ФИЛМИТЕ, които промениха живота ми

Ох, че хубавооо! Идеята на Нели и Иво от Framespotting е страхотно-заразителна - узнах за нея от изчерпателната и свръх-кондензирана класация на Дрин и преди да прочета селекциите на другите киномани, реших да направя собствена равносметка. Ей така – за личен гъдел и малко почовъркване в спомените...

Няма как – с исторически плам ще трябва да се подходи хронологично към миналото, но наистина не помня кое първо съм гледала – Star Wars или „Коса”. Абсолютно сигурно е, че това са и филмите, които винаги ще фигурират в личния ми Топ 5 на всички времена :) Все пак любимият ми епизод от сагата е „Империята отвръща на удара”, но като цяло говоря разбира се за оригиналната „тройка”. Излишно е да изпадам в лирични отклонения – едно от тях може да откриете тук . И това е филм, който определено промени света ми – киното се превърна в блян, стремеж, страст, хоби, мания...

Спомних си как мама ме заведе за първи път да гледаме „Коса”  в кино „Сердика” – вече може би от 10 години емблематичното място срещу паметника „Левски”, където сме се редили на дебели опашки за „Завръщането на джедаите” и ни е пазила конна милиция, пустее и не се използва за нищо... Миналата година „Коса” беше показан отново – юбилейно – на Киномания. В Зала 1, на ГОЛЕМИЯ екран. Влязох сама, залата беше доста празна и ми стана мъчно – за младите хора днес филмът вероятно е отживелица и трудно би събудил интереса им. Седнах в края на един ред, таткото на Клод му подаде сака на раздяла, качи го на автобуса, и от първия акорд на „Aquarius” аз започнах да плача. Този филм е вътре в мен! Знам всеки кадър, всяка реплика, всяка нота... Не спрях да плача до края на изпълнението на „Hair”, станах и си излязох. Не можах да накарам себе си да остана и да видя за пореден път марша на войниците към търбуха на самолета...

Сред филмите, променили отношението ми към света, са творбите на Жерар Филип – даваха ги в моето детство по Ефир 2 на Националната телевизия. Обожавам „Монпарнас 19”, „Хубостта на дявола”, „Пармският манастир”, „Червено и черно” и разбира се „Фанфан Лалето”. Татко ми е основният виновник за моята киномания - с разказите му и алманасите със снимки от стари филми.

Може би в тийнейджърска възраст успях да се влюбя в мюзиклите и със сигурност един от филмите, които съм гледала най-отдавна и който обичам може би най-много, е „Singin’ In The Rain”. Феерията от образи, хореографията, съчетаването на музика, песен и актьорство, малките комедийни скечове – все още смятам, че е просто съвършено!

Миналата година видях китайския филм на Питър Чан „Perhaps Love – Ru guo-Ai”, който допълни моята палитра любими мюзикли с източни багри и реших, че заслужава място тук. Погледът към историята, който открих в него, развръзката в сюжета промениха моя начин на мислене в живота. Дали черпя от източната мъдрост, която любознателният може да открие дори във феерична високо-бюджетна продукция в стил „мулен руж”? Ами – едва ли, по скоро разчитам на интуицията...

Не помня кога гледах за първи път „Приказка без край”, знам само, че с различни дружки от училище ходехме буквално всеки ден на кино – редувахме „Красно село” с „Урвич”, понякога „Витоша” или „Култура”. Бях започнала вече да чета фантастика, но особения приказен елемент, възможността да направиш избор и да понесеш отговорност за него ме привличаха повече от магнитно! Със сигурност този дълбокомислен анализ е с днешна дата, ала страха от Нищото, което напредва заедно с бездуховността на обезмечтаните хора все още ме преследва... Спомням си как исках неистово аз да съм Атрею, който препуска със своя Артакс, исках аз да дам име на света, който ще бъде изграден от една прашинка...

Края на тийн-възрастта при мен съвпадна с началото на Киномания. Никога няма да забравя шока, в който изпаднах, след като гледах за първи път „Амадеус”! Няма такъв филм! Изживях всеки момент от него, всеки миг - сякаш беше мой собствен! Може би тогава се е родило моето правило, на което разчитам до ден нешен – ако „вляза” във филма и забравя, че гледам нещо заснето; ако живея с историята и героите, па макар и само отделените ми няколко часа – тогава за този филм си струва да се говори. Започна ли да мисля по поведението на актьорите или за ракурса на някой кадър – край, каузата е загубена! За мен „Амадеус” беше уникално преживяване, истински поклон от екип филмови виртуози пред музикалния гений!

В края на 80-те / началото на 90-те години на миналия век имах шанса да видя „Рейнман”, „Защо тъгува Гилбърт Грейп”, „Blade Runner” и „Апокалипсис сега” на кино – и със сигурност заемат място в мозайката от филми, които промениха живота ми! От героите им съм се учила на обич, толерантност и упоритост, на вяра в идеи и на самоотверженост в защитаването им...

Актьорският талант на Дъстин Хофман, Джони Деп и (радващия ме особено напоследък) Леонардо ди Каприо, Харисън Форд, Марлон Брандо е всеизвестен и неоспорим факт, и заедно с тях аз дишах в живата, трогателна реалност, потръпвах в сюрреалистичния футуристичен свят и сънувах кошмара на човешката глупост...

