11 декември 2010

ФИЛМИТЕ, които промениха живота ми

Ох, че хубавооо! Идеята на Нели и Иво от Framespotting е страхотно-заразителна - узнах за нея от изчерпателната и свръх-кондензирана класация на Дрин и преди да прочета селекциите на другите киномани, реших да направя собствена равносметка. Ей така – за личен гъдел и малко почовъркване в спомените...

Няма как – с исторически плам ще трябва да се подходи хронологично към миналото, но наистина не помня кое първо съм гледала – Star Wars или „Коса”. Абсолютно сигурно е, че това са и филмите, които винаги ще фигурират в личния ми Топ 5 на всички времена :) Все пак любимият ми епизод от сагата е „Империята отвръща на удара”, но като цяло говоря разбира се за оригиналната „тройка”. Излишно е да изпадам в лирични отклонения – едно от тях може да откриете тук . И това е филм, който определено промени света ми – киното се превърна в блян, стремеж, страст, хоби, мания...
Спомних си как мама ме заведе за първи път да гледаме „Коса”  в кино „Сердика” – вече може би от 10 години емблематичното място срещу паметника „Левски”, където сме се редили на дебели опашки за „Завръщането на джедаите” и ни е пазила конна милиция, пустее и не се използва за нищо... Миналата година „Коса” беше показан отново – юбилейно – на Киномания. В Зала 1, на ГОЛЕМИЯ екран. Влязох сама, залата беше доста празна и ми стана мъчно – за младите хора днес филмът вероятно е отживелица и трудно би събудил интереса им. Седнах в края на един ред, таткото на Клод му подаде сака на раздяла, качи го на автобуса, и от първия акорд на „Aquarius” аз започнах да плача. Този филм е вътре в мен! Знам всеки кадър, всяка реплика, всяка нота... Не спрях да плача до края на изпълнението на „Hair”, станах и си излязох. Не можах да накарам себе си да остана и да видя за пореден път марша на войниците към търбуха на самолета...

Сред филмите, променили отношението ми към света, са творбите на Жерар Филип – даваха ги в моето детство по Ефир 2 на Националната телевизия. Обожавам „Монпарнас 19”, „Хубостта на дявола”, „Пармският манастир”, „Червено и черно” и разбира се „Фанфан Лалето”. Татко ми е основният виновник за моята киномания - с разказите му и алманасите със снимки от стари филми.

Може би в тийнейджърска възраст успях да се влюбя в мюзиклите и със сигурност един от филмите, които съм гледала най-отдавна и който обичам може би най-много, е „Singin’ In The Rain”. Феерията от образи, хореографията, съчетаването на музика, песен и актьорство, малките комедийни скечове – все още смятам, че е просто съвършено!

Миналата година видях китайския филм на Питър Чан „Perhaps Love – Ru guo-Ai”, който допълни моята палитра любими мюзикли с източни багри и реших, че заслужава място тук. Погледът към историята, който открих в него, развръзката в сюжета промениха моя начин на мислене в живота. Дали черпя от източната мъдрост, която любознателният може да открие дори във феерична високо-бюджетна продукция в стил „мулен руж”? Ами – едва ли, по скоро разчитам на интуицията...

Не помня кога гледах за първи път „Приказка без край”, знам само, че с различни дружки от училище ходехме буквално всеки ден на кино – редувахме „Красно село” с „Урвич”, понякога „Витоша” или „Култура”. Бях започнала вече да чета фантастика, но особения приказен елемент, възможността да направиш избор и да понесеш отговорност за него ме привличаха повече от магнитно! Със сигурност този дълбокомислен анализ е с днешна дата, ала страха от Нищото, което напредва заедно с бездуховността на обезмечтаните хора все още ме преследва... Спомням си как исках неистово аз да съм Атрею, който препуска със своя Артакс, исках аз да дам име на света, който ще бъде изграден от една прашинка...


