Мюзикълите на моя живот - част ІІ

Продължение на моето музикално-лирично отклонение!
Досадно за запознатите - накратко за повода – сред коментари в новина на „Операция Кино” Nostromo подсети за своята класация на музика към филми и беше подтик за мой поглед към МЮЗИКЪЛА - любим, прекрасен, съвършен, синтез на много от познатите ни изкуства (поезия, музика, актьорство, кино, художества) в едно. Така и не успях да реша кой от 13-те си фаворита харесвам повече/най-много?! Тук представям следващите няколко - добре сте ми дошли на гости:)

Следващите редове са писани в порив на лаконичност и опит за синтез на усещания – „Ах, този джаз” е истинска епоха за мен. Най-любим афоризъм – петте стадия за приемане на Смъртта – гняв, отричане, пазарлък, депресия и приемане! (в четвъртък според плана трябва вече да съм умрял, така че...) Шоуто трябва да продължи – и продължава – It’s show time, folks!

Ленард Бърнстейн и „Уестсайдска история” – романтика, тийнейджърски устрем, наивитет, пламенни танци – не знам защо, но я обичам :) Повече от „римейка” 17 години по-късно „Брилянтин”(не че наистина имат нещо общо - образно казано ;) ! Траволта и Нютън-Джон са ми твърде зализани в сравнение с Бернардо (Джордж Шакирис) и сестра му Мария (Натали Ууд). Нали знаете, че за ролята на Тони е бил „цанен” самият Елвис Пресли, само дето не помня защо точно е отказал – може да му се е сторила не достатъчно централна ролята на „любовника"...

Никол – о Никол! – и Юън МакГрегър в „Мулен Руж” – първото ми впечатление беше – уау, няма такъв сбириток! От всичко – музикални компилации, цветови фонтани, стилови фойерверки – тотална еклектика! Споена с толкова истинско чувство от Баз Лурман, че просто ти взима дъха... Преживяването беше като катарзис, без да мога да кажа защо се чувствам така... поздрав за почитателите на неутолимата страст!

С един мой любим приятел много слушахме Pink Floyd. Беше в края на ученическия период от живота ми, и когато се сблъсках челно с ТОЗИ филм на Алън Паркър, имах чувството, че света се срива. Дни наред не можех да си обясня какво ме кара да изпитвам тревога от безнадеждното, уплах от погрешна стъпка, ужас от усещането за обреченост.

Това е един от филмите, които съм гледала може би най-малко пъти, но образа на моите мисли е така жив, както когато видях за първи път Гелдоф в ролята на Pink – “Mama will keep baby cozy and warm. Ooooh baby, Of course mama'll help to build the wall...”

Не си спомням в последните 10 години да ме е обладавал по-непреодолим скептицизъм – дори Харисън Форд с неговите кристални черепи не представляваше такова предизвикателство за моята кино-душа, както посегателството към The Beatles, което очаквах със свито сърце! “Across the Universe” обаче се оказа едно от най-приятните разочарования на собствените ми предразсъдъци – водих мама с мен на прожекцията (както тя ме беше завела някога на “Hair”), и двете се радвахме и плакахме в синхрон :) Реверансът на Джули Теймър към музиката на четиримата от Ливърпул се оказа за мен по-важен от всякакви анализи на сюжет, актьорско присъствие и певчески способности! О – и най-великият момент си остава “I Want You (She’s So Heavy)” – enjoy!

За класиката не съществува епоха, няма мода, тя не се подчинява на условности – Роб Маршал възроди „златната ера на мюзикъла” с музиката на Джон Кандър, по стихове на Фред Еб, и с помощта на талантливо подбран актьорски екип – „Чикаго” ми върна вярата, че и в 21 век ще има мюзикъли! 

Не мога да затананикам някой от впечатляващите епизоди, но пък кой не помни Катрин и Рене на сцената, прегърнали автоматите като любовници? btw Ричърд Гиър си беше известно недоразумение, но кой ще придира за детайли при перфектна визия и хореография?

При все, че специалистите сигурно поставят на по-челно място някой от другите филми на чудния-чудесен Фред Астер, моят любим приятно-прекрасен спомен е от „Великденски парад”, където му партнира Джуди Гарланд, а музиката е на американския класик в жанра Ървинг Бърлин.

