25 декември 2010

Честито Рождество Христово!


Ако си спомним най-светлите мигове в живота
- и ги запазим в душата си,
ако си спомним най-трудните стъпки
- и си извадим поука от грешките,
може би ще успеем да срещнем щастието, което ни очаква :)

21 декември 2010

Мюзикълите на моя живот - част ІІ

Продължение на моето музикално-лирично отклонение!
Досадно за запознатите - накратко за повода – сред коментари в новина на „Операция Кино” Nostromo подсети за своята класация на музика към филми и беше подтик за мой поглед към МЮЗИКЪЛА - любим, прекрасен, съвършен, синтез на много от познатите ни изкуства (поезия, музика, актьорство, кино, художества) в едно. Така и не успях да реша кой от 13-те си фаворита харесвам повече/най-много?! Тук представям следващите няколко - добре сте ми дошли на гости:)

Следващите редове са писани в порив на лаконичност и опит за синтез на усещания – „Ах, този джаз” е истинска епоха за мен. Най-любим афоризъм – петте стадия за приемане на Смъртта – гняв, отричане, пазарлък, депресия и приемане! (в четвъртък според плана трябва вече да съм умрял, така че...) Шоуто трябва да продължи – и продължава – It’s show time, folks!

Ленард Бърнстейн и „Уестсайдска история” – романтика, тийнейджърски устрем, наивитет, пламенни танци – не знам защо, но я обичам :) Повече от „римейка” 17 години по-късно „Брилянтин”(не че наистина имат нещо общо - образно казано ;) ! Траволта и Нютън-Джон са ми твърде зализани в сравнение с Бернардо (Джордж Шакирис) и сестра му Мария (Натали Ууд). Нали знаете, че за ролята на Тони е бил „цанен” самият Елвис Пресли, само дето не помня защо точно е отказал – може да му се е сторила не достатъчно централна ролята на „любовника"...

Никол – о Никол! – и Юън МакГрегър в „Мулен Руж” – първото ми впечатление беше – уау, няма такъв сбириток! От всичко – музикални компилации, цветови фонтани, стилови фойерверки – тотална еклектика! Споена с толкова истинско чувство от Баз Лурман, че просто ти взима дъха... Преживяването беше като катарзис, без да мога да кажа защо се чувствам така... поздрав за почитателите на неутолимата страст!



С един мой любим приятел много слушахме Pink Floyd. Беше в края на ученическия период от живота ми, и когато се сблъсках челно с ТОЗИ филм на Алън Паркър, имах чувството, че света се срива. Дни наред не можех да си обясня какво ме кара да изпитвам тревога от безнадеждното, уплах от погрешна стъпка, ужас от усещането за обреченост.
Това е един от филмите, които съм гледала може би най-малко пъти, но образа на моите мисли е така жив, както когато видях за първи път Гелдоф в ролята на Pink – “Mama will keep baby cozy and warm. Ooooh baby, Of course mama'll help to build the wall...”

Не си спомням в последните 10 години да ме е обладавал по-непреодолим скептицизъм – дори Харисън Форд с неговите кристални черепи не представляваше такова предизвикателство за моята кино-душа, както посегателството към The Beatles, което очаквах със свито сърце! “Across the Universe” обаче се оказа едно от най-приятните разочарования на собствените ми предразсъдъци – водих мама с мен на прожекцията (както тя ме беше завела някога на “Hair”), и двете се радвахме и плакахме в синхрон :) Реверансът на Джули Теймър към музиката на четиримата от Ливърпул се оказа за мен по-важен от всякакви анализи на сюжет, актьорско присъствие и певчески способности! О – и най-великият момент си остава “I Want You (She’s So Heavy)” – enjoy!


За класиката не съществува епоха, няма мода, тя не се подчинява на условности – Роб Маршал възроди „златната ера на мюзикъла” с музиката на Джон Кандър, по стихове на Фред Еб, и с помощта на талантливо подбран актьорски екип – „Чикаго” ми върна вярата, че и в 21 век ще има мюзикъли! 

Не мога да затананикам някой от впечатляващите епизоди, но пък кой не помни Катрин и Рене на сцената, прегърнали автоматите като любовници? btw Ричърд Гиър си беше известно недоразумение, но кой ще придира за детайли при перфектна визия и хореография?

При все, че специалистите сигурно поставят на по-челно място някой от другите филми на чудния-чудесен Фред Астер, моят любим приятно-прекрасен спомен е от „Великденски парад”, където му партнира Джуди Гарланд, а музиката е на американския класик в жанра Ървинг Бърлин.

Един екстравагантен пример за личните ми предпочитания е азиатски експеримент – очиведно е, че екипа на режисьора Питър Чан е работил усърдно с майстори от Боливуд по масовите музикални сцени в „Може би любов” и докато се възхищавах на китайската дисциплина (и в кадрите!), неусетно бях въвлечена в история на любовен триъгълник, който се разпадна пред очите ми толкова естествено и изящно, че успя да промени представите ми за някои житейски реалности... Случайно потърсих актьор-фаворит (Такеши Канеширо), а попаднах на откровение :)

С мнооого резерви, но заради всичко друго във филма - заради либретото на Тим Райс и музиката на (любимеца ми) Андрю Лойд Уебър, заради майстора Норман Джуисън„Исус Христос Суперзвезда” попада в този списък... Юда е страхотен, Пилат – правдоподобен, Ирод – абсолютен шантавеляк, фарисеите са колосални, дори Мария Магдалена мога да приема (с повечко уговорки), ала грешния избор за главната роля е направо непростим! Знам рок-операта наизуст – но съм гледала филма два пъти... Трети няма да има – прескачам цели епизоди, за да се изкефя само на “You’re a joke. You’re not the Lord. You’re nothing but a fraud” или “Jesus Christ Superstar, Do you think you're what they say you are?” Защо, Господи, не направи така, че Ян Гилън да поеме твоята роля ;) (спирам с богохулството, пък и вече е късно за подобни мечти!)