Резултат на случаен избор беше първата ми среща с „Иисус от Монреал” – в „Стереокино” или „Култура”, залата беше пълна и през хората премина всеобщ удивен възглас, когато чухме от екрана „Мистерията на българските гласове” и „Притури се планината”! Този филм промени моя поглед към вярата, а също и отношението ми към Живота, Вселената и всичко останало...

Десетина години по-късно подобно разтърсващо усещане ми поднесе „Магнолия” - с мозайката от лични съдби, конструирала съвършеното криво огледало, в което може да се огледа всеки от нас – и да види нещо свое... И тук асоциацията ми се закача за тълпата от маниакални герои на един от най-обсебените кино-гении – Уди Алън! Самият той е много особено явление – свят-хамелеон от всички негови герои, сюжети, скечове, идеи, реалности, затова реших да поставя него (а не някой негов филм) тук. Той е създателят и на моето усещане за Ню Йорк (някой ден ще ми се удаде случай да го „проверя” на живо!), допълнено от перфектната история на „Когато Хари срещна Сали”! Уди и този филм ме научиха на много детайли в човешките взаимоотношения, на които „буйната младост” съвсем не обръща внимание.

По-късно помощ в същата мисия оказаха уникалната творба на Сидни Полак „Каквито бяхме”, шокиращия експеримент „Да бъдеш Джон Малкович” и визуалната феерия „Герой”. Истините за хората – когато, където и каквито и да са те – винаги се въртят около избора и свободата! Имаш ли достатъчно смелост да избереш, и свободата да бъдеш уверен в себе си?! Отговорът на този въпрос води след себе си изводи, които не винаги и не задължително са приятни за разпитвания (дори това да е собственото ти подсъзнание)...

Колкото и често да си повтарям прекрасната максима на А.П.Чехов „Краткостта е сестра на таланта”, все не успявам да озаптя желанието си да споделя... И защото киното си остава една от най-големите ми мании, оказва се е полезно да се обърнеш към спомените и да откриеш забравени или неподозирани детайли. Всички филми в моята си мозайка бяха подложени на щателен анализ и издържаха на безмилостния въпрос „Как променихте живота ми?”. И почти съм убедена в твърдението, което следва: ако правя подобен пъзел след 5 или 10 години, не съм сигурна дали ще включа други филми. Не че няма да имам още десетки любими творби, просто не съм сигурна, че има накъде да се променя (представата ми за) живота ;)

Филмите на още киномани:
идеята
Нели от One Flew Over the Cinema
Иво от Ticks and Crosses on the Movie List
Дринов от Operation Kino
Lammoth's Blog
Nostromo от (some)thing (like) nothing
Светла от Under The Smoke Shadow
Bungle от Cinema Is an Old Whore 
Kathryn от Meerkat manor
Влади Неколов от Ciiinema
Бож от Jack in Movieland
kastel от Другото кино 
Silentium от deadInside's Mind
weasell от Блогът на Янина 
Васил Мирчев от 8 милиметра
Nightwish El от Необмислени желания

Imagine Live - John Lennon - 72

Маестрото и Геният

Маестро Минчо Минчев

Преди 20 години, когато Маестрото е бил само една година по-голям от мен сега, имах възможност за пръв път да го срещна отблизо. В родния му град Габрово. Преподаваше – на деца, които обичат като него цигулката, а нашият телевизионен екип снимаше филм за този майсторски клас. Бързи, благи указания, корекции с леко отсечен тон, усмивка, появява бръчка между веждите. Той слуша съсредоточен, преминава към следващия музикален пасаж и отново се усмихва. Забравил е, че камерата го следи; сепва се, когато вижда оператора до поредния ученик и след секунди цигулката на детето отново поглъща вниманието му... Побелял е, влиза със същата сърдечна усмивка в пълната зала България 6 седмици след 60-тия си рожден ден, аплаузите го обгръщат – като бурни вълни, като мокър пясък, като мека глина, като звезден куп. Миг на очакване преди махването на диригента. Музиката те оставя без дъх. Теб, ти оставаш сам, няма никой пред теб, няма никой наоколо, очите ти са приковани в нежните пръсти, леко свитите рамене и цигулката, която изгаря под ласките на лъка. Бръчката е там, над затворените клепачи. А отвъд? С наперения си смях изниква Моцарт – незабравимият образ на Питър Шафър и Милош Форман, 18 годишен хлапак, който разлива нотите без колебание и без мисъл за съмнение. Двете цигулки се гонят, прескачат, обоят репликира, цигулки, виоли, чела и валдхорни в оркестъра се радват, че са получили роля в играта. Геният предизвиква публиката, той се надбягва с времето, присмива се на нормите и предразсъдъците. Тича по каменните улици на Залцбург, промушва се покрай каляски, копита и рокли, нехае за всичко друго освен за „прекалено многото ноти”, които бързат да се измъкнат от мастиления капан и гордо да заемат позиция на поредния лист, украсен с петолиние. Важно е, неизбежно е, защото е съвършено! Моцарт е бил сигурен в това, усещал го е, защото той раздава себе си в музиката. Творецът няма нужда от анализи, той следва интуицията. Ако публиката е достойна да приеме предизвикателството, тя ще види взрив от светлина. Реката придобива очертания, Залцбург изниква покрай нея, подпира го склона на планината, слънцето погалва облаците, пронизва прозрачната небесна синева. Два века преди Моцарт геният на словото Шекспир създава истории, чиито образи неволно се вмъкват в музиката, поглъщат цветове и светлина и оживяват, пленителни със своята естественост. „Сън в лятна нощ”, „Бурята”, „Укротяване на опърничавата”, „Много шум за нищо”, дори „Ромео и Жулиета” – картините изникват и се сменят, привлечени и отпратени от движението на лъка по струните, от синхрона между инструментите, от съвършенството. Маестрото е творец на тази магия. Цигулката знае, че е на сигурно място на рамото му, тя отдавна е част от неговата същност. Той свири с душата си. Раздава обичта, родена в музикалната стихия. И когато отново отваря очи след поредния последен тон, Маестрото знае, че пътуването му не е било самотно. Хората в залата му предлагат своята любов като отплата за магичната им среща с Гения.

