21 май 2010

ако някой е забравил...

Ticking away the moments that make up a dull day
You fritter and waste the hours in an offhand way.
Kicking around on a piece of ground in your home town
Waiting for someone or something to show you the way.

Tired of lying in the sunshine staying home to watch the rain.
You are young and life is long and there is time to kill today.
And then one day you find ten years have got behind you.
No one told you when to run, you missed the starting gun.

So you run and you run to catch up with the sun but it's sinking
Racing around to come up behind you again.
The sun is the same in a relative way but you're older,
Shorter of breath and one day closer to death.

Every year is getting shorter never seem to find the time.
Plans that either come to naught or half a page of scribbled lines
Hanging on in quiet desperation is the English way
The time is gone, the song is over,
Thought I'd something more to say.

(Mason, Waters, Wright, Gilmour)

<>

Пътеката сред листата в планината пътува...
Дали към върха или към долината...
Зависи...

*

Вълната погалва острия камък.
Бялата пяна пръска искри към слънцето.
Пясъкът е жив.

...

Слънчев лъч пронизва дъждовната капка.
Горската премяна се оглежда в езерото.
Есен...

18 май 2010

Сутрин

Пръви слънчев лъч разрошва колебливо зелените листа.
Те галят кръглия купол.
Светлината бавно се катери по стените, прескача орнаменти, стига до розетките и се гмурва през отвора.
Слънцето огрява мраморния под.
Ветрец открива край вратата листенца от роза, заиграва се с тях.
Те се оплитат между струните на слънчевите лъчи и се стопяват в утринта...

Бяло

Белият шадраван пръска живителна свежест.
Погледът се замайва от бялата пола – върти се равномерно, леко забързва темпото, после се забавя...
Очите долавят раздвижване по горещия асфалт наблизо – профучава черен мотор, после още един, и още един...
Слънцето забива огнени копия в скалите край пътя, опънат до края на хоризонта.
Там са белите върхове на планината.

Камък

Камъкът е там. Миг след миг, век след век той се е наслаждавал на ласкавите кристални капки. Слънцето е пробивало сивите облаци, за да го погали; стръкове трева са подавали главички от случайните пукнатини – той все така си е стоял там. Спокоен, недостижим и красив. Хилядолетия са минали преди да го докосне човешка ръка. Той ще остане там и след края...
Снагата на каменния свод е съвършена. Природата е изсекла скалата, водата я е изваяла. Човешкият поглед може единствено да се възхищава от уникалния мост между минали епохи и днешната реалност. Всеки стремеж към нещо различно от съзерцание може да наруши деликатното природно равновесие.
Обли и нежни, студени и малки отломъци от скалата си почиват на дъното на бързея. Когато снежните върхове стопят покривалата си, когато във водната струя се влее пролетна сила, камъчетата се разместват, побутват се – сякаш за да се слеят с бисерната чистота на потока. Времето и водата спокойно полират грапавините, несъвършенствата... Може би затова малките каменни късове са толкова различни от човешките сърца...

Време

Времето е реалност.
Неотменно, безмилостно, то пропуска секундите една по една във вечността. Тактове събират ноти, създават темпото на мелодията, тя прелива от пръстите, за да докосне нечие сърце. Времето си играе с хората. Закача се с грижите им, съкращава радостта в мигове и продължава моментите на агония. Времето обича кривите огледала на реалността, защото всичко в тях изглежда истинско. Времето подсеща хората, че светът не е само техен. Дните, годините, вековете продължават по пътя, и без да искат дори – променят човечеството. Но то все още не може да свикне, че трябва да помни уроците на историята...

Въздух

Светлината пронизва въздуха. Миналото току-що е отлетяло, защото в листата на дърветата вече блести следобедното слънце. Вятърът разрошва тревите на поляната. Дали е вярно, че крилата на една пеперуда могат да предизвикат ураган? Ритъмът подгонва нотите, защото без равномерното му тик-такане те могат да се разлетят от вятъра. Бриз набраздява зеленото водно покривало. Светът се изправя на пръсти, за да чуе шепота на зелените дъбрави, които пазят своята надежда за живот. Кога са се появили хората? Как им е хрумнало, че могат да се държат с природата така, сякаш тя е тяхно творение?

