25 декември 2010

Честито Рождество Христово!


Ако си спомним най-светлите мигове в живота
- и ги запазим в душата си,
ако си спомним най-трудните стъпки
- и си извадим поука от грешките,
може би ще успеем да срещнем щастието, което ни очаква :)

21 декември 2010

Мюзикълите на моя живот - част ІІ

Продължение на моето музикално-лирично отклонение!
Досадно за запознатите - накратко за повода – сред коментари в новина на „Операция Кино” Nostromo подсети за своята класация на музика към филми и беше подтик за мой поглед към МЮЗИКЪЛА - любим, прекрасен, съвършен, синтез на много от познатите ни изкуства (поезия, музика, актьорство, кино, художества) в едно. Така и не успях да реша кой от 13-те си фаворита харесвам повече/най-много?! Тук представям следващите няколко - добре сте ми дошли на гости:)

Следващите редове са писани в порив на лаконичност и опит за синтез на усещания – „Ах, този джаз” е истинска епоха за мен. Най-любим афоризъм – петте стадия за приемане на Смъртта – гняв, отричане, пазарлък, депресия и приемане! (в четвъртък според плана трябва вече да съм умрял, така че...) Шоуто трябва да продължи – и продължава – It’s show time, folks!

Ленард Бърнстейн и „Уестсайдска история” – романтика, тийнейджърски устрем, наивитет, пламенни танци – не знам защо, но я обичам :) Повече от „римейка” 17 години по-късно „Брилянтин”(не че наистина имат нещо общо - образно казано ;) ! Траволта и Нютън-Джон са ми твърде зализани в сравнение с Бернардо (Джордж Шакирис) и сестра му Мария (Натали Ууд). Нали знаете, че за ролята на Тони е бил „цанен” самият Елвис Пресли, само дето не помня защо точно е отказал – може да му се е сторила не достатъчно централна ролята на „любовника"...

Никол – о Никол! – и Юън МакГрегър в „Мулен Руж” – първото ми впечатление беше – уау, няма такъв сбириток! От всичко – музикални компилации, цветови фонтани, стилови фойерверки – тотална еклектика! Споена с толкова истинско чувство от Баз Лурман, че просто ти взима дъха... Преживяването беше като катарзис, без да мога да кажа защо се чувствам така... поздрав за почитателите на неутолимата страст!



С един мой любим приятел много слушахме Pink Floyd. Беше в края на ученическия период от живота ми, и когато се сблъсках челно с ТОЗИ филм на Алън Паркър, имах чувството, че света се срива. Дни наред не можех да си обясня какво ме кара да изпитвам тревога от безнадеждното, уплах от погрешна стъпка, ужас от усещането за обреченост.
Това е един от филмите, които съм гледала може би най-малко пъти, но образа на моите мисли е така жив, както когато видях за първи път Гелдоф в ролята на Pink – “Mama will keep baby cozy and warm. Ooooh baby, Of course mama'll help to build the wall...”

Не си спомням в последните 10 години да ме е обладавал по-непреодолим скептицизъм – дори Харисън Форд с неговите кристални черепи не представляваше такова предизвикателство за моята кино-душа, както посегателството към The Beatles, което очаквах със свито сърце! “Across the Universe” обаче се оказа едно от най-приятните разочарования на собствените ми предразсъдъци – водих мама с мен на прожекцията (както тя ме беше завела някога на “Hair”), и двете се радвахме и плакахме в синхрон :) Реверансът на Джули Теймър към музиката на четиримата от Ливърпул се оказа за мен по-важен от всякакви анализи на сюжет, актьорско присъствие и певчески способности! О – и най-великият момент си остава “I Want You (She’s So Heavy)” – enjoy!


За класиката не съществува епоха, няма мода, тя не се подчинява на условности – Роб Маршал възроди „златната ера на мюзикъла” с музиката на Джон Кандър, по стихове на Фред Еб, и с помощта на талантливо подбран актьорски екип – „Чикаго” ми върна вярата, че и в 21 век ще има мюзикъли! 

Не мога да затананикам някой от впечатляващите епизоди, но пък кой не помни Катрин и Рене на сцената, прегърнали автоматите като любовници? btw Ричърд Гиър си беше известно недоразумение, но кой ще придира за детайли при перфектна визия и хореография?

При все, че специалистите сигурно поставят на по-челно място някой от другите филми на чудния-чудесен Фред Астер, моят любим приятно-прекрасен спомен е от „Великденски парад”, където му партнира Джуди Гарланд, а музиката е на американския класик в жанра Ървинг Бърлин.