С благодарност от сърце
на Маестро Минчо Минчев

observation

'Хрумва ми, че би било добре да вземеш нещо от живота и да го видиш от различни гледни точки — като фокус на моето съществуване или може би като покаяние за пропуснатите възможности.' (24 Views of Mt. Fuji, by Hokusai - Roger Zelazny)

. . . rain . . .

за Пресли
вода...
бистри капки
в бърз ритъм
тропат върху паважа,
в асинхронен ритъм
с уморени токчета,
в лек сърдечен ритъм
с препускащи мисли,
в постепенно забавящ се ритъм
като поток във вената
без струя адреналин...
градът е мокър...

again ;)

You can't believe that everything is your fault unless you also believe you're all powerful (narcissism according to House ♥)

LOVE IS ALL - LOVE IS YOU!!!

John Lennon - 9 October 1940

Because the world is round
it turns me on
Because the world is round

Because the wind is high
it blows my mind
Because the wind is high

Love is old, love is new
Love is all, love is you

Because the sky is blue
it makes me cry
Because the sky is blue...

20 години преди 2009-та

МАЛКО ИСТОРИЯ – какво сме знаели и сме забравили или пък въобще не сме чували, но ще ни стане интересно да знаем
Последният подготвен текст за списание „Екран”, който така и не успя да бъде отпечатан

Двадесет... ммм – че това беше толкова скоро... Две години след началото на Киномания, срутване на Берлинска стена, емоции, надежди, необходимост да се гледа „Коса” отново и отново... Въпреки че филмът по това време вече е с 10-годишна история, усещането за свобода и гениалност, които излъчва, действат като магнит. Не вярвам да има някой, който не харесва този филм – наистина!


„Коса” започва своя живот на Бродуей на 29 април 1968 г. и година по-късно получава „Тони” номинация за най-добър мюзикъл; игран е от оригиналния състав 1750 пъти и в началото на 70-те години Джордж Лукас получава предложение да работи по екранизирането му. Той отказва (работи по „Американски графити”, който излиза през 1973 г.) и режисурата е поверена на Милош Форман. Авторите на мюзикъла Джеймс Радо и Джеръм Рагни не са доволни от филма – Форман не предава тяхната представа за хипитата като чудати шантавеляци, които нямат нищо общо с движението за мир, но в техния сюжет липсва най-силният момент – не Бъргър, а Клод умира във Виетнам! Но кинокритиката е във възторг – „филмът е много по-забавен от мюзикъла на сцена, подборът на актьорите е невероятно добър, „Коса” е възхитителен”!


Дали преди години не се правеха по-стойностни филми, дори и отвъд Океана? През 1989 г. на екран излиза една удивителна човешка история, свързана отново с болната тема „Виетнам” – „Роден на четвърти юли”, подписан от Оливър Стоун.


Филмът е чак на 10 място в годишната боксофис-класация, но Стоун печели Златен Глобус и втория си режисьорски „Оскар” (първият е за „Взвод”). Вкусът на публиката очевидно се различава от оценките с награди, защото нито „Да возиш мис Дейзи”, нито „Моят ляв крак” събират приходи, съизмерими със стотиците милиони на „Ловци на духове ІІ”, „Смъртоносно оръжие ІІ” или „Завръщане в бъдещето ІІ”... Обнадеждаваща е появата на „Общество на мъртвите поети” на петата позиция след най-продаваните филми през 1989 г.

Елегантната, вдъхновяваща история за няколко момчета и техния учител по литература (Робин Уилямс), провокирал творческите им заложби и вечният стремеж към свобода, поразява и днес – със свежия талант на младите актьори, с изкусната режисура на Питър Уиър и с истината, обречена да бъде вечно преоткривана от новите поколения – „Вселената е по-безкрайна, отколкото може да си представим”... Това важи с пълна сила за кино-вселената, в която през 1989 година зрителски овации обират и „Батман” на Тим Бъртън, както и безспорният „владетел” на боксофис класациите – мистър Спилбърг с (тогава) финала на сагата за Инди, „Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход”. Любопитна подробност – точно 10 години по-рано започват снимките на „Похитители на изчезналия кивот”.


През 1989-та Харисън Форд е вече на 47, но все още упорства да изпълнява сам всички каскади. Дубльорът му се шегувал, че най-сложната, почти непосилна задача била да накара Хари да му „отпусне” няколко сцени; успял да го навие с аргумента, че продуцентите няма да му платят хонорар, защото не върши работата, за която е нает!

По всеобщо мнение, сър Шон Конъри като всепризнато най-добрия Джеймс Бонд на всички времена, е бил просто предопределен за ролята на „таткото” – професор Хенри Джоунс. В работата по сюжета, Джордж Лукас си представя „луд и ексцентричен” професор, който би могъл да бъде Лоурънс Оливие. Първоначално отхвърлил предложението (та той е само 12 години по-възрастен от Форд!), Конъри е съблазнен от идеята неговият персонаж „да прави всичко, което прави Инди, но – разбира се – по-добре!” и да се забавлява с ролята, което правят и зрителите!