Един екстравагантен пример за личните ми предпочитания е азиатски експеримент – очиведно е, че екипа на режисьора Питър Чан е работил усърдно с майстори от Боливуд по масовите музикални сцени в „Може би любов” и докато се възхищавах на китайската дисциплина (и в кадрите!), неусетно бях въвлечена в история на любовен триъгълник, който се разпадна пред очите ми толкова естествено и изящно, че успя да промени представите ми за някои житейски реалности... Случайно потърсих актьор-фаворит (Такеши Канеширо), а попаднах на откровение :)

С мнооого резерви, но заради всичко друго във филма - заради либретото на Тим Райс и музиката на (любимеца ми) Андрю Лойд Уебър, заради майстора Норман Джуисън – „Исус Христос Суперзвезда” попада в този списък... Юда е страхотен, Пилат – правдоподобен, Ирод – абсолютен шантавеляк, фарисеите са колосални, дори Мария Магдалена мога да приема (с повечко уговорки), ала грешния избор за главната роля е направо непростим! Знам рок-операта наизуст – но съм гледала филма два пъти... Трети няма да има – прескачам цели епизоди, за да се изкефя само на “You’re a joke. You’re not the Lord. You’re nothing but a fraud” или “Jesus Christ Superstar, Do you think you're what they say you are?” Защо, Господи, не направи така, че Ян Гилън да поеме твоята роля ;) (спирам с богохулството, пък и вече е късно за подобни мечти!)

Десетки мюзикъли остават ИЗВЪН моята импровизирана класация – и то не защото не притежават страхотни либрета, партитури, актьори, хореография, сценографски и режисьорски решения! „Хелоу, Доли!”(влюбена съм в гениалната Барбра Страйзанд), „Продуцентите”, „Mamma Mia!”, „Девет”(отново Роб Маршал с колосален актьорски състав) – много още мога да изброявам, ала няма да трепвам с онзи особен гъдел, сякаш пеперуди пърхат в стомаха :) Това е любовно усещане – не се поддава на анализ или тренинг, то просто се появява. И с поклон пред всички мои 13 избраници - струва ми се, че винаги най-много ще обичам “Hair” :)

Мюзикълите на моя живот - част І

За попадналите тук случайно – това си е музикално-лирично отклонение! При това - в няколко части...
Обяснение на повода – едно невинно кино-предизвикателство (сред коментари в новина на „Операция Кино”) от Nostromo и неговата класация на музика към филми прерасна в мащабна равносметка за моите пристрастия (донякъде – и пристрастеност!) към МЮЗИКЪЛА. Мащабна – защото се наложи да се опитам да се подсетя едва ли не за всички филми, които съм гледала, да преценявам качества и да се чудя мога ли ВЪОБЩЕ да реша, дори сама за себе си, кой харесвам повече?! И как да ги подредя – по „първо виждане”, по „любимост”, по „брой гледания”?! Така де – реших да се доверя на интуицията и сега списъка от 13 фаворита е подреден... хаотично :D Който е изненадан – радвам се, който е разочарован – sorry-wtf?!, който е любопитен – заповядай! Добре дошли :)

“Hair – Flow it, show it, Long as God can grow it – My hair” – просто няма такъв екстаз! Обожавам този филм! “Aquarius”, “Hair” и “Good Morning Starshine” са неразделна част от личната ми вяра, че Светът (въпреки всичко!) е прекрасно място, което безразсъдното човечество няма да има сили да разруши, защото Доброто ще победи... Наивно?! Защо мислите така?! Убедена съм, че съм права! И няма да спра да се кланям до земи на гениалния Милош Форман, на уникално-подбрания актьорски състав и най-вече – на Галт МакДермът (музика), Джером Рагни и Джеймс Радо (стихове)! * *

Срещата ми със „златните години” на холивудските мюзикъли беше отдавна. Помня, че се вкамених, когато за първи път видях скеча “Make 'em Laugh” на Доналд О’Конър!
Кой не се е смял със сълзи на шантавите опити за записване на звук на филма във филма, чиято най-бляскава звезда е Джин Кели? Кой не е завиждал на безумната му усмивка и пеенето под дъжда? Аз гледах с отворена уста хореографията на епизодите, алегорично разказващи историята на „главния герой” – удивлявах се на комбинацията между съвършенство и прецизност, оцветени и осветени така магнетично, че изпитвах болезнена необходимост да правя кино, да съм част от киното! (и слава Богу – вече доста години киното е част от мен, като хоби, а и работа...) Стенли Донън и Джин Кели работят по музика на Насио Хърб Браун и стихове на Артър Фрийд, а в главните роли са степ-виртуозите Джин Кели, Донард О’Конър и Деби Рейнолдс. “Good mornin', good mornin'! It's great to stay up late, Good mornin', good mornin' to you.”

„Джак, Джак Скелингтън!” Наистина не съм сигурна кога за първи път видях „Кошмари преди Коледа” – но се влюбих! И не беше от пръв поглед – в началото ми беше странно (приумици и гадости в стил Хелоуин), после обикнах Сали (съчувствие към сродна душа), след това прозрях същността на Джак (Oh, there's an empty place in my bones That calls out for something unknown...), а през цялото време не можех да престана да си тананикам различни фрагменти от уникалната музика на Дани Елфман. Колкото и да е луд Тим Бъртън, дори да беше дал тласък само на този филм – пак щях да съм негова предана почитателка! * “I can't believe my eyes I must be dreaming Wake up, Jack, this isn't fair - What's this?”