Десетки мюзикъли остават ИЗВЪН моята импровизирана класация – и то не защото не притежават страхотни либрета, партитури, актьори, хореография, сценографски и режисьорски решения! „Хелоу, Доли!”(влюбена съм в гениалната Барбра Страйзанд), „Продуцентите”, „Mamma Mia!”, „Девет”(отново Роб Маршал с колосален актьорски състав) – много още мога да изброявам, ала няма да трепвам с онзи особен гъдел, сякаш пеперуди пърхат в стомаха :) Това е любовно усещане – не се поддава на анализ или тренинг, то просто се появява. И с поклон пред всички мои 13 избраници - струва ми се, че винаги най-много ще обичам “Hair” :)

19 декември 2010

Мюзикълите на моя живот - част І

За попадналите тук случайно – това си е музикално-лирично отклонение! При това - в няколко части...
Обяснение на повода – едно невинно кино-предизвикателство (сред коментари в новина на „Операция Кино”) от Nostromo и неговата класация на музика към филми прерасна в мащабна равносметка за моите пристрастия (донякъде – и пристрастеност!) към МЮЗИКЪЛА. Мащабна – защото се наложи да се опитам да се подсетя едва ли не за всички филми, които съм гледала, да преценявам качества и да се чудя мога ли ВЪОБЩЕ да реша, дори сама за себе си, кой харесвам повече?! И как да ги подредя – по „първо виждане”, по „любимост”, по „брой гледания”?! Така де – реших да се доверя на интуицията и сега списъка от 13 фаворита е подреден... хаотично :D Който е изненадан – радвам се, който е разочарован – sorry-wtf?!, който е любопитен – заповядай! Добре дошли :)

“Hair – Flow it, show it, Long as God can grow it – My hair” – просто няма такъв екстаз! Обожавам този филм! “Aquarius”, “Hair” и “Good Morning Starshine” са неразделна част от личната ми вяра, че Светът (въпреки всичко!) е прекрасно място, което безразсъдното човечество няма да има сили да разруши, защото Доброто ще победи... Наивно?! Защо мислите така?! Убедена съм, че съм права! И няма да спра да се кланям до земи на гениалния Милош Форман, на уникално-подбрания актьорски състав и най-вече – на Галт МакДермът (музика), Джером Рагни и Джеймс Радо (стихове)! * *

Срещата ми със „златните години” на холивудските мюзикъли беше отдавна. Помня, че се вкамених, когато за първи път видях скеча “Make 'em Laugh” на Доналд О’Конър!
Кой не се е смял със сълзи на шантавите опити за записване на звук на филма във филма, чиято най-бляскава звезда е Джин Кели? Кой не е завиждал на безумната му усмивка и пеенето под дъжда? Аз гледах с отворена уста хореографията на епизодите, алегорично разказващи историята на „главния герой” – удивлявах се на комбинацията между съвършенство и прецизност, оцветени и осветени така магнетично, че изпитвах болезнена необходимост да правя кино, да съм част от киното! (и слава Богу – вече доста години киното е част от мен, като хоби, а и работа...) Стенли Донън и Джин Кели работят по музика на Насио Хърб Браун и стихове на Артър Фрийд, а в главните роли са степ-виртуозите Джин Кели, Донард О’Конър и Деби Рейнолдс. “Good mornin', good mornin'! It's great to stay up late, Good mornin', good mornin' to you.”

„Джак, Джак Скелингтън!” Наистина не съм сигурна кога за първи път видях „Кошмари преди Коледа” – но се влюбих! И не беше от пръв поглед – в началото ми беше странно (приумици и гадости в стил Хелоуин), после обикнах Сали (съчувствие към сродна душа), след това прозрях същността на Джак (Oh, there's an empty place in my bones That calls out for something unknown...), а през цялото време не можех да престана да си тананикам различни фрагменти от уникалната музика на Дани Елфман. Колкото и да е луд Тим Бъртън, дори да беше дал тласък само на този филм – пак щях да съм негова предана почитателка! * “I can't believe my eyes I must be dreaming Wake up, Jack, this isn't fair - What's this?”




В продължение на много години съжалявах, че сред многобройните екранизации по едноименния роман на Гастон Льору, не съм попадала на мюзикъл – припявах на Майкъл Крауфорд и Сара Брайтман и си представях как един ден ще видя този мюзикъл на сцена (както и „Котките”!). И когато чух, че Джоуел Шумахер се е заел именно с тази задача, малките гласчета на скептицизма и почитта към музиката на Андрю Лойд Уебър не ме оставиха на мира, докато не се появи филма. Отидох със свито сърце и ... останах възхитена! Бях се надявала музиката да се облече в образ – и той ми допадна, хареса ми, въвлече ме отново в историята и не си оставих време да задавам въпроси. Сигурно филмът има несъвършенства, но в този случай любовта ми към мюзикъла взе превес! Не без помощта на Еми Росъм, Патрик Уилсън и разбира се – на Фантома/Джерард Бътлър :) “Softly, deftly, music shall caress you Hear it, feel it secretly posses you Open up your mind, let your fantasies unwind in this darkness that you know you cannot find The darkness of the music of the night…”


