Пътешественическо... с влакове...

Велико усещане е пътуването. Загърбваш грижите, слагаш пуловер и четка за зъби в сака и се мяташ на ВЛАКА... Успокоява те равномерното потракване по релсите... и неусетно се пренасяш в реалността между световете. Уж е полудрямка, уж е будуване наяве, и ето, че те връхлитат кино-спомени... Доста често изкуството на движещите се образи се осланя на помощта на влакови композиции – за измъкване на героите от сложни ситуации, за екшън-сцени, за сюжетни промени и какво ли още не...

Случайните съвпадения понякога се превръщат в исторически факти. Любознателните авантюристи Люмиер първи запечатват на лента онзи влак, пристигащ на гара Сиота. И въпреки безбройните посоки, които открива кинаджийското въображение, влаковите авантюри не отстъпват дори на пътешествията до Луната. Жанрът “уестърн”, радвал се на особена почит цели десетилетия, е немислим без “Железния кон”.

Сурови мъже, прашни и изтощени от палещото слънце, полагат упорито релса след релса; неустрашими индианци бранят земята на дедите си от натрапници; самоуверени гангстери скачат от платформите и вадят светкавично оръжие от кобура...

Въпреки всичко една от основните жп артерии в Щатите “Юниън Пасифик” е завършена повторно във филма на Сесил Б. ДеМил, а празненствата около премиерата му през 1939 година продължават три дни. Със специален влак от Холивуд до Омаха пътуват режисьора и звездите Барбра Стануик и Джоел Макрий.

През 1968 година Серджо Леоне полага доста усилия да “вербува” Хенри Фонда за “Имало едно време на Запад” – и начина, по който “звучи” филма, става определящ за жанра “спагети-уестърн”. Героите му понякога очакват бедата, за да й се противопоставят; друг път потеглят, за да я търсят – и да я победят. Но на път те очакват доста екшън-изненади – нападения в комбинация с обир са нещо естествено.

Истинска визуална атракция е добрият герой да разбие ченето на лошия върху покрива на препускащ влак, а в модерните адреналинови филми-еднодневки са добавени и свистящи мотори – скорост на квадрат! Какво ли би казал днес Шон Конъри, тичал в “Първия голям влаков обир” през 1979 година за норматив 35 мили в час? Споменът е още по-изтощителен, защото влакът, върху чиито покрив актьорът упражнявал уменията си, се движел с повече от 55 мили в час!

Любим похват във всички варианти на “невъзможни мисии” и джеймс-бонд авантюри е яхването на някой “железен кон” – пък бил той парен, електрически или свръх-звуков. Той е част от традиционното преследване (в “Беглецът” Харисън Форд убедително се изплъзва от преследвача с помощта на влак); по неумолимата желязна пътека героите се пренасят в друг свят (стотици мрачни вагони с обречени съдби пътуват към смъртта във филмите за Холокоста); равномерното потракване на релсите може да е морзов код за нечии разрушен живот (героите в “Изпепеляване” броят спомените си с прелитащите пред прозореца електрически стълбове)... 

Оказва се, че влакът е изключително важен аксесоар в драматургичната картина. Съвсем не забравяме, че може да е и карикатурна, затова моментално свързваме пуф-пафкащата машина с образите на Келвин Клайн и Уил Смит - та нали онзи “див, див Запад” разчита изцяло на едно шарено, шантаво, ексцентрично и еклектично возило?!
И въпреки, че споменатият филм трудно може да изпълни функцията “забавление”, отново с влакова композиция пътешества през спомените на няколко поколения една от най-добрите комедии на всички времена. Тракането на релсите така е омагьосало въображението ни, че трудно дочуваме как Джак Лемън и Тони Къртис, дегезирани като Дафни и Джоузефин, се кискат съвсем по женски в спалния вагон в компанията на Мерилин Монро.