Вода

Капките нямат умора. Преследват се, прескачат се една друга, гмурват се с блясък в кристалния вир. Скалата наблюдава танца им с насмешка. Младите сребропери създания в потока им се радват. Плясват с опашка и поемат по течението. Очите им виждат други риби, хрилете им дишат горската свобода. Водата ги е родила, водата е тяхното убежище, водата има силата да отмие всичко ненужно – и да пречисти природата, за да бъде тя отново същата, каквато са я виждали предците ни. Всяка стихия притежава необуздаема мощ. Обединят ли се, всички те за секунди могат да изличат човечеството от лицето на Земята...

Земя

Покрай зеленото на поляната има толкова много други цветове... Земята е талантлив художник. Попива огъня на слънчевите лъчи, събира грижливо дъждовните капки, радва се на безразсъдно-палавия вятър и създава поезия. Тя се грижи за всякакви създания – за малкия бръмбър, съсредоточено потеглил към важните си дела; за овцете, които без да искат закачат руно в тръните и вярват сляпо на двуногото с гегата, защото до него подтичва и лае приятелят им Шаро. Земята се грижи и за хората, които са засадили лехите с боб и прибират сеното от ливадата – грижи се за тези, които я обичат. И като всяка майка, разказва приказки. Трябва само да отворим душите си за шепота на тревите, за ромона на потока, за скръцването на клоните в гората – светът около нас е пълен с музика. Земята излъчва топлина и нежност, защото в нея са намерили покой древните сили на съзиданието. А когато се разбудят... И пожелаят да ни отмъстят за всичко, което сме сторили на майката...

Пространство

Кога човеците затвориха душите си в бетонни черупки? Сериозни, съсредоточени, себични, стреснати, съсухрени от празнота, хората живеят миговете си от вечността назаем. Кой може да отмери дозата веселие, която би разляла щастие във вените? Как се съчетава ритъмът на песента с такта на човешките сърца, които пазят доброта и надежда? Светът – построен от нас, потребителите, с шаблони, удобни за употребяване, вече едва контролира конструкцията си. Прекалено много тежести се натрупаха с времето; разсъдъкът беше излязал в дълга ваканция и се върна под ръка с реалност, която хората лицемерно наричат „красавица”. Думата-разковниче е „промяна” – бърза и много болезнена, абсолютно задължителна. От нея зависи дали днешният ден ще се превърне в минало...

Огън

Докато слънцето събира лъчите си зад зеления гръб на планината, докато стадо овце безгрижно подрънкват с хлопките, джаз сгрява душата на публиката. Въпреки че е лято, на потъналия в тъмнина връх започва да застудява и няколко огнища разпръскват топлина. Пламъците в тях галят жарта, събуждат спомени от древността, които нощем вилнеят в горите и отдавна са забравили сънищата за тяхното бъдеще, когато ще бъдат свободни. Хора се опитват да поправят злините, направени от безразсъдство – и да е сдобрят с природата... Други хора не чуват виковете – съвестта на човечеството, дори да пресипне, няма да се откаже да повтаря, че още не е късно... Може би имаме шанс – ние и най-много децата ни... След това... вероятно няма да има смисъл. Ще остане земята – пресъхнала или наводнена, самотна и дива. Над нея безцелно ще се носи вятърът, свикнал да милва листата на клоните, да бразди езерата, и ще разпалва пламъци в пустите полета, ще събира гневни облаци в сивото небе. От сблъсъка им ще валят светкавици и безмилостни водни талази ще се спускат над света... Бъдещето крие в себе си и друг, различен шанс – то може да прилича на свежо-зеленото минало, на бистрия поток, на волния конски тропот, на кристално-синия простор и меките планински върхове – такива, каквито ги виждаме днес...