(следва продължение :)

18 декември 2010

Увод към МЮЗИКЪЛИТЕ на моя живот

В средата на месец декември, в коментарите под една нищо-не-подозираща новина в „Операция Кино”, свързана с нов трейлър и Джак Спароу, се разхвърчаха ноти, поздрави и спомени, свързани с музика и мюзикъли! И след като уважаваният кино-маниак Nostromo бе така добър да сподели за своята класация на саундтраци „Амииии… и най-добре замислените планове на мишките и хората често остават неосъществени… Ама аз поне имам един Топ 10, а ти?”, аз прецених, че е крайно време да сложа малко ред в моите кино-музикални предпочитания... Оказа се трудно, при това доста! След упорито търсене в мелодичните теми, които са част от моята лична кино-мания, на повърхността се появиха повече от 10 епохални мюзикъла – няма как, ще оставя 13 от тях в списъка! (внимание - той не следва тук!!!)

ИЗВЪН него остават две „четворки” – на приказни/анимационни прекрасни истории – „Цар Лъв” (1994, Тим Райс и Елтън Джон), „Магьосникът от Оз” (1939, И.У.Харбърг и Харълд Арлън), „Аладин” (1992, Хауърд Ашман/Тим Райс и Алън Менкен), „Красавицата и Звярът” (1991, Хауърд Ашман и Алън Менкен) и на сериозни творби като „Моята прекрасна лейди” (1964, Алън Джей Лърнър по творбата на Джордж Бърнард Шоу, музика Фредерик Лоуве), „Кабаре” (1972, режисьор Боб Фос, по музика на Джон Кендър и стихове на Фред Еб), „Евита” (1996, музика – Андрю Лойд Уебър по либрето на Тим Райс, по сценария на филма работят неговия режисьор Алън Паркър и Оливър Стоун) и „Танцьорка в мрака” (2000, на Ларс фон Триер, с музиката на Бьорк и стиховете на Сьон Сигурдсон).


Въпреки безусловната ми любов към превъплъщенията на Джони Деп и преклонението пред таланта на Тим Бъртън, творбата им по Стивън Зондхайм „Суини Тод: бръснарят демон от Флийт стрийт” (2007) за мен беше разочарование – най-вече откъм музика! Авангардно, нестандартно, предизвикателно, очаквано – да, но не и любимо...

Не успя да се покатери в личната ми класация и една от шантавите, много обични мои творби на Уди Алън„Всички казват „Обичам те” (1996), в която има уникални епизоди с вътрешнокадров монтаж, които мога само да си представям как са били репетирани... а после – и заснемани... Страхотия!!!


И още нещо нямаше как да влезе в „избраните”, защото не отговаря на важно условие – не е кино! Телевизионният вариант на мюзикъла на Андрю Лойд Уебър „Котките” (1998) е един от най-занимателните и увлекателни визуални разкази за „практичните котки” по историята на Т.С. Елиът. Хореографката на шоуто със завидно дълъг живот на Уест Енд (както и на Бродуей - за шоуто иде реч :) ) Джилиан Лин е ангажирана лично от Уебър да подготви екипа за заснемането на спектакъла. Всеки, който е видял дори откъс от шоуто, остава поразен от танцувалното майсторство, грима и костюмната виртуозност на „Котките”... Дори малката ми племенница е тяхна вярна почитателка (гледа мюзикъла от край до край и танцува!) и този поздрав е специално за нея и всички фенове на Уебър!!!

11 декември 2010

ФИЛМИТЕ, които промениха живота ми

Ох, че хубавооо! Идеята на Нели и Иво от Framespotting е страхотно-заразителна - узнах за нея от изчерпателната и свръх-кондензирана класация на Дрин и преди да прочета селекциите на другите киномани, реших да направя собствена равносметка. Ей така – за личен гъдел и малко почовъркване в спомените...

Няма как – с исторически плам ще трябва да се подходи хронологично към миналото, но наистина не помня кое първо съм гледала – Star Wars или „Коса”. Абсолютно сигурно е, че това са и филмите, които винаги ще фигурират в личния ми Топ 5 на всички времена :) Все пак любимият ми епизод от сагата е „Империята отвръща на удара”, но като цяло говоря разбира се за оригиналната „тройка”. Излишно е да изпадам в лирични отклонения – едно от тях може да откриете тук . И това е филм, който определено промени света ми – киното се превърна в блян, стремеж, страст, хоби, мания...
Спомних си как мама ме заведе за първи път да гледаме „Коса”  в кино „Сердика” – вече може би от 10 години емблематичното място срещу паметника „Левски”, където сме се редили на дебели опашки за „Завръщането на джедаите” и ни е пазила конна милиция, пустее и не се използва за нищо... Миналата година „Коса” беше показан отново – юбилейно – на Киномания. В Зала 1, на ГОЛЕМИЯ екран. Влязох сама, залата беше доста празна и ми стана мъчно – за младите хора днес филмът вероятно е отживелица и трудно би събудил интереса им. Седнах в края на един ред, таткото на Клод му подаде сака на раздяла, качи го на автобуса, и от първия акорд на „Aquarius” аз започнах да плача. Този филм е вътре в мен! Знам всеки кадър, всяка реплика, всяка нота... Не спрях да плача до края на изпълнението на „Hair”, станах и си излязох. Не можах да накарам себе си да остана и да видя за пореден път марша на войниците към търбуха на самолета...