Не си спомняме да сме спирали на някоя конкретна гара във времето, а нещеш ли от съседния вагон се разнася хармониката на Джон, който с Пол, Джордж и Ринго репетира песните от “Нощ след тежък ден” (преди да са ги надушили необузданата тълпа фенове!). Влакът лесно се превръща в убежище – в него си анонимен, инкогнито, за кратко, той бързо и надеждно те отвежда в някаква - каквато и да е посока...

Същата роля в мегаполисите изпълнява и метрото – подземния влак, в чиито вагони хората често са натъпкани като малки рибки в консерва, но понякога съдбата се намесва, за да срещне две сродни души (“Последна спирка “Страната на чудесата”). Ако метрото покаже електрическата си муцуна на повърхността, може да се окаже на пътя на злодей от комиксите, който да си поиграе с него (и пътниците, разбера се) като с детско влакче. Но... тогава се намесва поредния добър герой и със здравите си паяжинни нишки спасява положението – именно “на косъм”!

Супер-героите, независимо от костюма на епохата (“спайдърменски” или каубойски гамаши с чифт пистолети), са особено пристрастени към добрите дела – и бързината на извършването им. “Лошите” – напротив – се стремят да им попречат, и обичат да кроят пъклените си замисли “на тъмно”. Подземните тунели на метрото често са свърталища на вампири, върколаци и подобни твари във въображението на днешните кинаджии. Именно това са местата и за някои от най-важните срещи и сблъсъци между програмираната реалност и истинския свят в онова особено кино-битие, наречено “матрица”...

Защо да се събуждаме от унеса – който все още не е сън, но не е и действителност – след като не можем да кажем със сигурност кое е истината... Не е ли по-сладко да си представим поне за момент, че сме започнали пътуването от онзи Особен перон 9 ¾ на Лондонската гара “Кингс Крос”, и че един Особен Експрес ще ни отведе - къде - "далече ли е Вавилон? - на няколко мечти оттук - ще е стигна ли до залез слънце? - ще стигнеш и обратно тyк!"* Какво би станало, ако... Камбанката на перона все пак държи да й се обърне внимание – “Крайна спирка”... засега...

И още нещо - “Индиана Джоунс и Храмът на обречените"

Няколко малки вагонетки се носят шеметно по паянтови релси с извивки, за които ще им завиди всеки увеселителен парк в света. Тъмнината на подземието е прорязана от огнени отблясъци, озверели преследвачи размахват завити саби след чаровния Инди, а неговите подметки буквално се запалват от самоотвержени усилия да измъкне всички живи и здрави на чист въздух...

(списание Екран, декември 2004)

Преимуществата на бързото хранене, или как закусвалнята помага на сюжетите в киното

Навсякъде има местенца за хапване на крак. Те са буквално зад ъгъла – който и да е ъгъл, на почти всички улици, в градове и селца къде ли не по света. Малки, просторни, квартални, централни, “халка” от някоя световна верига или последна надежда на семейния бизнес – заведенията за бързо хранене са наистина ВСЯКАКВИ. 
Като нас – хората, които се отбиваме в тях, и като филмите, които обичаме да гледаме. 
Знаем, че ще ни подгони скуката, ако се пристрастим САМО към един жанр кино, затова и не разчитаме само на Макдоналдс или KFC за разнообразие в хранителното меню. Оказва се, че същият принцип следват и създателите на кино-сюжети. Ако се опитате да “пробягате” мислено през всички филми, които сте гледали в последните 10, 20, че и повече години, със сигурност ще се сетите поне за едно заведение във всеки от тях. Именно защото са толкова много, ние далеч не претендираме за изчерпателност в желанието да представим МЕСТАТА за БЪРЗО ХРАНЕНЕ като АКСЕСОАР на филмовите сюжети... 

