24 април 2008

LINKIN PARK - “What I’ve Done”

Виждали ли сте полет на орел? Вдигате ли поглед нагоре - към небето, към слънцето, към всичко, което ни е създало и ни пази - нас, разумът... А колко от нас се питат “Какво направих?” Тази група има отговор. Той е впечатляващ. Използвали са много свидетелства - за всичко човешко, което не ни е чуждо. И най-вече за грешките. Слава богу, че киното е изобретено толкова късно историята, иначе щяхме да сме свидетели на още по-разнообразни и многобройни лудости. Войни, спомен за диктатури, за нещастия, които продължават да ни напомнят колко незначителни сме пред силата на природата и съдбата... Какво направихме - какво сторихме в своя собствен, малък, уж незначителен човешки животец? Нищо, нали? Защото от никой от нас нищо уж не зависи - да, удобно оправдание. Но ледовете на Севера и Юга се топят и скоро ще залеят част от земната суша. Защото замърсяването на атмосферата е повече от значително и се задържа повече топлина по-близо до земната кора. А и “пробойните” в озоновия слой не са малко на брой; пък и зелените маси, които произвеждат кислород, все повече намаляват; а въртенето на водните маси ражда все повече урагани, които се превръщат в страхотни бедствия. Като “добавка” “разумното” човечество се разнообразява с тероризъм плюс наказателни операции. И не слиза от личните си автомобили, които май не са много екологични. Залъгва се, че бяга от реалността с вещества, които промиват мозъка и волята. Упорито и системно се опитва да се самоизличи от красивата планета, която блести със сапфирена мекота в космическия безкрай. Бум - и край! Колко взрива са нужни, за да разтърсят ледената епоха, сковала умовете и душите ни? Колко стряскащи и добри парчета трябва да се завъртят в ефира, за да проникне - или поникне - в сърцата ни въпросът “Какво направих?” Важен е отговорът. От него зависи дали ще живеем и докога ще има кой да слуша “Linkin Park”...

С обич – към всички, които вярват, че можем да спасим Земята!

Svetly

"Индиана Джоунс и Кралството на кристалния череп"


Какъв ли не го наричаха – неостаряващ, неустрашим, пълен с енергия, майстор в оцеляването... Истината е една – син поглед и леко кривнала, иронична усмивка. Никой не може да го сбърка – дори и на възраст Харисън Форд си е Харисън Форд. Приключенията на доктор Джоунс този път са в джунглите на Перу – изчезнал череп трябва да бъде върнат на мястото му в Акатор (Ел Дорадо). Безмилостен отряд руски агенти, начело с любознателна любимка на Сталин (Кейт Бланшет) вървят по петите на Индиана, за да се доберат до свръхестествени знания, с който може да ги дари тайнствения кристален феномен. В гонитбата се включват младока Мът (Шая Лебоф се пробва да кара мотор досущ като Марлон Брандо), майка му Мериън - старата сърдечна тръпка на Инди (Карън Алън) и професор на по-преклонна възраст от главния герой (Джон Хърт). Колкото и забележки да имаме по него, филмът събужда познатото старото чувство на гъделичкане в стомаха, в самото начало – та-та-рам-та, там-та-ра, и мелодията на Джон Уилямс те кара да подскочиш на седалката, защото... Не се съмнявайте, Инди може да оцелее и след мини-атомна бомба – буквално! Бързите реакции в рискови моменти винаги са му били специалитет. Както режисурата - на Спилбърг. Обещанието е спазено – четвъртата част носи духа на предишните, не е прекалявано (много) със спец-ефектите, и резултатът е приключенско кино, каквото всички очакваха. То може и да не е по вкуса на по-младите зрители, но затова пък феновете се забавляват страхотно! Знаем го от личен опит!