Заедно с победите на чаровни и обичани ветерани, 1989-та може да се „похвали” и с поява на нови лица. Въпреки че две години по-рано се е подвизавал като полицай, сервитьор и купонджия в три различни филма, именно това е годината, в която Брад Пит официално дебютира на голям екран.

В „Щастливи заедно” е съученик на веселата влюбена двойка Патрик Демпси (днешния Доктор Блян!) и Хелън Слейтър, а в хоръра „Cutting Class” е тийнейджър-баскетболист с необуздани емоции.





20 години по-късно един от най-талантливите съвременни актьори е непрестанно ангажиран, не слиза от колоните с новини в нет-а, практикува подмладяване (Бенджамин Бътън), разнообразни акценти (помните „копилето” Алдо, нали?) и не много улегнал семеен живот със завиден брой домочадие.

Четири години по-голямата от Брад Пит Ема Томпсън дебютира на екрана през същата 1989-та – в „Хенри V” на тогавашния си съпруг Кенет Брана. Днес талантливата английска дама ще има в актива си 30 пълнометражни филма, 15 телевизионни поредици, 12 сценария, както и привързаността на хиляди почитатели по света.


За ролята си в „Хауърдс Енд” (1993) и за сценария на „Разум и чувства” по Джейн Остин (1996), Томпсън получава „Оскар”-и, създават страхотен дует с Алън Рикман в „Наистина любов” (2003), но появаването й като развей-прах-мамата на Карл в „Рок-радио” направо „обра точките”!

Лудите глави си остават такива, независимо от възрастта. Прекрасно е, че те са толкова много – актьори, режисьори, сценаристи, творци. Киноманията или се възпитава, или се предава по наследство, или е съчетание от двете. Прекрасно е, че има толкова много луди глави, които да предизвикват превръщането на все повече зрители в киномани, дори днес – 114 години след първата прожекция на братя Люмиер...

Rolling Stones

You can't always get what you want but if you try sometimes you might find you get what you need...

---

Melancholy without hope - which circle is that...

***

Reality is almost always wrong. (House ♥)

♥

as the philosopher Jagger once said - "You can't always get what you want" (House ♥)

есен

Птица в свободен полет.
Планински хребет в огнен слънчев ореол.
Вятър в златните клони предвещава спокойствие.
Време е за чай...

~

Слънце в облачното бяло.
Пътеката заобикаля камъка.
Есен - блясък в злато...

Усещане

Той отвори очи и си спомни, че трябва да тръгва. За миг изпита подозрение, но тръсна глава и потегли. След първата крачка навън го погълна нощта. Усети меките ласки на тъмнината, почувства топлината на свенливите капки дъжд, пожела си да може да поиграе с вятъра. В този момент го заля вълна от безименен ужас. Чувстваше бунта на своята млада ярост, искаше бързо да открие правилния път, да победи, покори и премаже всеки, който се изпречи на пътя му, но усещането за безсилие сковаваше мускулите му. Наложи си да направи няколко крачки, после затича. Преброди познатите улици в квартала, прекоси реката, но смътното чувство, че е преследван, не го оставяше на мира. Ужасът изчезна с първите слънчеви лъчи. Той се вмъкна крадешком у дома. Потопи се в неописуемото усещане за уют и безопасност, съчетано с аромата на топлото сутрешно мляко. Котаракът се прозя и почна да чисти лапките си... (once upon a time, in February 2005)

* Урсула Ле Гуин

Светлината е лявата ръка на мрака,
а мракът - дясната ръка на светлината.
Двете са едно, живот и смърт, легнали
заедно като любовници в кемър,
като сплетени ръце,
като целта и пътя...

посока

Обърнати, листата проблясват в бяло над зелената мрежа.
Слънчеви зайчета чертаят пролетен силует върху асфалта.
Път в планината...

*

Сребро и злато върху зеления килим.
Стройна кафява плетеница препречва пътя
на слънчевите копия.
Стволовете си шушукат.

планинско

Зелени рошави гриви предизвикват четиримата ветровити братя.
Път в сянката на листата.
Къща с покрив от каменни плочи.

преди

Колоси в буйно зелено - стражи на горската тъма.
Бели небесни кораби, натежали от влага.
Покрай тях - късчета синьо.
Пролет в планината...

нежно

Мокри скали край пътя
пазят завет на шипковия цвят.
Свеж полъх в клоните...

<.>

Сред белия пух на мъглата -
дръзки зелени връхчета.
Дъждовна пролет...

ритъм

Бор, кора, бръмбър.
Клюн на кълвач сред мрежата от клони.
Дъждът гали свежозеления гръб на планината...

път

Бухнала в зелено стена
прегражда непрогледноизмамното бяло було.
Мъгла - разлято мляко.
Вятър...

ако някой е забравил...

Ticking away the moments that make up a dull day
You fritter and waste the hours in an offhand way.
Kicking around on a piece of ground in your home town
Waiting for someone or something to show you the way.

Tired of lying in the sunshine staying home to watch the rain.
You are young and life is long and there is time to kill today.
And then one day you find ten years have got behind you.
No one told you when to run, you missed the starting gun.