Спомняте ли си двамата влюбени, които си шепнат на една от масите в средностатистическа закусвалня, в някое ъгълче на Щатите? Те са почти незабележими. И никой не предполага, че само след секунди обичайните посетители, които спокойно отпиват от кафето си, ще станат статисти в един зловещ оръжейно-куршумен сценарий... Така започва “Криминале”.

Тарантино е решил, че именно заведение за бързо хранене може да стане своеобразна рамка на най-успешния му филм. Защо ли? Защото точно в такива места могат да се открият всевъзможни типове – най-пълна колекция от характери и образи, които да бъдат от полза...

И не само на него... Едната от сервитьорките, която след малко ще се върне за поръчка, вероятно се нарича Луиз. Съвсем малко й остава, докато я стегне съвсем шапката – защото мизерен живот като нейния трудно се издържа! И след като се убеди окончателно в това, ще тръгнат заедно с Телма да търсят нещо различно – далече, свободни, по пътя...

В далечния ъгъл на закусвалнята се е потулил един герой на име Брус, който не е съвсем сигурен дали Господ не се бъзика с него – и пробва “могъществото” си над една доматена супа! След като успява да “раздели Червеното море”, смешникът изглежда съвсем луд в очите на част от посетителите, защото диалогът му с Всемогъщия в отпуска прилича на бълнуване на шизофреник...

През няколко маси в посока към вратата в ляво се е настанил един герой с измъчен, блуждаещ поглед. Той очаква нещо да се случи. Буквално след секунди влиза една жена, оглежда се и се запътва към неговата маса. 

Познават ли се? Трябва ли да се срещнат? Сигурно – защото това са героите от “Мементо”, обречени да събират късчетата истина, за да изградят отново една изгубена реалност. В тази най-обикновена закусвалня всеки може поне за момент да се почувства на мястото си, да се опита да забрави всичко, от което го ограждат (и защитават!) стъклените стени...

Тази сутрин е претъпкано с народ. Около най-слънчевата маса в източната част на заведението са приятелите на Сам – всеки държи да се изкаже по въпроса дали Сам ще може да се грижи сам за малката си дъщеричка, която само след няколко години ще изпревари много умственото развитие на баща си... 

На бара пред вратата са седнали двама души. Единият поръчва палачинки, другият - подобно прескачаща грамофонна плоча, неуморно повтаря, че те трябва да са с кленов сироп. Иначе не може! Съвсем случайно сервитьорката наблизо разпилява клечки за зъби. Пристрастеният към палачинките клиент (познат на зрителите като “Рейнман”) светкавично преброява малките пръчици по пода и предизвиква удивлението на персонала, и на брат си – странните хора често притежават интересни и необичайни дарби... Докато двамата коментират кленовия сироп, вниманието на наблюдаващите е привлечено от шума в далечния край на обслужващия сектор. Обичайните поръчки, светкавично изпълнени и опаковани за бързащи шофьори, ги подава любезно усмихнат сервитьор. Странна гледка е обаче да видиш под бейзболната шапка и слушалките-микрофон лицето на човечец на средна възраст – обикновено в тази роля влиза мацка тип Дрю Баримор, която сладко-сладко се усмихва и пожелава “Лек път!”

Кризата на средната възраст обаче рядко изпуска жертвите си, с помощта на киното прави живи техни портрети, а от тях конструира мозайка на обществото – какъвто е случая с “Американски прелести”... Денят е вече към своя край. Вратата на закусвалнята се отваря със замах и една симпатична къдрава блондинка заявява убедено, че доста често й се е случвало да “прави хубав секс”.
Стресната от всеобщото внимание, и все още ядосана на иронично подсмихващия се Хари, тя се приютява на една празна маса, и се приготвя да поръчва. Приятелят е шокиран от подробните изисквания на Сали, които се изливат като водопад върху летаргичната сервитьорка. Но най-големият шок тепърва предстои!