Сред филмите, променили отношението ми към света, са творбите на Жерар Филип – даваха ги в моето детство по Ефир 2 на Националната телевизия. Обожавам „Монпарнас 19”, „Хубостта на дявола”, „Пармският манастир”, „Червено и черно” и разбира се „Фанфан Лалето”. Татко ми е основният виновник за моята киномания - с разказите му и алманасите със снимки от стари филми.

Може би в тийнейджърска възраст успях да се влюбя в мюзиклите и със сигурност един от филмите, които съм гледала най-отдавна и който обичам може би най-много, е „Singin’ In The Rain”. Феерията от образи, хореографията, съчетаването на музика, песен и актьорство, малките комедийни скечове – все още смятам, че е просто съвършено!

Миналата година видях китайския филм на Питър Чан „Perhaps Love – Ru guo-Ai”, който допълни моята палитра любими мюзикли с източни багри и реших, че заслужава място тук. Погледът към историята, който открих в него, развръзката в сюжета промениха моя начин на мислене в живота. Дали черпя от източната мъдрост, която любознателният може да открие дори във феерична високо-бюджетна продукция в стил „мулен руж”? Ами – едва ли, по скоро разчитам на интуицията...

Не помня кога гледах за първи път „Приказка без край”, знам само, че с различни дружки от училище ходехме буквално всеки ден на кино – редувахме „Красно село” с „Урвич”, понякога „Витоша” или „Култура”. Бях започнала вече да чета фантастика, но особения приказен елемент, възможността да направиш избор и да понесеш отговорност за него ме привличаха повече от магнитно! Със сигурност този дълбокомислен анализ е с днешна дата, ала страха от Нищото, което напредва заедно с бездуховността на обезмечтаните хора все още ме преследва... Спомням си как исках неистово аз да съм Атрею, който препуска със своя Артакс, исках аз да дам име на света, който ще бъде изграден от една прашинка...


Края на тийн-възрастта при мен съвпадна с началото на Киномания. Никога няма да забравя шока, в който изпаднах, след като гледах за първи път „Амадеус”! Няма такъв филм! Изживях всеки момент от него, всеки миг - сякаш беше мой собствен! Може би тогава се е родило моето правило, на което разчитам до ден нешен – ако „вляза” във филма и забравя, че гледам нещо заснето; ако живея с историята и героите, па макар и само отделените ми няколко часа – тогава за този филм си струва да се говори. Започна ли да мисля по поведението на актьорите или за ракурса на някой кадър – край, каузата е загубена! За мен „Амадеус” беше уникално преживяване, истински поклон от екип филмови виртуози пред музикалния гений!

В края на 80-те / началото на 90-те години на миналия век имах шанса да видя „Рейнман”, „Защо тъгува Гилбърт Грейп”, „Blade Runner” и „Апокалипсис сега” на кино – и със сигурност заемат място в мозайката от филми, които промениха живота ми! От героите им съм се учила на обич, толерантност и упоритост, на вяра в идеи и на самоотверженост в защитаването им...

Актьорският талант на Дъстин Хофман, Джони Деп и (радващия ме особено напоследък) Леонардо ди Каприо, Харисън Форд, Марлон Брандо е всеизвестен и неоспорим факт, и заедно с тях аз дишах в живата, трогателна реалност, потръпвах в сюрреалистичния футуристичен свят и сънувах кошмара на човешката глупост...


Резултат на случаен избор беше първата ми среща с „Иисус от Монреал” – в „Стереокино” или „Култура”, залата беше пълна и през хората премина всеобщ удивен възглас, когато чухме от екрана „Мистерията на българските гласове” и „Притури се планината”! Този филм промени моя поглед към вярата, а също и отношението ми към Живота, Вселената и всичко останало...

Десетина години по-късно подобно разтърсващо усещане ми поднесе „Магнолия” - с мозайката от лични съдби, конструирала съвършеното криво огледало, в което може да се огледа всеки от нас – и да види нещо свое... И тук асоциацията ми се закача за тълпата от маниакални герои на един от най-обсебените кино-гении – Уди Алън! Самият той е много особено явление – свят-хамелеон от всички негови герои, сюжети, скечове, идеи, реалности, затова реших да поставя него (а не някой негов филм) тук. Той е създателят и на моето усещане за Ню Йорк (някой ден ще ми се удаде случай да го „проверя” на живо!), допълнено от перфектната история на „Когато Хари срещна Сали”! Уди и този филм ме научиха на много детайли в човешките взаимоотношения, на които „буйната младост” съвсем не обръща внимание.

По-късно помощ в същата мисия оказаха уникалната творба на Сидни Полак „Каквито бяхме”, шокиращия експеримент „Да бъдеш Джон Малкович” и визуалната феерия „Герой”. Истините за хората – когато, където и каквито и да са те – винаги се въртят около избора и свободата! Имаш ли достатъчно смелост да избереш, и свободата да бъдеш уверен в себе си?! Отговорът на този въпрос води след себе си изводи, които не винаги и не задължително са приятни за разпитвания (дори това да е собственото ти подсъзнание)...