Един екстравагантен пример за личните ми предпочитания е азиатски експеримент – очиведно е, че екипа на режисьора Питър Чан е работил усърдно с майстори от Боливуд по масовите музикални сцени в „Може би любов” и докато се възхищавах на китайската дисциплина (и в кадрите!), неусетно бях въвлечена в история на любовен триъгълник, който се разпадна пред очите ми толкова естествено и изящно, че успя да промени представите ми за някои житейски реалности... Случайно потърсих актьор-фаворит (Такеши Канеширо), а попаднах на откровение :)

С мнооого резерви, но заради всичко друго във филма - заради либретото на Тим Райс и музиката на (любимеца ми) Андрю Лойд Уебър, заради майстора Норман Джуисън„Исус Христос Суперзвезда” попада в този списък... Юда е страхотен, Пилат – правдоподобен, Ирод – абсолютен шантавеляк, фарисеите са колосални, дори Мария Магдалена мога да приема (с повечко уговорки), ала грешния избор за главната роля е направо непростим! Знам рок-операта наизуст – но съм гледала филма два пъти... Трети няма да има – прескачам цели епизоди, за да се изкефя само на “You’re a joke. You’re not the Lord. You’re nothing but a fraud” или “Jesus Christ Superstar, Do you think you're what they say you are?” Защо, Господи, не направи така, че Ян Гилън да поеме твоята роля ;) (спирам с богохулството, пък и вече е късно за подобни мечти!)

Десетки мюзикъли остават ИЗВЪН моята импровизирана класация – и то не защото не притежават страхотни либрета, партитури, актьори, хореография, сценографски и режисьорски решения! „Хелоу, Доли!”(влюбена съм в гениалната Барбра Страйзанд), „Продуцентите”, „Mamma Mia!”, „Девет”(отново Роб Маршал с колосален актьорски състав) – много още мога да изброявам, ала няма да трепвам с онзи особен гъдел, сякаш пеперуди пърхат в стомаха :) Това е любовно усещане – не се поддава на анализ или тренинг, то просто се появява. И с поклон пред всички мои 13 избраници - струва ми се, че винаги най-много ще обичам “Hair” :)

19 декември 2010

Мюзикълите на моя живот - част І

За попадналите тук случайно – това си е музикално-лирично отклонение! При това - в няколко части...
Обяснение на повода – едно невинно кино-предизвикателство (сред коментари в новина на „Операция Кино”) от Nostromo и неговата класация на музика към филми прерасна в мащабна равносметка за моите пристрастия (донякъде – и пристрастеност!) към МЮЗИКЪЛА. Мащабна – защото се наложи да се опитам да се подсетя едва ли не за всички филми, които съм гледала, да преценявам качества и да се чудя мога ли ВЪОБЩЕ да реша, дори сама за себе си, кой харесвам повече?! И как да ги подредя – по „първо виждане”, по „любимост”, по „брой гледания”?! Така де – реших да се доверя на интуицията и сега списъка от 13 фаворита е подреден... хаотично :D Който е изненадан – радвам се, който е разочарован – sorry-wtf?!, който е любопитен – заповядай! Добре дошли :)

“Hair – Flow it, show it, Long as God can grow it – My hair” – просто няма такъв екстаз! Обожавам този филм! “Aquarius”, “Hair” и “Good Morning Starshine” са неразделна част от личната ми вяра, че Светът (въпреки всичко!) е прекрасно място, което безразсъдното човечество няма да има сили да разруши, защото Доброто ще победи... Наивно?! Защо мислите така?! Убедена съм, че съм права! И няма да спра да се кланям до земи на гениалния Милош Форман, на уникално-подбрания актьорски състав и най-вече – на Галт МакДермът (музика), Джером Рагни и Джеймс Радо (стихове)! * *

Срещата ми със „златните години” на холивудските мюзикъли беше отдавна. Помня, че се вкамених, когато за първи път видях скеча “Make 'em Laugh” на Доналд О’Конър!
Кой не се е смял със сълзи на шантавите опити за записване на звук на филма във филма, чиято най-бляскава звезда е Джин Кели? Кой не е завиждал на безумната му усмивка и пеенето под дъжда? Аз гледах с отворена уста хореографията на епизодите, алегорично разказващи историята на „главния герой” – удивлявах се на комбинацията между съвършенство и прецизност, оцветени и осветени така магнетично, че изпитвах болезнена необходимост да правя кино, да съм част от киното! (и слава Богу – вече доста години киното е част от мен, като хоби, а и работа...) Стенли Донън и Джин Кели работят по музика на Насио Хърб Браун и стихове на Артър Фрийд, а в главните роли са степ-виртуозите Джин Кели, Донард О’Конър и Деби Рейнолдс. “Good mornin', good mornin'! It's great to stay up late, Good mornin', good mornin' to you.”