Няколко години по-късно, двамата са все така един срещу друг, на друга маса, потънали в дълбок разговор. Съвсем тенденциозно, но доста неочаквано за горкия Хари, Сали прави “показно” на аудиторията и със завидни артистични умения симулира доста шумен оргазъм. Жените наоколо започват да проявяват нездрав интерес към сандвича, който тя си е поръчала, а киноманите се убеждават за пореден път, че дори в най-обикновена закусвалня могат да се случат какви ли не неща... 

Важното е някой да си ги намисли, да ги напише в сценарий, режисьорът да ги хареса и да каже “Начало!” на поредния дубъл за същия този кадър. Спокойните посетители дори не подозират (или добре изиграват това) как влюбената двойка от масата в дъното само след секунди ще извади оръжието... и вместо куршумен откос, ще се чуе познатото “Стоп! Проверете лентата!”. Нашият малък “Епизод “Заведения за бързо храпване” приключи, но филмовите герои претендират, че много от тях предпочитат по-здравословната храна. Затова е възможно темата да се сдобие с продължения...

Забравено, но незабравимо ;)
Любимо местенце за пиене на кафе и хапване “на крак” е традиционното френско “бистро”. Част от невероятната история на едно чаровно момиче се случва именно тук. Амели Пулен дарява с грижа и доброта всеки, прекрачил прага на “бистрото”, докато чака нейното щастие да разлюлее входното звънче...

(списание Екран, ноември 2004)

ЕЖЕДНЕВНА ТОПЛОТА и ОБИЧ versus УБИЙСТВЕНИ СТРЕМЛЕНИЯ

Бълбук... Малко мехурче се появява на повърхността... Водата с оттенък на сапфирено море гали перфектното бяло заоблено ръбче. Цвете се полюшва пред прозореца, открехнат за да влиза вечерният бриз... Разнася се ухание на мащерка, мед и мускус, защото вече е време за потапяне във ... ВАНАТА... Каква наслада!...

Признайте си честно – подобни мисли са гостували и във вашата глава, нали? По интересното в случая с ПОДРОБНОСТИТЕ в киното е, че често те са навестявали сценаристите и режисьорите, преди да се мушнат в нечии сценарий или да се настанят в някоя сцена... Ваната е доста удобен атрибут – ползва се за почивка, за размисъл, за концентрация, дори за сън, за съблазняване, за секс, за игра, за убийства, често и за самоубийства. Не е ли странно, че подобен елемент от ежедневието изпълнява причудливи РОЛИ като аксесоар, при това доста успешно?

Ваната, в която се потапя една героиня на Брайън деПалма, става моментен спасителен пристан. Но именно в него “фаталната жена” изживява насън възможно бъдеще, събужда се и променя съдбата си. Старомодната вана, с която е снабдил героите си Тим Бъртън, е любимото убежище на неговата “Голяма риба”.

Прозрачната “опитомена” вода пази Едуард Блум “да не изсъхне”, тя му дава сили да дооцветява фантастичните си разкази, а към спокойствието на годините с топла мекота се потапя любимата, любяща съпруга. В такава вана винаги ще се намери място за двама, нали?

И това не е пределната бройка! “Мечтатели”-те на Бертолучи излъчват свобода, страст, провокации и разкрепостеност. Те са трима - брат, сестра и техният общ приятел, но могат да усетят реално любовта си един към друг, без да се смущават от предразсъдъци и постулати именно в ваната, изгубена в лабиринта на един парижки апартамент, някъде в началото на 60-те...

Уюта на топлата вода, изпълнила керамичното подобие на езеро, събуждат неподозирани усещания. Една вана, пълна с розов цвят, придобива страшно еротичен подтекст – особено ако в нея лежи крехко, младо женско създание – и мисълта за него измъчва нощите на един средностатистически човечец в най-обикновен щат, някъде в Америка...

Обаче не всяка вана може да се похвали, че известен супер-кино-шпионин например се е развличал в гостоприемната прегръдка на гъделичкащи сапунени мехури. През 1967 година един Джеймс Бонд “попива” японска екзотика в “You Only Live Twice”, а трийсет години по-късно и един Остин Пауърс копира примера на именития си колега.