Колкото и често да си повтарям прекрасната максима на А.П.Чехов „Краткостта е сестра на таланта”, все не успявам да озаптя желанието си да споделя... И защото киното си остава една от най-големите ми мании, оказва се е полезно да се обърнеш към спомените и да откриеш забравени или неподозирани детайли. Всички филми в моята си мозайка бяха подложени на щателен анализ и издържаха на безмилостния въпрос „Как променихте живота ми?”. И почти съм убедена в твърдението, което следва: ако правя подобен пъзел след 5 или 10 години, не съм сигурна дали ще включа други филми. Не че няма да имам още десетки любими творби, просто не съм сигурна, че има накъде да се променя (представата ми за) живота ;)

Филмите на още киномани:
идеята
Нели от One Flew Over the Cinema
Иво от Ticks and Crosses on the Movie List
Дринов от Operation Kino
Lammoth's Blog
Nostromo от (some)thing (like) nothing
Светла от Under The Smoke Shadow
Bungle от Cinema Is an Old Whore 
Kathryn от Meerkat manor
Влади Неколов от Ciiinema
Бож от Jack in Movieland
kastel от Другото кино 
Silentium от deadInside's Mind
weasell от Блогът на Янина 
Васил Мирчев от 8 милиметра


14 ноември 2010

Маестрото и Геният

Маестро Минчо Минчев
Преди 20 години, когато Маестрото е бил само една година по-голям от мен сега, имах възможност за пръв път да го срещна отблизо. В родния му град Габрово. Преподаваше – на деца, които обичат като него цигулката, а нашият телевизионен екип снимаше филм за този майсторски клас. Бързи, благи указания, корекции с леко отсечен тон, усмивка, появява бръчка между веждите. Той слуша съсредоточен, преминава към следващия музикален пасаж и отново се усмихва. Забравил е, че камерата го следи; сепва се, когато вижда оператора до поредния ученик и след секунди цигулката на детето отново поглъща вниманието му... Побелял е, влиза със същата сърдечна усмивка в пълната зала България 6 седмици след 60-тия си рожден ден, аплаузите го обгръщат – като бурни вълни, като мокър пясък, като мека глина, като звезден куп. Миг на очакване преди махването на диригента. Музиката те оставя без дъх. Теб, ти оставаш сам, няма никой пред теб, няма никой наоколо, очите ти са приковани в нежните пръсти, леко свитите рамене и цигулката, която изгаря под ласките на лъка. Бръчката е там, над затворените клепачи. А отвъд? С наперения си смях изниква Моцарт – незабравимият образ на Питър Шафър и Милош Форман, 18 годишен хлапак, който разлива нотите без колебание и без мисъл за съмнение. Двете цигулки се гонят, прескачат, обоят репликира, цигулки, виоли, чела и валдхорни в оркестъра се радват, че са получили роля в играта. Геният предизвиква публиката, той се надбягва с времето, присмива се на нормите и предразсъдъците. Тича по каменните улици на Залцбург, промушва се покрай каляски, копита и рокли, нехае за всичко друго освен за „прекалено многото ноти”, които бързат да се измъкнат от мастиления капан и гордо да заемат позиция на поредния лист, украсен с петолиние. Важно е, неизбежно е, защото е съвършено! Моцарт е бил сигурен в това, усещал го е, защото той раздава себе си в музиката. Творецът няма нужда от анализи, той следва интуицията. Ако публиката е достойна да приеме предизвикателството, тя ще види взрив от светлина. Реката придобива очертания, Залцбург изниква покрай нея, подпира го склона на планината, слънцето погалва облаците, пронизва прозрачната небесна синева. Два века преди Моцарт геният на словото Шекспир създава истории, чиито образи неволно се вмъкват в музиката, поглъщат цветове и светлина и оживяват, пленителни със своята естественост. „Сън в лятна нощ”, „Бурята”, „Укротяване на опърничавата”, „Много шум за нищо”, дори „Ромео и Жулиета” – картините изникват и се сменят, привлечени и отпратени от движението на лъка по струните, от синхрона между инструментите, от съвършенството. Маестрото е творец на тази магия. Цигулката знае, че е на сигурно място на рамото му, тя отдавна е част от неговата същност. Той свири с душата си. Раздава обичта, родена в музикалната стихия. И когато отново отваря очи след поредния последен тон, Маестрото знае, че пътуването му не е било самотно. Хората в залата му предлагат своята любов като отплата за магичната им среща с Гения.

С благодарност от сърце
на Маестро Минчо Минчев

02 ноември 2010

observation

'Хрумва ми, че би било добре да вземеш нещо от живота и да го видиш от различни гледни точки — като фокус на моето съществуване или може би като покаяние за пропуснатите възможности.' (24 Views of Mt. Fuji, by Hokusai - Roger Zelazny)

14 октомври 2010

. . . rain . . .

за Пресли
вода...
бистри капки
в бърз ритъм
тропат върху паважа,
в асинхронен ритъм
с уморени токчета,
в лек сърдечен ритъм
с препускащи мисли,
в постепенно забавящ се ритъм
като поток във вената
без струя адреналин...
градът е мокър...

12 октомври 2010

again ;)

You can't believe that everything is your fault unless you also believe you're all powerful (narcissism according to House ♥)

09 октомври 2010

LOVE IS ALL - LOVE IS YOU!!!

John Lennon - 9 October 1940

Because the world is round
it turns me on
Because the world is round

Because the wind is high
it blows my mind
Because the wind is high

Love is old, love is new
Love is all, love is you

Because the sky is blue
it makes me cry
Because the sky is blue...