So you run and you run to catch up with the sun but it's sinking
Racing around to come up behind you again.
The sun is the same in a relative way but you're older,
Shorter of breath and one day closer to death.

Every year is getting shorter never seem to find the time.
Plans that either come to naught or half a page of scribbled lines
Hanging on in quiet desperation is the English way
The time is gone, the song is over,
Thought I'd something more to say.

(Mason, Waters, Wright, Gilmour)

<>

Пътеката сред листата в планината пътува...
Дали към върха или към долината...
Зависи...

*

Вълната погалва острия камък.
Бялата пяна пръска искри към слънцето.
Пясъкът е жив.

...

Слънчев лъч пронизва дъждовната капка.
Горската премяна се оглежда в езерото.
Есен...

Сутрин

Пръви слънчев лъч разрошва колебливо зелените листа.
Те галят кръглия купол.
Светлината бавно се катери по стените, прескача орнаменти, стига до розетките и се гмурва през отвора.
Слънцето огрява мраморния под.
Ветрец открива край вратата листенца от роза, заиграва се с тях.
Те се оплитат между струните на слънчевите лъчи и се стопяват в утринта...

Бяло

Белият шадраван пръска живителна свежест.
Погледът се замайва от бялата пола – върти се равномерно, леко забързва темпото, после се забавя...
Очите долавят раздвижване по горещия асфалт наблизо – профучава черен мотор, после още един, и още един...
Слънцето забива огнени копия в скалите край пътя, опънат до края на хоризонта.
Там са белите върхове на планината.

Камък

Камъкът е там. Миг след миг, век след век той се е наслаждавал на ласкавите кристални капки. Слънцето е пробивало сивите облаци, за да го погали; стръкове трева са подавали главички от случайните пукнатини – той все така си е стоял там. Спокоен, недостижим и красив. Хилядолетия са минали преди да го докосне човешка ръка. Той ще остане там и след края...
Снагата на каменния свод е съвършена. Природата е изсекла скалата, водата я е изваяла. Човешкият поглед може единствено да се възхищава от уникалния мост между минали епохи и днешната реалност. Всеки стремеж към нещо различно от съзерцание може да наруши деликатното природно равновесие.
Обли и нежни, студени и малки отломъци от скалата си почиват на дъното на бързея. Когато снежните върхове стопят покривалата си, когато във водната струя се влее пролетна сила, камъчетата се разместват, побутват се – сякаш за да се слеят с бисерната чистота на потока. Времето и водата спокойно полират грапавините, несъвършенствата... Може би затова малките каменни късове са толкова различни от човешките сърца...

Време

Времето е реалност.
Неотменно, безмилостно, то пропуска секундите една по една във вечността. Тактове събират ноти, създават темпото на мелодията, тя прелива от пръстите, за да докосне нечие сърце. Времето си играе с хората. Закача се с грижите им, съкращава радостта в мигове и продължава моментите на агония. Времето обича кривите огледала на реалността, защото всичко в тях изглежда истинско. Времето подсеща хората, че светът не е само техен. Дните, годините, вековете продължават по пътя, и без да искат дори – променят човечеството. Но то все още не може да свикне, че трябва да помни уроците на историята...

Въздух

Светлината пронизва въздуха. Миналото току-що е отлетяло, защото в листата на дърветата вече блести следобедното слънце. Вятърът разрошва тревите на поляната. Дали е вярно, че крилата на една пеперуда могат да предизвикат ураган? Ритъмът подгонва нотите, защото без равномерното му тик-такане те могат да се разлетят от вятъра. Бриз набраздява зеленото водно покривало. Светът се изправя на пръсти, за да чуе шепота на зелените дъбрави, които пазят своята надежда за живот. Кога са се появили хората? Как им е хрумнало, че могат да се държат с природата така, сякаш тя е тяхно творение?

Вода

Капките нямат умора. Преследват се, прескачат се една друга, гмурват се с блясък в кристалния вир. Скалата наблюдава танца им с насмешка. Младите сребропери създания в потока им се радват. Плясват с опашка и поемат по течението. Очите им виждат други риби, хрилете им дишат горската свобода. Водата ги е родила, водата е тяхното убежище, водата има силата да отмие всичко ненужно – и да пречисти природата, за да бъде тя отново същата, каквато са я виждали предците ни. Всяка стихия притежава необуздаема мощ. Обединят ли се, всички те за секунди могат да изличат човечеството от лицето на Земята...

Земя

Покрай зеленото на поляната има толкова много други цветове... Земята е талантлив художник. Попива огъня на слънчевите лъчи, събира грижливо дъждовните капки, радва се на безразсъдно-палавия вятър и създава поезия. Тя се грижи за всякакви създания – за малкия бръмбър, съсредоточено потеглил към важните си дела; за овцете, които без да искат закачат руно в тръните и вярват сляпо на двуногото с гегата, защото до него подтичва и лае приятелят им Шаро. Земята се грижи и за хората, които са засадили лехите с боб и прибират сеното от ливадата – грижи се за тези, които я обичат. И като всяка майка, разказва приказки. Трябва само да отворим душите си за шепота на тревите, за ромона на потока, за скръцването на клоните в гората – светът около нас е пълен с музика. Земята излъчва топлина и нежност, защото в нея са намерили покой древните сили на съзиданието. А когато се разбудят... И пожелаят да ни отмъстят за всичко, което сме сторили на майката...