В релаксираща бълбукаща смес от удовлетвореност заради прекрасно свършена работа се наслаждават на съдбата си и “Календарните момичета”, като уверено доказват, че възрастта не може да е причина за оправдания, подтиснатост и лошо настроение. От прекомерно количество именно такива “лоши черти в характера” страдат и някои от “Любимците на Америка” – те също използват ваната с цел хигиена, почивка и зареждане с енергия.

уупс - това е едно от гаджетата :)

Но героинята на Катрин Зита-Джоунс разчита на доброто сърчице на сестричката, поверена на Джулия Робъртс – и получава обслужване в стил “добрата лична камериерка”. Как да не се погрижиш за някой, когото истински обичаш? Разполагаш с удобна вана, която лесно се пълни с вода, но никак не е лесно да накараш един опърничав малчуган да се напъха вътре!

Тогава Адам Сандлър прибягва до метода на визуалното убеждение – “Бащата-мечта” изнамира оранжев водолазен костюм и изтръгва обещание за пълно послушание в банята! Какво се случва, когато герой на кино-сюжет е странен образ, попаднал в странен документално-игрален филм, при това със странни разбирания за ситуационен хумор? Примерен резултат може да бъде сцената в хотелската баня от “Нощ след тежък ден”, в която Джон Ленън доказва неизживяно детство във ваната, целият покрит с пяна. Секунди след като шантавият младеж си е играл с корабчета под носа му, импресариото изтръпва, когато изпразва ваната и не намира Джон на дъното й!

От лош късмет може да се оплаче и чаровният майстор по рекламите на Мел Гибсън, който се опитва да разбере “Какво (всъщност) искат жените”. След серия козметично-акробатични опити, героят му просто пада във ваната, но ... с действащ сешоар в ръка! Резултатът е токов удар плюс изтощителна дарба да чува мислите на нежния пол...

Впечатляващ е броя кино-случки, които естествено се завъртат около банята като място за почивка и освежаване. Често създателите на филми ги използват като повратен драматургичен момент – струята гореща вода, която пуска Том Круз в хотелската вана, предизвиква шок и бурна реакция у неговия брат-аутист – и именно тогава младият мъж осъзнава кой всъщност е Рейнман... Още един “пример с вана” доказва безспорния талант на Дъстин Хофман – филмът е “Маратонецът”.

За сцената, в която той е принуден да се съпротивлява, напъхан във вана, Хофман е упорствал да бъде държан под водата колкото се може по-дълго. Известна е неговата вярност към  “Метода”, прилаган от Лий Страсбърг в актьорската игра – максимална естественост на всяко изпълнение. И именно затова в края на най-успешния дубъл се наложило да спасяват Хофман с кислородна маска!

Без да изневеряват на интуицията си, братя Коен създават условия да се прояви “естествената непринуденост” на друг прекрасен актьор - Джеф Бриджис в “Големият Лебовски”. Защото именно в една обградена със свещи вана, докато си приготвя поредната отпускаща “дозичка” за наркотично опиянение, на Пича му е обяснено насилствено и отвратително грубиянски как вече няма да се наслаждава на мързела си, защото се е превърнал в трън в очите на “големи” хора. Наистина е гадно да си мокър, беззащитен и подозрителен в очите на мафията...

ПРЕКЪСВАНЕ по изискване на отговорния редактор

Ефектът на пеперудата – един от опитите да намериш смъртта си във вана може да не е традиционното прерязване на вените – може да пробваш да се удавиш! Колкото и да е трудна за реализиране тази идея, в един от вариантите си на бъдеще, сакатия герой на Аштън Къчър се втурва именно към нея – ваната, пълна със спасително забвение!

