08 декември 2009

"Сделката на доктор Парнасъс" - уникален


Дързост, хазартна страст, премерено нехайство – Тери Гилиам опасно жонглира и именно с тяхна помощ изгражда поредната си философска притча. Сериозно намигване към човешката ненаситност, шеговит упрек към жаждата за величие, разрез на „ин-ян”-а на егоистичното, себелюбиво „аз”, което се крие във всеки от нас... Дръзки идеи, родени от уникалното въображение на Гилиам; хазартна надпревара с несгодите около работата по филма; нехайното подхвърляне на образи и истини, които, подобно огнени стрели, подпалват мислите на зрителите – невъзможно е да останеш безразличен в калейдоскопа на този „имагинариум”. Смъртта на Хийт Леджър променя кардинално съдбата на филма. След неизбежното подозрение, че и този Гилиам-проект е пред провал, се ражда прозрението, че в дебрите на съзнанието е възможно всичко. И се появяват другите образи – за Джони Деп, Джъд Лоу и Колин Фарел е чест, привилегия и приятелски дълг да продължат ролята на нехайния, дързък хазартен тип Тони. Кристофър Плъмър и Том Уейтс създават прекрасен дует – в основата на странните пътешествия из фантастични светове е сделката, която доктор Парнасъс (Плъмър) сключва с Дявола (Уейтс) и надиграването по между им изглежда безкрайно. Актьорска класа, сюжетна виртуозност, ефектна намеса на CGI-майстори и режисьорска упоритост, споени с много късмет, създават неповторимата филмова конструкция. От върха й Тери Гилиам уж нехайно подхвърля дръзката идея: „Нищо не е вечно... Дори и смъртта...” Обзалагам се, че е прав!
p.s. Ако не се убедите лично, гарантирано ще съжалявате поне до края на вечността...

15 юли 2009

Фестивалният пътепис на един ненаситен кино-маниак

(спомен от 2009 година) 
интересни детайли от 46-ия фестивал в Карлови Вари 2011 може да откриете в Операция Кино 
(тъй като Дрин - както винаги - е толкова добър!)

Дъждовно лято в Бохемия, красиви, благородни постройки са сгушени в зелените склонове на планината. Реките Огрже и Тепла се сливат в местност, известна още от 14 век с лековити минерални извори. Градът, създаден от император Карл ІV, носи неговото име – Карлсбад или Карлови Вари. През 1946 г. там за първи път се провежда кинофестивал, като седемте държави-участници не се състезават за награди.


От 1948 г. фестът има конкурсен характер и с годините се утвърждава като най-значимият форум в Централна и Източна Европа. Осем години по-късно Международната федерация на асоциацията на филмовите продуценти го поставя в престижната категория „А” – сред Кан, Венеция, Торонто, Берлин, Шанхай, Москва, Сан Себастиян, Монреал, Локарно, Мар дел Плата, Кайро и Токио.

Пристигаш пред хотел Термал – внушителна сграда в централната част на града. Ако си любопитен, разбираш, че той е бил построен през 1978 г. за 21-вото издание на фестивала специално да се стане новия фестивален център и точно в онази година за пръв път са се състезавали дебютни филми на режисьори от всички континенти. Срещу входа на два етажа са разположени удобни фойаета, кафе-кътчета, тераса, прес-център, обособен офис за професионалистите от филмовата индустрия, както и просторна зала, в която могат да те обзаведат с акредитация, пресматериали и – разбира се – билети за кино.

В самия хотел Термал има 6 кинозали – Голямата е с 1145 места, Малката и Конгресната са с 231 и 200, а трите зали, в които е основната програма на прес-прожекциите, разполагат с по 70 места. Красотата на театъра в Карлови Вари, където също се представя част от програмата, може да се мери със залата в хотел Пуп – и двете побират над 400 зрители. Фестивалните заглавия се въртят в още шест киносалона в различни части на градчето – истински разкош за филмовите маниаци!

from festival's site - www.kviff.com
При внимателна организация на времето, с разчет на разстоянията между кината и засичащите се прожекции, на ден могат да бъдат гледани средно по 5-6 филма. С подобна, не толкова амбициозна задача в началото на юли Карлови Вари се появяват хиляди млади хора от цяла Европа, които с програми в ръка и раници на гръб обсаждат касите за билети през целия ден. На тяхно разположение са лагери и къмпинги – купонът продължава по време на целия фестивал. 

from festival's site - www.kviff.com
Мобилни, ентусиазирани и свежи, тези почитатели на киното създават особена атмосфера на непринуденост и свобода, каквито не са присъщи на някои от другите фестивали с по-комерсиална, пазарна насоченост.