Края на тийн-възрастта при мен съвпадна с началото на Киномания. Никога няма да забравя шока, в който изпаднах, след като гледах за първи път „Амадеус”! Няма такъв филм! Изживях всеки момент от него, всеки миг - сякаш беше мой собствен! Може би тогава се е родило моето правило, на което разчитам до ден нешен – ако „вляза” във филма и забравя, че гледам нещо заснето; ако живея с историята и героите, па макар и само отделените ми няколко часа – тогава за този филм си струва да се говори. Започна ли да мисля по поведението на актьорите или за ракурса на някой кадър – край, каузата е загубена! За мен „Амадеус” беше уникално преживяване, истински поклон от екип филмови виртуози пред музикалния гений!

В края на 80-те / началото на 90-те години на миналия век имах шанса да видя „Рейнман”, „Защо тъгува Гилбърт Грейп”, „Blade Runner” и „Апокалипсис сега” на кино – и със сигурност заемат място в мозайката от филми, които промениха живота ми! От героите им съм се учила на обич, толерантност и упоритост, на вяра в идеи и на самоотверженост в защитаването им...

Актьорският талант на Дъстин Хофман, Джони Деп и (радващия ме особено напоследък) Леонардо ди Каприо, Харисън Форд, Марлон Брандо е всеизвестен и неоспорим факт, и заедно с тях аз дишах в живата, трогателна реалност, потръпвах в сюрреалистичния футуристичен свят и сънувах кошмара на човешката глупост...


Резултат на случаен избор беше първата ми среща с „Иисус от Монреал” – в „Стереокино” или „Култура”, залата беше пълна и през хората премина всеобщ удивен възглас, когато чухме от екрана „Мистерията на българските гласове” и „Притури се планината”! Този филм промени моя поглед към вярата, а също и отношението ми към Живота, Вселената и всичко останало...

Десетина години по-късно подобно разтърсващо усещане ми поднесе „Магнолия” - с мозайката от лични съдби, конструирала съвършеното криво огледало, в което може да се огледа всеки от нас – и да види нещо свое... И тук асоциацията ми се закача за тълпата от маниакални герои на един от най-обсебените кино-гении – Уди Алън! Самият той е много особено явление – свят-хамелеон от всички негови герои, сюжети, скечове, идеи, реалности, затова реших да поставя него (а не някой негов филм) тук. Той е създателят и на моето усещане за Ню Йорк (някой ден ще ми се удаде случай да го „проверя” на живо!), допълнено от перфектната история на „Когато Хари срещна Сали”! Уди и този филм ме научиха на много детайли в човешките взаимоотношения, на които „буйната младост” съвсем не обръща внимание.

По-късно помощ в същата мисия оказаха уникалната творба на Сидни Полак „Каквито бяхме”, шокиращия експеримент „Да бъдеш Джон Малкович” и визуалната феерия „Герой”. Истините за хората – когато, където и каквито и да са те – винаги се въртят около избора и свободата! Имаш ли достатъчно смелост да избереш, и свободата да бъдеш уверен в себе си?! Отговорът на този въпрос води след себе си изводи, които не винаги и не задължително са приятни за разпитвания (дори това да е собственото ти подсъзнание)...


Колкото и често да си повтарям прекрасната максима на А.П.Чехов „Краткостта е сестра на таланта”, все не успявам да озаптя желанието си да споделя... И защото киното си остава една от най-големите ми мании, оказва се е полезно да се обърнеш към спомените и да откриеш забравени или неподозирани детайли. Всички филми в моята си мозайка бяха подложени на щателен анализ и издържаха на безмилостния въпрос „Как променихте живота ми?”. И почти съм убедена в твърдението, което следва: ако правя подобен пъзел след 5 или 10 години, не съм сигурна дали ще включа други филми. Не че няма да имам още десетки любими творби, просто не съм сигурна, че има накъде да се променя (представата ми за) живота ;)

Филмите на още киномани:
идеята
Нели от One Flew Over the Cinema
Иво от Ticks and Crosses on the Movie List
Дринов от Operation Kino
Lammoth's Blog
Nostromo от (some)thing (like) nothing
Светла от Under The Smoke Shadow
Bungle от Cinema Is an Old Whore 
Kathryn от Meerkat manor
Влади Неколов от Ciiinema
Бож от Jack in Movieland
kastel от Другото кино 
Silentium от deadInside's Mind
weasell от Блогът на Янина 
Васил Мирчев от 8 милиметра