„Джак, Джак Скелингтън!” Наистина не съм сигурна кога за първи път видях „Кошмари преди Коледа” – но се влюбих! И не беше от пръв поглед – в началото ми беше странно (приумици и гадости в стил Хелоуин), после обикнах Сали (съчувствие към сродна душа), след това прозрях същността на Джак (Oh, there's an empty place in my bones That calls out for something unknown...), а през цялото време не можех да престана да си тананикам различни фрагменти от уникалната музика на Дани Елфман. Колкото и да е луд Тим Бъртън, дори да беше дал тласък само на този филм – пак щях да съм негова предана почитателка! * “I can't believe my eyes I must be dreaming Wake up, Jack, this isn't fair - What's this?”




В продължение на много години съжалявах, че сред многобройните екранизации по едноименния роман на Гастон Льору, не съм попадала на мюзикъл – припявах на Майкъл Крауфорд и Сара Брайтман и си представях как един ден ще видя този мюзикъл на сцена (както и „Котките”!). И когато чух, че Джоуел Шумахер се е заел именно с тази задача, малките гласчета на скептицизма и почитта към музиката на Андрю Лойд Уебър не ме оставиха на мира, докато не се появи филма. Отидох със свито сърце и ... останах възхитена! Бях се надявала музиката да се облече в образ – и той ми допадна, хареса ми, въвлече ме отново в историята и не си оставих време да задавам въпроси. Сигурно филмът има несъвършенства, но в този случай любовта ми към мюзикъла взе превес! Не без помощта на Еми Росъм, Патрик Уилсън и разбира се – на Фантома/Джерард Бътлър :) “Softly, deftly, music shall caress you Hear it, feel it secretly posses you Open up your mind, let your fantasies unwind in this darkness that you know you cannot find The darkness of the music of the night…”


(следва продължение :)

18 декември 2010

Увод към МЮЗИКЪЛИТЕ на моя живот

В средата на месец декември, в коментарите под една нищо-не-подозираща новина в „Операция Кино”, свързана с нов трейлър и Джак Спароу, се разхвърчаха ноти, поздрави и спомени, свързани с музика и мюзикъли! И след като уважаваният кино-маниак Nostromo бе така добър да сподели за своята класация на саундтраци „Амииии… и най-добре замислените планове на мишките и хората често остават неосъществени… Ама аз поне имам един Топ 10, а ти?”, аз прецених, че е крайно време да сложа малко ред в моите кино-музикални предпочитания... Оказа се трудно, при това доста! След упорито търсене в мелодичните теми, които са част от моята лична кино-мания, на повърхността се появиха повече от 10 епохални мюзикъла – няма как, ще оставя 13 от тях в списъка! (внимание - той не следва тук!!!)

ИЗВЪН него остават две „четворки” – на приказни/анимационни прекрасни истории – „Цар Лъв” (1994, Тим Райс и Елтън Джон), „Магьосникът от Оз” (1939, И.У.Харбърг и Харълд Арлън), „Аладин” (1992, Хауърд Ашман/Тим Райс и Алън Менкен), „Красавицата и Звярът” (1991, Хауърд Ашман и Алън Менкен) и на сериозни творби като „Моята прекрасна лейди” (1964, Алън Джей Лърнър по творбата на Джордж Бърнард Шоу, музика Фредерик Лоуве), „Кабаре” (1972, режисьор Боб Фос, по музика на Джон Кендър и стихове на Фред Еб), „Евита” (1996, музика – Андрю Лойд Уебър по либрето на Тим Райс, по сценария на филма работят неговия режисьор Алън Паркър и Оливър Стоун) и „Танцьорка в мрака” (2000, на Ларс фон Триер, с музиката на Бьорк и стиховете на Сьон Сигурдсон).


Въпреки безусловната ми любов към превъплъщенията на Джони Деп и преклонението пред таланта на Тим Бъртън, творбата им по Стивън Зондхайм „Суини Тод: бръснарят демон от Флийт стрийт” (2007) за мен беше разочарование – най-вече откъм музика! Авангардно, нестандартно, предизвикателно, очаквано – да, но не и любимо...

Не успя да се покатери в личната ми класация и една от шантавите, много обични мои творби на Уди Алън„Всички казват „Обичам те” (1996), в която има уникални епизоди с вътрешнокадров монтаж, които мога само да си представям как са били репетирани... а после – и заснемани... Страхотия!!!