Дорс – Камерата постепенно се приближава към ваната, в която Джим Морисън, един от идолите на поколението “Деца на цветята”, е открил най-крайното спокойно кътче за себе си, Ездачът на бурята-живот!)

Прозрачно минало – отчайващо измъчен опит за филм-"съспенс"/на ужасите (wtf!): кулминационната сцена с преследване между съпрузи е разиграна в банята и ваната, за да продължи застрашително дълго в безпощадната тъмнина на нощта – а там става направо непоносимо блудкава!)

Специален доклад – във вана може да се опиташ да се скриеш от преследващи те членестоноги роботи, защото дори най-тренираните мускули не могат да действат безотказно, ако не ги направляват очите!

Страх и безпомощност те потапят в отчаяние и за миг сковават рефлексите ти - подобно на агент Джон Андертън... Но дори да продължиш да бягаш, “системата” все ще те успее да те хване... Защото така е устроена... Добре дошли в “матрицата” на шантавите човешки взаимоотношения!

(списание Екран, октомври 2004)

Вятър в платната

От хилядолетия хората се борят, за да оцелеят под напора на природните стихии. Преди необозримо количество време някой е опитомил светкавицата – и е запалил огън, друг е издълбал стъблото на дърво – и е направил лодка. Далеч преди да дойде времето на свръх-леките метални сплави и технологиите за летене – със или без атмосфера наоколо, човечеството е открило начин да прекосява огромните, безбрежни водни пространства на нашата малка зелена планета. Например с КОРАБИ.

Киното не закъснява – въпреки, че братя Люмиер снимат пристигане на влак на гара Сиота, дори в първите техни филми присъстват пристанища, пристигащи и заминаващи плавателни съдове... И все пак, каквото и да си говорим, най-известният кораб в историята на човечеството – и на киното – си остава “Титаник”. Печалната съдба на красивия, модерен и сигурен транс-океански лайнер е позната на всички поколения - 14 април 1912 година се оказва фатален, когато пътя му към американския бряг е пресечен от айсберг. Сякаш за да се подиграе с човешката надменност, дарила на “Титаник” епитета “непотъващ”, стечението на обстоятелствата – или съдбата – потопяват “гордостта на моретата” по време на най-първия й курс.

Около 80 години по-късно усилията на екип кинаджии, посветили се на идеята да възкресят “Титаник”, се увенчават с най-невероятния успех в историята на киното. Джеймс Камерън се подписва под филма с най-дълъг престой на голям екран – почти година, при това с небивал интерес. През 1998 година това беше втория филм, след “Бен Хур”, притежател на 11 награди Оскар, а и безрезервната обич на публиката.

Може би защото режисьорът е успял да прецени кое ще се превърне в най-силен магнит за зрителското внимание – той разказва една красива любовна история, обречена да потъне в ледените океански дълбини. Обсебеният от “Титаник” Камерън прави проучвания в продължение на 5 години, преди да започне работа по “възкресяването” на кораба. Безспорно е, че амбицията да се повтори пред камера една от най-големите катастрофи на миналия век, изисква специална подготовка.

След като режисьорът решава да снима в океана истинските останки от кораба, “Панавижън” и братът – Майк Камерън, разработват специална камера, която би издържала налягане от 400 атмосфери. Режисьорът признава, че подводната работа, снимките около гроба на “Титаник”, са били завладяващо емоционално изживяване; той самият е прекарал повече време с потопения кораб, отколкото пасажерите по време на краткото пътуване!

Внимателна реконструкция на детайлите от епохата, спомени на оцелели и прецизна работа на огромен инженерен екип стоят ЗАД впечатляващите екстериорни кадри, умопомрачителни каскади с пречупения на две плавателен съд, реалистичната му екранна агония и разделените сърца на двама влюбени. Любопитен е фактът, че филмът струва повече от самия “Титаник” – еквивалента на цената
на кораба от началото на века е между 120 и 150 милиона долара, докато епохалната кинотворба закръгля разходите на 200 милиона!

