поръчки, светкавично изпълнени и опаковани за бързащи шофьори, ги подава любезно усмихнат сервитьор. Странна гледка е обаче да видиш под бейзболната шапка и слушалките-микрофон лицето на човечец на средна възраст – обикновено в тази роля влиза мацка тип Дрю Баримор, която сладко-сладко се усмихва и пожелава “Лек път!”

Кризата на средната възраст обаче рядко изпуска жертвите си, с помощта на киното прави живи техни портрети, а от тях конструира мозайка на обществото – какъвто е случая с “Американски прелести”... Денят е вече към своя край. Вратата на закусвалнята се отваря със замах и една симпатична къдрава блондинка заявява убедено, че доста често й се е случвало да “прави хубав секс”.
Стресната от всеобщото внимание, и все още ядосана на иронично подсмихващия се Хари, тя се приютява на една празна маса, и се приготвя да поръчва. Приятелят е шокиран от подробните изисквания на Сали, които се изливат като водопад върху летаргичната сервитьорка. Но най-големият шок тепърва предстои!

Няколко години по-късно, двамата са все така един срещу друг, на друга маса, потънали в дълбок разговор. Съвсем тенденциозно, но доста неочаквано за горкия Хари, Сали прави “показно” на аудиторията и със завидни артистични умения симулира доста шумен оргазъм. Жените наоколо започват да проявяват нездрав интерес към сандвича, който тя си е поръчала, а киноманите се убеждават за пореден път, че дори в най-обикновена закусвалня могат да се случат какви ли не неща... 

Важното е някой да си ги намисли, да ги напише в сценарий, режисьорът да ги хареса и да каже “Начало!” на поредния дубъл за същия този кадър. Спокойните посетители дори не подозират (или добре изиграват това) как влюбената двойка от масата в дъното само след секунди ще извади оръжието... и вместо куршумен откос, ще се чуе познатото “Стоп! Проверете лентата!”. Нашият малък “Епизод “Заведения за бързо храпване” приключи, но филмовите герои претендират, че много от тях предпочитат по-здравословната храна. Затова е възможно темата да се сдобие с продължения...

Забравено, но незабравимо ;)
Любимо местенце за пиене на кафе и хапване “на крак” е традиционното френско “бистро”. Част от невероятната история на едно чаровно момиче се случва именно тук. Амели Пулен дарява с грижа и доброта всеки, прекрачил прага на “бистрото”, докато чака нейното щастие да разлюлее входното звънче...

(списание Екран, ноември 2004)