И още нещо нямаше как да влезе в „избраните”, защото не отговаря на важно условие – не е кино! Телевизионният вариант на мюзикъла на Андрю Лойд Уебър „Котките” (1998) е един от най-занимателните и увлекателни визуални разкази за „практичните котки” по историята на Т.С. Елиът. Хореографката на шоуто със завидно дълъг живот на Уест Енд (както и на Бродуей - за шоуто иде реч :) ) Джилиан Лин е ангажирана лично от Уебър да подготви екипа за заснемането на спектакъла. Всеки, който е видял дори откъс от шоуто, остава поразен от танцувалното майсторство, грима и костюмната виртуозност на „Котките”... Дори малката ми племенница е тяхна вярна почитателка (гледа мюзикъла от край до край и танцува!) и този поздрав е специално за нея и всички фенове на Уебър!!!

11 декември 2010

ФИЛМИТЕ, които промениха живота ми

Ох, че хубавооо! Идеята на Нели и Иво от Framespotting е страхотно-заразителна - узнах за нея от изчерпателната и свръх-кондензирана класация на Дрин и преди да прочета селекциите на другите киномани, реших да направя собствена равносметка. Ей така – за личен гъдел и малко почовъркване в спомените...

Няма как – с исторически плам ще трябва да се подходи хронологично към миналото, но наистина не помня кое първо съм гледала – Star Wars или „Коса”. Абсолютно сигурно е, че това са и филмите, които винаги ще фигурират в личния ми Топ 5 на всички времена :) Все пак любимият ми епизод от сагата е „Империята отвръща на удара”, но като цяло говоря разбира се за оригиналната „тройка”. Излишно е да изпадам в лирични отклонения – едно от тях може да откриете тук . И това е филм, който определено промени света ми – киното се превърна в блян, стремеж, страст, хоби, мания...
Спомних си как мама ме заведе за първи път да гледаме „Коса”  в кино „Сердика” – вече може би от 10 години емблематичното място срещу паметника „Левски”, където сме се редили на дебели опашки за „Завръщането на джедаите” и ни е пазила конна милиция, пустее и не се използва за нищо... Миналата година „Коса” беше показан отново – юбилейно – на Киномания. В Зала 1, на ГОЛЕМИЯ екран. Влязох сама, залата беше доста празна и ми стана мъчно – за младите хора днес филмът вероятно е отживелица и трудно би събудил интереса им. Седнах в края на един ред, таткото на Клод му подаде сака на раздяла, качи го на автобуса, и от първия акорд на „Aquarius” аз започнах да плача. Този филм е вътре в мен! Знам всеки кадър, всяка реплика, всяка нота... Не спрях да плача до края на изпълнението на „Hair”, станах и си излязох. Не можах да накарам себе си да остана и да видя за пореден път марша на войниците към търбуха на самолета...

Сред филмите, променили отношението ми към света, са творбите на Жерар Филип – даваха ги в моето детство по Ефир 2 на Националната телевизия. Обожавам „Монпарнас 19”, „Хубостта на дявола”, „Пармският манастир”, „Червено и черно” и разбира се „Фанфан Лалето”. Татко ми е основният виновник за моята киномания - с разказите му и алманасите със снимки от стари филми.

Може би в тийнейджърска възраст успях да се влюбя в мюзиклите и със сигурност един от филмите, които съм гледала най-отдавна и който обичам може би най-много, е „Singin’ In The Rain”. Феерията от образи, хореографията, съчетаването на музика, песен и актьорство, малките комедийни скечове – все още смятам, че е просто съвършено!

Миналата година видях китайския филм на Питър Чан „Perhaps Love – Ru guo-Ai”, който допълни моята палитра любими мюзикли с източни багри и реших, че заслужава място тук. Погледът към историята, който открих в него, развръзката в сюжета промениха моя начин на мислене в живота. Дали черпя от източната мъдрост, която любознателният може да открие дори във феерична високо-бюджетна продукция в стил „мулен руж”? Ами – едва ли, по скоро разчитам на интуицията...

Не помня кога гледах за първи път „Приказка без край”, знам само, че с различни дружки от училище ходехме буквално всеки ден на кино – редувахме „Красно село” с „Урвич”, понякога „Витоша” или „Култура”. Бях започнала вече да чета фантастика, но особения приказен елемент, възможността да направиш избор и да понесеш отговорност за него ме привличаха повече от магнитно! Със сигурност този дълбокомислен анализ е с днешна дата, ала страха от Нищото, което напредва заедно с бездуховността на обезмечтаните хора все още ме преследва... Спомням си как исках неистово аз да съм Атрею, който препуска със своя Артакс, исках аз да дам име на света, който ще бъде изграден от една прашинка...