20 години преди 2009-та

МАЛКО ИСТОРИЯ – какво сме знаели и сме забравили или пък въобще не сме чували, но ще ни стане интересно да знаем
Последният подготвен текст за списание „Екран”, който така и не успя да бъде отпечатан

Двадесет... ммм – че това беше толкова скоро... Две години след началото на Киномания, срутване на Берлинска стена, емоции, надежди, необходимост да се гледа „Коса” отново и отново... Въпреки че филмът по това време вече е с 10-годишна история, усещането за свобода и гениалност, които излъчва, действат като магнит. Не вярвам да има някой, който не харесва този филм – наистина!


„Коса” започва своя живот на Бродуей на 29 април 1968 г. и година по-късно получава „Тони” номинация за най-добър мюзикъл; игран е от оригиналния състав 1750 пъти и в началото на 70-те години Джордж Лукас получава предложение да работи по екранизирането му. Той отказва (работи по „Американски графити”, който излиза през 1973 г.) и режисурата е поверена на Милош Форман. Авторите на мюзикъла Джеймс Радо и Джеръм Рагни не са доволни от филма – Форман не предава тяхната представа за хипитата като чудати шантавеляци, които нямат нищо общо с движението за мир, но в техния сюжет липсва най-силният момент – не Бъргър, а Клод умира във Виетнам! Но кинокритиката е във възторг – „филмът е много по-забавен от мюзикъла на сцена, подборът на актьорите е невероятно добър, „Коса” е възхитителен”!


Дали преди години не се правеха по-стойностни филми, дори и отвъд Океана? През 1989 г. на екран излиза една удивителна човешка история, свързана отново с болната тема „Виетнам” – „Роден на четвърти юли”, подписан от Оливър Стоун.


Филмът е чак на 10 място в годишната боксофис-класация, но Стоун печели Златен Глобус и втория си режисьорски „Оскар” (първият е за „Взвод”). Вкусът на публиката очевидно се различава от оценките с награди, защото нито „Да возиш мис Дейзи”, нито „Моят ляв крак” събират приходи, съизмерими със стотиците милиони на „Ловци на духове ІІ”, „Смъртоносно оръжие ІІ” или „Завръщане в бъдещето ІІ”... Обнадеждаваща е появата на „Общество на мъртвите поети” на петата позиция след най-продаваните филми през 1989 г.

Елегантната, вдъхновяваща история за няколко момчета и техния учител по литература (Робин Уилямс), провокирал творческите им заложби и вечният стремеж към свобода, поразява и днес – със свежия талант на младите актьори, с изкусната режисура на Питър Уиър и с истината, обречена да бъде вечно преоткривана от новите поколения – „Вселената е по-безкрайна, отколкото може да си представим”... Това важи с пълна сила за кино-вселената, в която през 1989 година зрителски овации обират и „Батман” на Тим Бъртън, както и безспорният „владетел” на боксофис класациите – мистър Спилбърг с (тогава) финала на сагата за Инди, „Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход”. Любопитна подробност – точно 10 години по-рано започват снимките на „Похитители на изчезналия кивот”.


През 1989-та Харисън Форд е вече на 47, но все още упорства да изпълнява сам всички каскади. Дубльорът му се шегувал, че най-сложната, почти непосилна задача била да накара Хари да му „отпусне” няколко сцени; успял да го навие с аргумента, че продуцентите няма да му платят хонорар, защото не върши работата, за която е нает!

По всеобщо мнение, сър Шон Конъри като всепризнато най-добрия Джеймс Бонд на всички времена, е бил просто предопределен за ролята на „таткото” – професор Хенри Джоунс. В работата по сюжета, Джордж Лукас си представя „луд и ексцентричен” професор, който би могъл да бъде Лоурънс Оливие. Първоначално отхвърлил предложението (та той е само 12 години по-възрастен от Форд!), Конъри е съблазнен от идеята неговият персонаж „да прави всичко, което прави Инди, но – разбира се – по-добре!” и да се забавлява с ролята, което правят и зрителите!


Заедно с победите на чаровни и обичани ветерани, 1989-та може да се „похвали” и с поява на нови лица. Въпреки че две години по-рано се е подвизавал като полицай, сервитьор и купонджия в три различни филма, именно това е годината, в която Брад Пит официално дебютира на голям екран.

В „Щастливи заедно” е съученик на веселата влюбена двойка Патрик Демпси (днешния Доктор Блян!) и Хелън Слейтър, а в хоръра „Cutting Class” е тийнейджър-баскетболист с необуздани емоции.





20 години по-късно един от най-талантливите съвременни актьори е непрестанно ангажиран, не слиза от колоните с новини в нет-а, практикува подмладяване (Бенджамин Бътън), разнообразни акценти (помните „копилето” Алдо, нали?) и не много улегнал семеен живот със завиден брой домочадие.

Четири години по-голямата от Брад Пит Ема Томпсън дебютира на екрана през същата 1989-та – в „Хенри V” на тогавашния си съпруг Кенет Брана. Днес талантливата английска дама ще има в актива си 30 пълнометражни филма, 15 телевизионни поредици, 12 сценария, както и привързаността на хиляди почитатели по света.


За ролята си в „Хауърдс Енд” (1993) и за сценария на „Разум и чувства” по Джейн Остин (1996), Томпсън получава „Оскар”-и, създават страхотен дует с Алън Рикман в „Наистина любов” (2003), но появаването й като развей-прах-мамата на Карл в „Рок-радио” направо „обра точките”!