Пространство

Кога човеците затвориха душите си в бетонни черупки? Сериозни, съсредоточени, себични, стреснати, съсухрени от празнота, хората живеят миговете си от вечността назаем. Кой може да отмери дозата веселие, която би разляла щастие във вените? Как се съчетава ритъмът на песента с такта на човешките сърца, които пазят доброта и надежда? Светът – построен от нас, потребителите, с шаблони, удобни за употребяване, вече едва контролира конструкцията си. Прекалено много тежести се натрупаха с времето; разсъдъкът беше излязал в дълга ваканция и се върна под ръка с реалност, която хората лицемерно наричат „красавица”. Думата-разковниче е „промяна” – бърза и много болезнена, абсолютно задължителна. От нея зависи дали днешният ден ще се превърне в минало...

Огън

Докато слънцето събира лъчите си зад зеления гръб на планината, докато стадо овце безгрижно подрънкват с хлопките, джаз сгрява душата на публиката. Въпреки че е лято, на потъналия в тъмнина връх започва да застудява и няколко огнища разпръскват топлина. Пламъците в тях галят жарта, събуждат спомени от древността, които нощем вилнеят в горите и отдавна са забравили сънищата за тяхното бъдеще, когато ще бъдат свободни. Хора се опитват да поправят злините, направени от безразсъдство – и да е сдобрят с природата... Други хора не чуват виковете – съвестта на човечеството, дори да пресипне, няма да се откаже да повтаря, че още не е късно... Може би имаме шанс – ние и най-много децата ни... След това... вероятно няма да има смисъл. Ще остане земята – пресъхнала или наводнена, самотна и дива. Над нея безцелно ще се носи вятърът, свикнал да милва листата на клоните, да бразди езерата, и ще разпалва пламъци в пустите полета, ще събира гневни облаци в сивото небе. От сблъсъка им ще валят светкавици и безмилостни водни талази ще се спускат над света... Бъдещето крие в себе си и друг, различен шанс – то може да прилича на свежо-зеленото минало, на бистрия поток, на волния конски тропот, на кристално-синия простор и меките планински върхове – такива, каквито ги виждаме днес...

"Сделката на доктор Парнасъс" - уникален

Дързост, хазартна страст, премерено нехайство – Тери Гилиам опасно жонглира и именно с тяхна помощ изгражда поредната си философска притча. Сериозно намигване към човешката ненаситност, шеговит упрек към жаждата за величие, разрез на „ин-ян”-а на егоистичното, себелюбиво „аз”, което се крие във всеки от нас... Дръзки идеи, родени от уникалното въображение на Гилиам; хазартна надпревара с несгодите около работата по филма; нехайното подхвърляне на образи и истини, които, подобно огнени стрели, подпалват мислите на зрителите – невъзможно е да останеш безразличен в калейдоскопа на този „имагинариум”. Смъртта на Хийт Леджър променя кардинално съдбата на филма. След неизбежното подозрение, че и този Гилиам-проект е пред провал, се ражда прозрението, че в дебрите на съзнанието е възможно всичко. И се появяват другите образи – за Джони Деп, Джъд Лоу и Колин Фарел е чест, привилегия и приятелски дълг да продължат ролята на нехайния, дързък хазартен тип Тони. Кристофър Плъмър и Том Уейтс създават прекрасен дует – в основата на странните пътешествия из фантастични светове е сделката, която доктор Парнасъс (Плъмър) сключва с Дявола (Уейтс) и надиграването по между им изглежда безкрайно. Актьорска класа, сюжетна виртуозност, ефектна намеса на CGI-майстори и режисьорска упоритост, споени с много късмет, създават неповторимата филмова конструкция. От върха й Тери Гилиам уж нехайно подхвърля дръзката идея: „Нищо не е вечно... Дори и смъртта...” Обзалагам се, че е прав!
p.s. Ако не се убедите лично, гарантирано ще съжалявате поне до края на вечността...

Фестивалният пътепис на един ненаситен кино-маниак

(спомен от 2009 година) 
интересни детайли от 46-ия фестивал в Карлови Вари 2011 може да откриете в Операция Кино 
(тъй като Дрин - както винаги - е толкова добър!)

Дъждовно лято в Бохемия, красиви, благородни постройки са сгушени в зелените склонове на планината. Реките Огрже и Тепла се сливат в местност, известна още от 14 век с лековити минерални извори. Градът, създаден от император Карл ІV, носи неговото име – Карлсбад или Карлови Вари. През 1946 г. там за първи път се провежда кинофестивал, като седемте държави-участници не се състезават за награди.

От 1948 г. фестът има конкурсен характер и с годините се утвърждава като най-значимият форум в Централна и Източна Европа. Осем години по-късно Международната федерация на асоциацията на филмовите продуценти го поставя в престижната категория „А” – сред Кан, Венеция, Торонто, Берлин, Шанхай, Москва, Сан Себастиян, Монреал, Локарно, Мар дел Плата, Кайро и Токио.

Пристигаш пред хотел Термал – внушителна сграда в централната част на града. Ако си любопитен, разбираш, че той е бил построен през 1978 г. за 21-вото издание на фестивала специално да се стане новия фестивален център и точно в онази година за пръв път са се състезавали дебютни филми на режисьори от всички континенти. Срещу входа на два етажа са разположени удобни фойаета, кафе-кътчета, тераса, прес-център, обособен офис за професионалистите от филмовата индустрия, както и просторна зала, в която могат да те обзаведат с акредитация, пресматериали и – разбира се – билети за кино.