Вървиш по улиците, измити от поредния за деня кратък дъжд, от Термал до Пуп стигаш за 20-тина минути, и разглеждаш хората – привлечени от курортното спокойствие, минералните извори или филмовата съблазън, те са ведри и добронамерени. Досущ като организаторите на фестивала, които изкусно са подредили всички детайли и звена в дългогодишната машина и тя работи безотказно. Залите за всички прожекции са препълнени – гледка-мечта за всеки киноразпространител!

from festival's site - www.kviff.com
Билетите за филмите обикновено са продадени – ако решиш да попълваш графика си в същия ден, се налага да изчакаш, за да се настаниш в последния момент на пода.

from festival's site - www.kviff.com
Избираш заглавия от всички програми – и се радваш от сърце на попаденията. Аржентински, грузински и мексикански филм са в личната „челна тройка” на авторката-киноман – общото между „La Tigra, Chako”,  „The Other Bank” и „Black Sheep” е забравянето, че гледаш кино.

from festival's site - www.kviff.com
Веднага след тях в импровизираната класация е канадският „Nurse. Fighter. Boy”, чиито режисьор Чарлз Офисър и актьорът Кларк Джонсън бяха посрещнати топло от публиката. По петите, останал пети, го следва австрийско-италианският филм с документален елемент „La Pivellina” – двугодишна малка красавица намира своя нов дом при семейство застаряващи циркови артисти. Емиграция и етнически проблеми; преследване на партньори, които все се оказва, че са увлечени по други хора; странно пътешествие към тибетската неизвестност; комична сатира на телевизионната комерсиална реалност; драматични семейни отношения в работническа Англия; противоречие между ортодоксален юдаизъм и гей-тематика – това са част от сюжетите, оформили една киноседмица.


И, разбира се – „гвоздеят” – майсторски клас на Джон Малкович! Много звезди преминаха по червения килим на 44 издание на филмовия фест в Карлови Вари, Антонио Бандерас също връчи статуетка на закриващата церемония, но Малкович си остава ненадминат. Спокойната премереност в жестовете хармонира с мисълта, която стига с твърда сигурност до групата зрители и студенти по кино, засвидетелствали своето внимание към актьорската легенда.

from festival's site - www.kviff.com
Вероятно така би се държал истинският благородник от 17-18 век – сдържано, вежливо и с онази твърдост, която се оказва задължителна за звезди от подобна величина. Въпреки че самият Малкович би се обидил от подобна констатация – той мило подсети аудиторията, че публичната личност „Малкович” (за справка – филмът на Спайк Джоунзи) няма нищо общо с обикновения човек, който в живота носи тази фамилия. Наградата за цялостен принос към изкуството на киното той прие с усмивка и благодарност към публиката, която продължава да го дарява така щедро с вниманието си.

from festival's site - www.kviff.com
 Пътищата ни водят – пътеките в небето стигат до писти, магистралите свършват в градовете, а дъждовните улички на Карлови Вари стигат най-често до някое... кино... След като угаснат светлините, пред погледа ти се простира друг път – на всяка следваща история, оживяла с движещите се картинки, героите и емоциите си... Обичам да вървя по тези пътища – без предубеждения, без очаквания, без задни мисли... За да виждам със сърцето...

(сп. "Екран", юли 2009)

20 януари 2009

Актьори-икони в най-нетипичния уестърн от историята на киното


Имало едно време една банда обирджии някъде в Щатите. За предводителите й се разказват легенди. Преди има-няма 40 години режисьорът Джордж Рой Хил и сценаристът Уилям Голдман се наемат с предизвикателната задача да облекат в образи нейните герои. С пожълтяло от времето лого на 20-th Century Fox, подобно на фотографска антика, и с обещанието, че „по-голяма част от онова, което следва, е истина” започва легендарният филм „Бъч Касиди и Сънданс Кид”.

Робърт Лерой Паркър, Хенри Лонгабау и тяхната „Дива банда” наистина обират банки и влакове в последното десетилетие на ХІХ век.
Придружени от приятелката на Хенри, Ета Плейс, живеят спокойно няколко години в Боливия. Около 1905 г. се връщат към бандитството, но на приключенията им слага край престрелката в Сан Винсенте. Въпреки слуховете за Бъч, който се измъкнал в тъмнината на нощта след смъртта на Сънданс, по-известната версия е, че двамата са предпочели самоубийството пред възможността да бъдат заловени. По подобен начин приключва прочутият филм на Джордж Рой Хил – двамата се втурват срещу обградилите ги военни... Но преди да стигнат до финала, зрителите са прекарали забавни, страхотни минути в Дивия Запад, в компанията на уникално-синхронно-очарователния дует Нюман-Редфорд.