Лудите глави си остават такива, независимо от възрастта. Прекрасно е, че те са толкова много – актьори, режисьори, сценаристи, творци. Киноманията или се възпитава, или се предава по наследство, или е съчетание от двете. Прекрасно е, че има толкова много луди глави, които да предизвикват превръщането на все повече зрители в киномани, дори днес – 114 години след първата прожекция на братя Люмиер...

07 октомври 2010

30 септември 2010

20 септември 2010

есен

Птица в свободен полет.
Планински хребет в огнен слънчев ореол.
Вятър в златните клони предвещава спокойствие.
Време е за чай...

17 септември 2010

~

Слънце в облачното бяло.
Пътеката заобикаля камъка.
Есен - блясък в злато...

31 юли 2010

Усещане

Той отвори очи и си спомни, че трябва да тръгва. За миг изпита подозрение, но тръсна глава и потегли. След първата крачка навън го погълна нощта. Усети меките ласки на тъмнината, почувства топлината на свенливите капки дъжд, пожела си да може да поиграе с вятъра. В този момент го заля вълна от безименен ужас. Чувстваше бунта на своята млада ярост, искаше бързо да открие правилния път, да победи, покори и премаже всеки, който се изпречи на пътя му, но усещането за безсилие сковаваше мускулите му. Наложи си да направи няколко крачки, после затича. Преброди познатите улици в квартала, прекоси реката, но смътното чувство, че е преследван, не го оставяше на мира. Ужасът изчезна с първите слънчеви лъчи. Той се вмъкна крадешком у дома. Потопи се в неописуемото усещане за уют и безопасност, съчетано с аромата на топлото сутрешно мляко. Котаракът се прозя и почна да чисти лапките си... (once upon a time, in February 2005)

28 юли 2010

* Урсула Ле Гуин

Светлината е лявата ръка на мрака,
а мракът - дясната ръка на светлината.
Двете са едно, живот и смърт, легнали
заедно като любовници в кемър,
като сплетени ръце,
като целта и пътя...

09 юни 2010

посока

Обърнати, листата проблясват в бяло над зелената мрежа.
Слънчеви зайчета чертаят пролетен силует върху асфалта.
Път в планината...

*

Сребро и злато върху зеления килим.
Стройна кафява плетеница препречва пътя
на слънчевите копия.
Стволовете си шушукат.

планинско

Зелени рошави гриви предизвикват четиримата ветровити братя.
Път в сянката на листата.
Къща с покрив от каменни плочи.

преди

Колоси в буйно зелено - стражи на горската тъма.
Бели небесни кораби, натежали от влага.
Покрай тях - късчета синьо.
Пролет в планината...

01 юни 2010

нежно

Мокри скали край пътя
пазят завет на шипковия цвят.
Свеж полъх в клоните...

<.>

Сред белия пух на мъглата -
дръзки зелени връхчета.
Дъждовна пролет...

ритъм

Бор, кора, бръмбър.
Клюн на кълвач сред мрежата от клони.
Дъждът гали свежозеления гръб на планината...

път

Бухнала в зелено стена
прегражда непрогледноизмамното бяло було.
Мъгла - разлято мляко.
Вятър...

21 май 2010

ако някой е забравил...

Ticking away the moments that make up a dull day
You fritter and waste the hours in an offhand way.
Kicking around on a piece of ground in your home town
Waiting for someone or something to show you the way.

Tired of lying in the sunshine staying home to watch the rain.
You are young and life is long and there is time to kill today.
And then one day you find ten years have got behind you.
No one told you when to run, you missed the starting gun.

So you run and you run to catch up with the sun but it's sinking
Racing around to come up behind you again.
The sun is the same in a relative way but you're older,
Shorter of breath and one day closer to death.

Every year is getting shorter never seem to find the time.
Plans that either come to naught or half a page of scribbled lines
Hanging on in quiet desperation is the English way
The time is gone, the song is over,
Thought I'd something more to say.

(Mason, Waters, Wright, Gilmour)

<>

Пътеката сред листата в планината пътува...
Дали към върха или към долината...
Зависи...

*

Вълната погалва острия камък.
Бялата пяна пръска искри към слънцето.
Пясъкът е жив.

...

Слънчев лъч пронизва дъждовната капка.
Горската премяна се оглежда в езерото.
Есен...

18 май 2010

Сутрин

Пръви слънчев лъч разрошва колебливо зелените листа.
Те галят кръглия купол.
Светлината бавно се катери по стените, прескача орнаменти, стига до розетките и се гмурва през отвора.
Слънцето огрява мраморния под.
Ветрец открива край вратата листенца от роза, заиграва се с тях.
Те се оплитат между струните на слънчевите лъчи и се стопяват в утринта...

Бяло

Белият шадраван пръска живителна свежест.
Погледът се замайва от бялата пола – върти се равномерно, леко забързва темпото, после се забавя...
Очите долавят раздвижване по горещия асфалт наблизо – профучава черен мотор, после още един, и още един...
Слънцето забива огнени копия в скалите край пътя, опънат до края на хоризонта.
Там са белите върхове на планината.