В самия хотел Термал има 6 кинозали – Голямата е с 1145 места, Малката и Конгресната са с 231 и 200, а трите зали, в които е основната програма на прес-прожекциите, разполагат с по 70 места. Красотата на театъра в Карлови Вари, където също се представя част от програмата, може да се мери със залата в хотел Пуп – и двете побират над 400 зрители. Фестивалните заглавия се въртят в още шест киносалона в различни части на градчето – истински разкош за филмовите маниаци!

from festival's site - www.kviff.com

При внимателна организация на времето, с разчет на разстоянията между кината и засичащите се прожекции, на ден могат да бъдат гледани средно по 5-6 филма. С подобна, не толкова амбициозна задача в началото на юли Карлови Вари се появяват хиляди млади хора от цяла Европа, които с програми в ръка и раници на гръб обсаждат касите за билети през целия ден. На тяхно разположение са лагери и къмпинги – купонът продължава по време на целия фестивал. 

from festival's site - www.kviff.com

Мобилни, ентусиазирани и свежи, тези почитатели на киното създават особена атмосфера на непринуденост и свобода, каквито не са присъщи на някои от другите фестивали с по-комерсиална, пазарна насоченост.

Вървиш по улиците, измити от поредния за деня кратък дъжд, от Термал до Пуп стигаш за 20-тина минути, и разглеждаш хората – привлечени от курортното спокойствие, минералните извори или филмовата съблазън, те са ведри и добронамерени. Досущ като организаторите на фестивала, които изкусно са подредили всички детайли и звена в дългогодишната машина и тя работи безотказно. Залите за всички прожекции са препълнени – гледка-мечта за всеки киноразпространител!

from festival's site - www.kviff.com

Билетите за филмите обикновено са продадени – ако решиш да попълваш графика си в същия ден, се налага да изчакаш, за да се настаниш в последния момент на пода.

from festival's site - www.kviff.com

Избираш заглавия от всички програми – и се радваш от сърце на попаденията. Аржентински, грузински и мексикански филм са в личната „челна тройка” на авторката-киноман – общото между „La Tigra, Chako”,  „The Other Bank” и „Black Sheep” е забравянето, че гледаш кино.

from festival's site - www.kviff.com

Веднага след тях в импровизираната класация е канадският „Nurse. Fighter. Boy”, чиито режисьор Чарлз Офисър и актьорът Кларк Джонсън бяха посрещнати топло от публиката. По петите, останал пети, го следва австрийско-италианският филм с документален елемент „La Pivellina” – двугодишна малка красавица намира своя нов дом при семейство застаряващи циркови артисти. Емиграция и етнически проблеми; преследване на партньори, които все се оказва, че са увлечени по други хора; странно пътешествие към тибетската неизвестност; комична сатира на телевизионната комерсиална реалност; драматични семейни отношения в работническа Англия; противоречие между ортодоксален юдаизъм и гей-тематика – това са част от сюжетите, оформили една киноседмица.

И, разбира се – „гвоздеят” – майсторски клас на Джон Малкович! Много звезди преминаха по червения килим на 44 издание на филмовия фест в Карлови Вари, Антонио Бандерас също връчи статуетка на закриващата церемония, но Малкович си остава ненадминат. Спокойната премереност в жестовете хармонира с мисълта, която стига с твърда сигурност до групата зрители и студенти по кино, засвидетелствали своето внимание към актьорската легенда.

from festival's site - www.kviff.com

Вероятно така би се държал истинският благородник от 17-18 век – сдържано, вежливо и с онази твърдост, която се оказва задължителна за звезди от подобна величина. Въпреки че самият Малкович би се обидил от подобна констатация – той мило подсети аудиторията, че публичната личност „Малкович” (за справка – филмът на Спайк Джоунзи) няма нищо общо с обикновения човек, който в живота носи тази фамилия. Наградата за цялостен принос към изкуството на киното той прие с усмивка и благодарност към публиката, която продължава да го дарява така щедро с вниманието си.

from festival's site - www.kviff.com

 Пътищата ни водят – пътеките в небето стигат до писти, магистралите свършват в градовете, а дъждовните улички на Карлови Вари стигат най-често до някое... кино... След като угаснат светлините, пред погледа ти се простира друг път – на всяка следваща история, оживяла с движещите се картинки, героите и емоциите си... Обичам да вървя по тези пътища – без предубеждения, без очаквания, без задни мисли... За да виждам със сърцето...

(сп. "Екран", юли 2009)

Актьори-икони в най-нетипичния уестърн от историята на киното

Имало едно време една банда обирджии някъде в Щатите. За предводителите й се разказват легенди. Преди има-няма 40 години режисьорът Джордж Рой Хил и сценаристът Уилям Голдман се наемат с предизвикателната задача да облекат в образи нейните герои. С пожълтяло от времето лого на 20-th Century Fox, подобно на фотографска антика, и с обещанието, че „по-голяма част от онова, което следва, е истина” започва легендарният филм „Бъч Касиди и Сънданс Кид”.