Съвсем не случайно „Бъч Касиди и Сънданс Кид” оглавява 10-те най-гледани филма за 1969 г. и се нарежда сред 100-те най-продавани кино-творби на всички времена – само в Щатите приходите до 1974 г. са повече от 102 милиона долара. Сценарият на Голдман, озаглавен първоначално „Сънданс Кид и Бъч Касиди”, е купен от 20-th Century Fox за 400 хиляди долара. Плановете са в главните роли да се снимат Нюман и Стив МакКуин, но последният се отказва, защото не се постига съгласие кой от двамата актьори ще е „водещата звезда” (вероятно се има предвид и финансовата страна на лидерството).

Тъй като две години по-рано продуцентската компания на Джак Лемън застава зад „Хладнокръвният Люк”, Пол Нюман предлага на Лемън ролята на Сънданс Кид. Актьорът отказва, защото не обича язденето, пък и смята, че вече е изиграл в различни филми твърде много черти от характера на Кид. Уорън Бийти (снимал се две години по-рано в „Бони и Клайд”) и Марлон Брандо също са сред обсъжданите имена, които да поемат някоя от водещите роли.


Накрая режисьорът настоява пред колебаещите се продуценти Нюман – вече утвърдено „звездно” име, да влезе в ролята на Бъч, а за Сънданс да бъде ангажиран Робърт Редфорд. Той по-късно отбелязва, че след този филм известността му започва да расте и кариерата му се променя завинаги. Четири години по-късно двамата повтарят екранното си партньорство (със същия омагьосващ резултат) в „Ужилването”, режисирани отново от Джордж Рой Хил. Нюман и Редфорд винаги са твърдели, че имат огромно желание да работят отново заедно, като ги е възпирала само липсата на добър сценарий, но вече дуетът им е неосъществим – Пол Нюман си отиде завинаги...


В този филм поразяват динамичните, страхотни приятелски отношения между актьорите, които непрестанно си подават топката – словесни закачки, престрелки с погледи и думи и пълен синхрон властват пред камерата, докато зад нея важните идейни решения са дело на Хил. Не за първи път в историята на киното се използва съществуването на силна връзка между двама приятели на екрана, но след „Бъч Касиди и Сънданс Кид” този елемент придобива такава популярност, че се копира, преповтаря, отразява във филмите до края на ХХ век.



Творбата става модел за съчетаване между екшън, приключение и приятелско пътешествие – където им видят очите, само да е по-далече от властта! Режисьорът прави няколко промени в традиционните елементи на жанра – ограничава насилието (много хора умират, но не се леят кървища), развива характера на любимата на Сънданс, ограничава музиката до три определени момента във филма (един от тях съдържа “Raindrops Keep Falling On My Head”, увенчана с награда „Грами”) и насища драматичното напрежение с лек хумор – независимо от това колко е напечена ситуацията, двамата бандити винаги имат готова по някоя шантава, дори смехотворна реплика.


Хил е очарован от чувствителността на Катрин Рос и й поверява ролята на Ета, но отношенията им се обтягат значително, след като отговорният оператор й предлага да застане зад едната от камерите на терена (операторът й в момента липсвал). Стига се дотам, че Хил забранява присъствието на Рос на площадката, освен ако не участва в сцена. Тя пък му връща „комплимента” като казва, че най-приятия момент от снимките по филма е бил епизода с колелото – тя и Пол Нюман сред поляните, защото тези сцени са били заснети от втория екип. Говори се, че е нейна репликата „Хубав е всеки ден, прекаран далеч от Джордж Рой Хил”.

Сестрата на истинския Бъч Касиди често посещава снимачната площадка и разказва истории за прочутия си брат – тя е изумена от точността, с която сценарият и Пол Нюман пресъздават неговата личност, и се съгласява да участва в кратки реклами, които се въртят по кината преди тръгването на филма.


Всички сцени, които трябва да представляват Боливия, са заснети в Мексико и целият екип е повален от „Отмъщението на Монтесума” (жестока диария, причинена от замърсената местна вода). Пощадени са единствено Нюман, Редфорд и Рос, защото през времето там пиели само сода и алкохол. Непълната достоверност на предаване на събитията (военните, които обграждат двамата бандити, са много по-малко; финалната престрелка се случва през нощта) кара боливийското правителство да забрани първоначално филма да бъде показван в страната. Но подобни неточности не пречат на „Бъч Касиди и Сънданс Кид” да получи седем номинации и четири награди „Оскар”, музиката да бъде наградена със „Златен глобус”, а филмът да постави рекорд с присъдени девет награди BAFTA.


И публиката, и целият екип са влюбени във филма, образите на двамата герои стават емблематични и част от тях остава жива в реалния свят - благотворителният лагер за болни деца, организиран от Пол Нюман, носи името на бандата от филма - „Дупка в стената”, а известния ски-курорт в Юта, където всяка година се провежда най-прочутият фестивал за независимо кино, са наречени от създателя си Робърт Редфорд на името на неговия герой – Сънданс.