Мюзикълите на моя живот - част ІІ

Продължение на моето музикално-лирично отклонение!
Досадно за запознатите - накратко за повода – сред коментари в новина на „Операция Кино” Nostromo подсети за своята класация на музика към филми и беше подтик за мой поглед към МЮЗИКЪЛА - любим, прекрасен, съвършен, синтез на много от познатите ни изкуства (поезия, музика, актьорство, кино, художества) в едно. Така и не успях да реша кой от 13-те си фаворита харесвам повече/най-много?! Тук представям следващите няколко - добре сте ми дошли на гости:)

Следващите редове са писани в порив на лаконичност и опит за синтез на усещания – „Ах, този джаз” е истинска епоха за мен. Най-любим афоризъм – петте стадия за приемане на Смъртта – гняв, отричане, пазарлък, депресия и приемане! (в четвъртък според плана трябва вече да съм умрял, така че...) Шоуто трябва да продължи – и продължава – It’s show time, folks!

Ленард Бърнстейн и „Уестсайдска история” – романтика, тийнейджърски устрем, наивитет, пламенни танци – не знам защо, но я обичам :) Повече от „римейка” 17 години по-късно „Брилянтин”(не че наистина имат нещо общо - образно казано ;) ! Траволта и Нютън-Джон са ми твърде зализани в сравнение с Бернардо (Джордж Шакирис) и сестра му Мария (Натали Ууд). Нали знаете, че за ролята на Тони е бил „цанен” самият Елвис Пресли, само дето не помня защо точно е отказал – може да му се е сторила не достатъчно централна ролята на „любовника"...

Никол – о Никол! – и Юън МакГрегър в „Мулен Руж” – първото ми впечатление беше – уау, няма такъв сбириток! От всичко – музикални компилации, цветови фонтани, стилови фойерверки – тотална еклектика! Споена с толкова истинско чувство от Баз Лурман, че просто ти взима дъха... Преживяването беше като катарзис, без да мога да кажа защо се чувствам така... поздрав за почитателите на неутолимата страст!

С един мой любим приятел много слушахме Pink Floyd. Беше в края на ученическия период от живота ми, и когато се сблъсках челно с ТОЗИ филм на Алън Паркър, имах чувството, че света се срива. Дни наред не можех да си обясня какво ме кара да изпитвам тревога от безнадеждното, уплах от погрешна стъпка, ужас от усещането за обреченост.

Това е един от филмите, които съм гледала може би най-малко пъти, но образа на моите мисли е така жив, както когато видях за първи път Гелдоф в ролята на Pink – “Mama will keep baby cozy and warm. Ooooh baby, Of course mama'll help to build the wall...”

Не си спомням в последните 10 години да ме е обладавал по-непреодолим скептицизъм – дори Харисън Форд с неговите кристални черепи не представляваше такова предизвикателство за моята кино-душа, както посегателството към The Beatles, което очаквах със свито сърце! “Across the Universe” обаче се оказа едно от най-приятните разочарования на собствените ми предразсъдъци – водих мама с мен на прожекцията (както тя ме беше завела някога на “Hair”), и двете се радвахме и плакахме в синхрон :) Реверансът на Джули Теймър към музиката на четиримата от Ливърпул се оказа за мен по-важен от всякакви анализи на сюжет, актьорско присъствие и певчески способности! О – и най-великият момент си остава “I Want You (She’s So Heavy)” – enjoy!

За класиката не съществува епоха, няма мода, тя не се подчинява на условности – Роб Маршал възроди „златната ера на мюзикъла” с музиката на Джон Кандър, по стихове на Фред Еб, и с помощта на талантливо подбран актьорски екип – „Чикаго” ми върна вярата, че и в 21 век ще има мюзикъли! 

Не мога да затананикам някой от впечатляващите епизоди, но пък кой не помни Катрин и Рене на сцената, прегърнали автоматите като любовници? btw Ричърд Гиър си беше известно недоразумение, но кой ще придира за детайли при перфектна визия и хореография?

При все, че специалистите сигурно поставят на по-челно място някой от другите филми на чудния-чудесен Фред Астер, моят любим приятно-прекрасен спомен е от „Великденски парад”, където му партнира Джуди Гарланд, а музиката е на американския класик в жанра Ървинг Бърлин.

Един екстравагантен пример за личните ми предпочитания е азиатски експеримент – очиведно е, че екипа на режисьора Питър Чан е работил усърдно с майстори от Боливуд по масовите музикални сцени в „Може би любов” и докато се възхищавах на китайската дисциплина (и в кадрите!), неусетно бях въвлечена в история на любовен триъгълник, който се разпадна пред очите ми толкова естествено и изящно, че успя да промени представите ми за някои житейски реалности... Случайно потърсих актьор-фаворит (Такеши Канеширо), а попаднах на откровение :)

С мнооого резерви, но заради всичко друго във филма - заради либретото на Тим Райс и музиката на (любимеца ми) Андрю Лойд Уебър, заради майстора Норман Джуисън – „Исус Христос Суперзвезда” попада в този списък... Юда е страхотен, Пилат – правдоподобен, Ирод – абсолютен шантавеляк, фарисеите са колосални, дори Мария Магдалена мога да приема (с повечко уговорки), ала грешния избор за главната роля е направо непростим! Знам рок-операта наизуст – но съм гледала филма два пъти... Трети няма да има – прескачам цели епизоди, за да се изкефя само на “You’re a joke. You’re not the Lord. You’re nothing but a fraud” или “Jesus Christ Superstar, Do you think you're what they say you are?” Защо, Господи, не направи така, че Ян Гилън да поеме твоята роля ;) (спирам с богохулството, пък и вече е късно за подобни мечти!)

Десетки мюзикъли остават ИЗВЪН моята импровизирана класация – и то не защото не притежават страхотни либрета, партитури, актьори, хореография, сценографски и режисьорски решения! „Хелоу, Доли!”(влюбена съм в гениалната Барбра Страйзанд), „Продуцентите”, „Mamma Mia!”, „Девет”(отново Роб Маршал с колосален актьорски състав) – много още мога да изброявам, ала няма да трепвам с онзи особен гъдел, сякаш пеперуди пърхат в стомаха :) Това е любовно усещане – не се поддава на анализ или тренинг, то просто се появява. И с поклон пред всички мои 13 избраници - струва ми се, че винаги най-много ще обичам “Hair” :)