Камък

Камъкът е там. Миг след миг, век след век той се е наслаждавал на ласкавите кристални капки. Слънцето е пробивало сивите облаци, за да го погали; стръкове трева са подавали главички от случайните пукнатини – той все така си е стоял там. Спокоен, недостижим и красив. Хилядолетия са минали преди да го докосне човешка ръка. Той ще остане там и след края...
Снагата на каменния свод е съвършена. Природата е изсекла скалата, водата я е изваяла. Човешкият поглед може единствено да се възхищава от уникалния мост между минали епохи и днешната реалност. Всеки стремеж към нещо различно от съзерцание може да наруши деликатното природно равновесие.
Обли и нежни, студени и малки отломъци от скалата си почиват на дъното на бързея. Когато снежните върхове стопят покривалата си, когато във водната струя се влее пролетна сила, камъчетата се разместват, побутват се – сякаш за да се слеят с бисерната чистота на потока. Времето и водата спокойно полират грапавините, несъвършенствата... Може би затова малките каменни късове са толкова различни от човешките сърца...

Време

Времето е реалност.
Неотменно, безмилостно, то пропуска секундите една по една във вечността. Тактове събират ноти, създават темпото на мелодията, тя прелива от пръстите, за да докосне нечие сърце. Времето си играе с хората. Закача се с грижите им, съкращава радостта в мигове и продължава моментите на агония. Времето обича кривите огледала на реалността, защото всичко в тях изглежда истинско. Времето подсеща хората, че светът не е само техен. Дните, годините, вековете продължават по пътя, и без да искат дори – променят човечеството. Но то все още не може да свикне, че трябва да помни уроците на историята...

Въздух

Светлината пронизва въздуха. Миналото току-що е отлетяло, защото в листата на дърветата вече блести следобедното слънце. Вятърът разрошва тревите на поляната. Дали е вярно, че крилата на една пеперуда могат да предизвикат ураган? Ритъмът подгонва нотите, защото без равномерното му тик-такане те могат да се разлетят от вятъра. Бриз набраздява зеленото водно покривало. Светът се изправя на пръсти, за да чуе шепота на зелените дъбрави, които пазят своята надежда за живот. Кога са се появили хората? Как им е хрумнало, че могат да се държат с природата така, сякаш тя е тяхно творение?

Вода

Капките нямат умора. Преследват се, прескачат се една друга, гмурват се с блясък в кристалния вир. Скалата наблюдава танца им с насмешка. Младите сребропери създания в потока им се радват. Плясват с опашка и поемат по течението. Очите им виждат други риби, хрилете им дишат горската свобода. Водата ги е родила, водата е тяхното убежище, водата има силата да отмие всичко ненужно – и да пречисти природата, за да бъде тя отново същата, каквато са я виждали предците ни. Всяка стихия притежава необуздаема мощ. Обединят ли се, всички те за секунди могат да изличат човечеството от лицето на Земята...

Земя

Покрай зеленото на поляната има толкова много други цветове... Земята е талантлив художник. Попива огъня на слънчевите лъчи, събира грижливо дъждовните капки, радва се на безразсъдно-палавия вятър и създава поезия. Тя се грижи за всякакви създания – за малкия бръмбър, съсредоточено потеглил към важните си дела; за овцете, които без да искат закачат руно в тръните и вярват сляпо на двуногото с гегата, защото до него подтичва и лае приятелят им Шаро. Земята се грижи и за хората, които са засадили лехите с боб и прибират сеното от ливадата – грижи се за тези, които я обичат. И като всяка майка, разказва приказки. Трябва само да отворим душите си за шепота на тревите, за ромона на потока, за скръцването на клоните в гората – светът около нас е пълен с музика. Земята излъчва топлина и нежност, защото в нея са намерили покой древните сили на съзиданието. А когато се разбудят... И пожелаят да ни отмъстят за всичко, което сме сторили на майката...

Пространство

Кога човеците затвориха душите си в бетонни черупки? Сериозни, съсредоточени, себични, стреснати, съсухрени от празнота, хората живеят миговете си от вечността назаем. Кой може да отмери дозата веселие, която би разляла щастие във вените? Как се съчетава ритъмът на песента с такта на човешките сърца, които пазят доброта и надежда? Светът – построен от нас, потребителите, с шаблони, удобни за употребяване, вече едва контролира конструкцията си. Прекалено много тежести се натрупаха с времето; разсъдъкът беше излязал в дълга ваканция и се върна под ръка с реалност, която хората лицемерно наричат „красавица”. Думата-разковниче е „промяна” – бърза и много болезнена, абсолютно задължителна. От нея зависи дали днешният ден ще се превърне в минало...

Огън

Докато слънцето събира лъчите си зад зеления гръб на планината, докато стадо овце безгрижно подрънкват с хлопките, джаз сгрява душата на публиката. Въпреки че е лято, на потъналия в тъмнина връх започва да застудява и няколко огнища разпръскват топлина. Пламъците в тях галят жарта, събуждат спомени от древността, които нощем вилнеят в горите и отдавна са забравили сънищата за тяхното бъдеще, когато ще бъдат свободни. Хора се опитват да поправят злините, направени от безразсъдство – и да е сдобрят с природата... Други хора не чуват виковете – съвестта на човечеството, дори да пресипне, няма да се откаже да повтаря, че още не е късно... Може би имаме шанс – ние и най-много децата ни... След това... вероятно няма да има смисъл. Ще остане земята – пресъхнала или наводнена, самотна и дива. Над нея безцелно ще се носи вятърът, свикнал да милва листата на клоните, да бразди езерата, и ще разпалва пламъци в пустите полета, ще събира гневни облаци в сивото небе. От сблъсъка им ще валят светкавици и безмилостни водни талази ще се спускат над света... Бъдещето крие в себе си и друг, различен шанс – то може да прилича на свежо-зеленото минало, на бистрия поток, на волния конски тропот, на кристално-синия простор и меките планински върхове – такива, каквито ги виждаме днес...