В продължение на много години съжалявах, че сред многобройните екранизации по едноименния роман на Гастон Льору, не съм попадала на мюзикъл – припявах на Майкъл Крауфорд и Сара Брайтман и си представях как един ден ще видя този мюзикъл на сцена (както и „Котките”!). И когато чух, че Джоуел Шумахер се е заел именно с тази задача, малките гласчета на скептицизма и почитта към музиката на Андрю Лойд Уебър не ме оставиха на мира, докато не се появи филма. Отидох със свито сърце и ... останах възхитена! Бях се надявала музиката да се облече в образ – и той ми допадна, хареса ми, въвлече ме отново в историята и не си оставих време да задавам въпроси. Сигурно филмът има несъвършенства, но в този случай любовта ми към мюзикъла взе превес! Не без помощта на Еми Росъм, Патрик Уилсън и разбира се – на Фантома/Джерард Бътлър :) “Softly, deftly, music shall caress you Hear it, feel it secretly posses you Open up your mind, let your fantasies unwind in this darkness that you know you cannot find The darkness of the music of the night…”

(следва продължение :)

Увод към МЮЗИКЪЛИТЕ на моя живот

В средата на месец декември, в коментарите под една нищо-не-подозираща новина в „Операция Кино”, свързана с нов трейлър и Джак Спароу, се разхвърчаха ноти, поздрави и спомени, свързани с музика и мюзикъли! И след като уважаваният кино-маниак Nostromo бе така добър да сподели за своята класация на саундтраци „Амииии… и най-добре замислените планове на мишките и хората често остават неосъществени… Ама аз поне имам един Топ 10, а ти?”, аз прецених, че е крайно време да сложа малко ред в моите кино-музикални предпочитания... Оказа се трудно, при това доста! След упорито търсене в мелодичните теми, които са част от моята лична кино-мания, на повърхността се появиха повече от 10 епохални мюзикъла – няма как, ще оставя 13 от тях в списъка! (внимание - той не следва тук!!!)

ИЗВЪН него остават две „четворки” – на приказни/анимационни прекрасни истории – „Цар Лъв” (1994, Тим Райс и Елтън Джон), „Магьосникът от Оз” (1939, И.У.Харбърг и Харълд Арлън), „Аладин” (1992, Хауърд Ашман/Тим Райс и Алън Менкен), „Красавицата и Звярът” (1991, Хауърд Ашман и Алън Менкен) и на сериозни творби като „Моята прекрасна лейди” (1964, Алън Джей Лърнър по творбата на Джордж Бърнард Шоу, музика Фредерик Лоуве), „Кабаре” (1972, режисьор Боб Фос, по музика на Джон Кендър и стихове на Фред Еб), „Евита” (1996, музика – Андрю Лойд Уебър по либрето на Тим Райс, по сценария на филма работят неговия режисьор Алън Паркър и Оливър Стоун) и „Танцьорка в мрака” (2000, на Ларс фон Триер, с музиката на Бьорк и стиховете на Сьон Сигурдсон).

Въпреки безусловната ми любов към превъплъщенията на Джони Деп и преклонението пред таланта на Тим Бъртън, творбата им по Стивън Зондхайм „Суини Тод: бръснарят демон от Флийт стрийт” (2007) за мен беше разочарование – най-вече откъм музика! Авангардно, нестандартно, предизвикателно, очаквано – да, но не и любимо...

Не успя да се покатери в личната ми класация и една от шантавите, много обични мои творби на Уди Алън – „Всички казват „Обичам те” (1996), в която има уникални епизоди с вътрешнокадров монтаж, които мога само да си представям как са били репетирани... а после – и заснемани... Страхотия!!!

И още нещо нямаше как да влезе в „избраните”, защото не отговаря на важно условие – не е кино! Телевизионният вариант на мюзикъла на Андрю Лойд Уебър „Котките” (1998) е един от най-занимателните и увлекателни визуални разкази за „практичните котки” по историята на Т.С. Елиът. Хореографката на шоуто със завидно дълъг живот на Уест Енд (както и на Бродуей - за шоуто иде реч :) ) Джилиан Лин е ангажирана лично от Уебър да подготви екипа за заснемането на спектакъла. Всеки, който е видял дори откъс от шоуто, остава поразен от танцувалното майсторство, грима и костюмната виртуозност на „Котките”... Дори малката ми племенница е тяхна вярна почитателка (гледа мюзикъла от край до край и танцува!) и този поздрав е специално за нея и всички фенове на Уебър!!!