Робърт Лерой Паркър, Хенри Лонгабау и тяхната „Дива банда” наистина обират банки и влакове в последното десетилетие на ХІХ век.
Придружени от приятелката на Хенри, Ета Плейс, живеят спокойно няколко години в Боливия. Около 1905 г. се връщат към бандитството, но на приключенията им слага край престрелката в Сан Винсенте. Въпреки слуховете за Бъч, който се измъкнал в тъмнината на нощта след смъртта на Сънданс, по-известната версия е, че двамата са предпочели самоубийството пред възможността да бъдат заловени. По подобен начин приключва прочутият филм на Джордж Рой Хил – двамата се втурват срещу обградилите ги военни... Но преди да стигнат до финала, зрителите са прекарали забавни, страхотни минути в Дивия Запад, в компанията на уникално-синхронно-очарователния дует Нюман-Редфорд.


Съвсем не случайно „Бъч Касиди и Сънданс Кид” оглавява 10-те най-гледани филма за 1969 г. и се нарежда сред 100-те най-продавани кино-творби на всички времена – само в Щатите приходите до 1974 г. са повече от 102 милиона долара. Сценарият на Голдман, озаглавен първоначално „Сънданс Кид и Бъч Касиди”, е купен от 20-th Century Fox за 400 хиляди долара. Плановете са в главните роли да се снимат Нюман и Стив МакКуин, но последният се отказва, защото не се постига съгласие кой от двамата актьори ще е „водещата звезда” (вероятно се има предвид и финансовата страна на лидерството).

Тъй като две години по-рано продуцентската компания на Джак Лемън застава зад „Хладнокръвният Люк”, Пол Нюман предлага на Лемън ролята на Сънданс Кид. Актьорът отказва, защото не обича язденето, пък и смята, че вече е изиграл в различни филми твърде много черти от характера на Кид. Уорън Бийти (снимал се две години по-рано в „Бони и Клайд”) и Марлон Брандо също са сред обсъжданите имена, които да поемат някоя от водещите роли.


Накрая режисьорът настоява пред колебаещите се продуценти Нюман – вече утвърдено „звездно” име, да влезе в ролята на Бъч, а за Сънданс да бъде ангажиран Робърт Редфорд. Той по-късно отбелязва, че след този филм известността му започва да расте и кариерата му се променя завинаги. Четири години по-късно двамата повтарят екранното си партньорство (със същия омагьосващ резултат) в „Ужилването”, режисирани отново от Джордж Рой Хил. Нюман и Редфорд винаги са твърдели, че имат огромно желание да работят отново заедно, като ги е възпирала само липсата на добър сценарий, но вече дуетът им е неосъществим – Пол Нюман си отиде завинаги...


В този филм поразяват динамичните, страхотни приятелски отношения между актьорите, които непрестанно си подават топката – словесни закачки, престрелки с погледи и думи и пълен синхрон властват пред камерата, докато зад нея важните идейни решения са дело на Хил. Не за първи път в историята на киното се използва съществуването на силна връзка между двама приятели на екрана, но след „Бъч Касиди и Сънданс Кид” този елемент придобива такава популярност, че се копира, преповтаря, отразява във филмите до края на ХХ век.



Творбата става модел за съчетаване между екшън, приключение и приятелско пътешествие – където им видят очите, само да е по-далече от властта! Режисьорът прави няколко промени в традиционните елементи на жанра – ограничава насилието (много хора умират, но не се леят кървища), развива характера на любимата на Сънданс, ограничава музиката до три определени момента във филма (един от тях съдържа “Raindrops Keep Falling On My Head”, увенчана с награда „Грами”) и насища драматичното напрежение с лек хумор – независимо от това колко е напечена ситуацията, двамата бандити винаги имат готова по някоя шантава, дори смехотворна реплика.


Хил е очарован от чувствителността на Катрин Рос и й поверява ролята на Ета, но отношенията им се обтягат значително, след като отговорният оператор й предлага да застане зад едната от камерите на терена (операторът й в момента липсвал). Стига се дотам, че Хил забранява присъствието на Рос на площадката, освен ако не участва в сцена. Тя пък му връща „комплимента” като казва, че най-приятия момент от снимките по филма е бил епизода с колелото – тя и Пол Нюман сред поляните, защото тези сцени са били заснети от втория екип. Говори се, че е нейна репликата „Хубав е всеки ден, прекаран далеч от Джордж Рой Хил”.

Сестрата на истинския Бъч Касиди често посещава снимачната площадка и разказва истории за прочутия си брат – тя е изумена от точността, с която сценарият и Пол Нюман пресъздават неговата личност, и се съгласява да участва в кратки реклами, които се въртят по кината преди тръгването на филма.


Всички сцени, които трябва да представляват Боливия, са заснети в Мексико и целият екип е повален от „Отмъщението на Монтесума” (жестока диария, причинена от замърсената местна вода). Пощадени са единствено Нюман, Редфорд и Рос, защото през времето там пиели само сода и алкохол. Непълната достоверност на предаване на събитията (военните, които обграждат двамата бандити, са много по-малко; финалната престрелка се случва през нощта) кара боливийското правителство да забрани първоначално филма да бъде показван в страната. Но подобни неточности не пречат на „Бъч Касиди и Сънданс Кид” да получи седем номинации и четири награди „Оскар”, музиката да бъде наградена със „Златен глобус”, а филмът да постави рекорд с присъдени девет награди BAFTA.


И публиката, и целият екип са влюбени във филма, образите на двамата герои стават емблематични и част от тях остава жива в реалния свят - благотворителният лагер за болни деца, организиран от Пол Нюман, носи името на бандата от филма - „Дупка в стената”, а известния ски-курорт в Юта, където всяка година се провежда най-прочутият фестивал за независимо кино, са наречени от създателя си Робърт Редфорд на името на неговия герой – Сънданс.