Но този “скъпоценен” филмов аксесоар донесе на създателите си най-невероятния финансов успех в историята на киното – 1 милиард и 800 милиона долара. Удивително бързо една изкусна творба, създадена по всички правила на холивудските закони – и шаблони – се превърна в символ на сантимента към миналото, преклонение пред една трагедия и в авантюра, затвърдила звездния статус на актьорите, гмурнали се в главните роли – Кейт Уинслет и Лео де Каприо. “Титаник” изстреля към върха на кино-индустриалния айсберг Камерън и екипа му и хвърли котва в челото на всички световни боксофис класации...

Много различен – доста по-весел и привлекателен с нестандартни опасности, е един съвсем нов плавателен съд. Той излезе на екран миналата година и се люлее по вълните с тайнствено проклятие – вози на палубата си пирати! При това измъкнали се тайно от увеселителен парк на “Дисни” и грачещи страховито в безбрежните морета “Йо-хо-хо и бутилка ром...”

“Черната перла” е любимото корабче на чаровния, неуловим Джак-Врабеца, отмъкнат му подло от безскрупулния Барбоса (тук е момента да отбележим, че не става дума за малката черупка, която потъна до върха на мачтата се в момента, когато Джони Деп стъпи на мостика в Порт Роял!) Двамата противници са в плен на магически сили, свързани със старо злато на ацтеките, а корабчето междувременно приютява неумиращи пирати и се надбягва с платноходът “Изтребител”. Безкрайните сцени на вода докарали морска болест за голяма част от екипа, ангажиран с веселия летен филм “Карибските пирати: Проклятието на Черната перла”. 

Продуцентът Джери Брукхаймър (известен с мегаломанските си идеи, почти всичките – реализирани!) и режисьорът Гор Вербински искали да използват огромните декори, построени в Байа, Мексико за снимките на “Титаник” и използвани после в “Пърл Харбър”, но за зла участ именно по това време мястото вече било “резервирано” от Питър Уиър - за снимки на доста скучната океанска авантюра “Господар и командир: Далечният край на света”.

На този филм също се възлагаха големи надежди през 2003-та, но чара на Ръсел Кроу явно не притежава нужният магнетизъм. И публиката неволно обърна внимание на размития сюжет и пълната липса на атрактивност в “многоводния” филм на Уиър. Като негова противоположност – шантав, приключенски сюжет, приказни герои, боеве между лоши и добри, пирати и войници, шпаги и красавици – “Карибските пирати” предприеха съвсем неочакван рейд към Американската Академия за филмово изкуство, и успяха да отвлекат пет номинации... Нечувано, невиждано... Но още един приказен кораб изниква в спомените, защото И около неговото акостиране в леда на Нийделандия има замесени пирати...

Та кой може да забрави зловещото тиктакане, което се носи от един крокодилски търбух? Не и Капитан Хук! Той изкрещява пронизително “Смиииииии!”, още преди да сме се опомнили 

дали говорим за “Хук” на Стивън Спилбърг или за новия, и първи наистина игрален филм, посветен на Питър Пан – и той беше режисиран през 2003 година от австралиеца П.Дж.Хоугън. Без кораба на Хук – и без абсолютно дезориентираните му пирати – приказката за Питър Пан щеше да бъде просто история за една невинна любов, уплашила се да разцъфне в сърцата на двама малчугани. Капитан Хук обаче е вечният зъл противник на безгрижния главатар на Изгубените момчета, а по мачтите, край платната на пиратския платноход Пан упражнява уменията си да лети – и да се появява винаги там, където е най-нужен – за да има приказката щастлив край. Особено любим момент е вълшебният полет на грациозния кораб – поръсен с праха на феята Камбанка, силуетът му се очертава върху пълната луна... В този момент почитателите на кино-приказки са сигурни, че в света наистина съществуват чудеса!

(списание Екран, септември 2004)