Края на тийн-възрастта при мен съвпадна с началото на Киномания. Никога няма да забравя шока, в който изпаднах, след като гледах за първи път „Амадеус”! Няма такъв филм! Изживях всеки момент от него, всеки миг - сякаш беше мой собствен! Може би тогава се е родило моето правило, на което разчитам до ден нешен – ако „вляза” във филма и забравя, че гледам нещо заснето; ако живея с историята и героите, па макар и само отделените ми няколко часа – тогава за този филм си струва да се говори. Започна ли да мисля по поведението на актьорите или за ракурса на някой кадър – край, каузата е загубена! За мен „Амадеус” беше уникално преживяване, истински поклон от екип филмови виртуози пред музикалния гений!

В края на 80-те / началото на 90-те години на миналия век имах шанса да видя „Рейнман”, „Защо тъгува Гилбърт Грейп”, „Blade Runner” и „Апокалипсис сега” на кино – и със сигурност заемат място в мозайката от филми, които промениха живота ми! От героите им съм се учила на обич, толерантност и упоритост, на вяра в идеи и на самоотверженост в защитаването им...

Актьорският талант на Дъстин Хофман, Джони Деп и (радващия ме особено напоследък) Леонардо ди Каприо, Харисън Форд, Марлон Брандо е всеизвестен и неоспорим факт, и заедно с тях аз дишах в живата, трогателна реалност, потръпвах в сюрреалистичния футуристичен свят и сънувах кошмара на човешката глупост...


Резултат на случаен избор беше първата ми среща с „Иисус от Монреал” – в „Стереокино” или „Култура”, залата беше пълна и през хората премина всеобщ удивен възглас, когато чухме от екрана „Мистерията на българските гласове” и „Притури се планината”! Този филм промени моя поглед към вярата, а също и отношението ми към Живота, Вселената и всичко останало...

Десетина години по-късно подобно разтърсващо усещане ми поднесе „Магнолия” - с мозайката от лични съдби, конструирала съвършеното криво огледало, в което може да се огледа всеки от нас – и да види нещо свое... И тук асоциацията ми се закача за тълпата от маниакални герои на един от най-обсебените кино-гении – Уди Алън! Самият той е много особено явление – свят-хамелеон от всички негови герои, сюжети, скечове, идеи, реалности, затова реших да поставя него (а не някой негов филм) тук. Той е създателят и на моето усещане за Ню Йорк (някой ден ще ми се удаде случай да го „проверя” на живо!), допълнено от перфектната история на „Когато Хари срещна Сали”! Уди и този филм ме научиха на много детайли в човешките взаимоотношения, на които „буйната младост” съвсем не обръща внимание.

По-късно помощ в същата мисия оказаха уникалната творба на Сидни Полак „Каквито бяхме”, шокиращия експеримент „Да бъдеш Джон Малкович” и визуалната феерия „Герой”. Истините за хората – когато, където и каквито и да са те – винаги се въртят около избора и свободата! Имаш ли достатъчно смелост да избереш, и свободата да бъдеш уверен в себе си?! Отговорът на този въпрос води след себе си изводи, които не винаги и не задължително са приятни за разпитвания (дори това да е собственото ти подсъзнание)...


Колкото и често да си повтарям прекрасната максима на А.П.Чехов „Краткостта е сестра на таланта”, все не успявам да озаптя желанието си да споделя... И защото киното си остава една от най-големите ми мании, оказва се е полезно да се обърнеш към спомените и да откриеш забравени или неподозирани детайли. Всички филми в моята си мозайка бяха подложени на щателен анализ и издържаха на безмилостния въпрос „Как променихте живота ми?”. И почти съм убедена в твърдението, което следва: ако правя подобен пъзел след 5 или 10 години, не съм сигурна дали ще включа други филми. Не че няма да имам още десетки любими творби, просто не съм сигурна, че има накъде да се променя (представата ми за) живота ;)

Филмите на още киномани:
идеята
Нели от One Flew Over the Cinema
Иво от Ticks and Crosses on the Movie List
Дринов от Operation Kino
Lammoth's Blog
Nostromo от (some)thing (like) nothing
Светла от Under The Smoke Shadow
Bungle от Cinema Is an Old Whore 
Kathryn от Meerkat manor
Влади Неколов от Ciiinema
Бож от Jack in Movieland
kastel от Другото кино 
Silentium от deadInside's Mind
weasell от Блогът на Янина 
Васил Мирчев от 8 милиметра