18 май 2010

Камък

Камъкът е там. Миг след миг, век след век той се е наслаждавал на ласкавите кристални капки. Слънцето е пробивало сивите облаци, за да го погали; стръкове трева са подавали главички от случайните пукнатини – той все така си е стоял там. Спокоен, недостижим и красив. Хилядолетия са минали преди да го докосне човешка ръка. Той ще остане там и след края...
Снагата на каменния свод е съвършена. Природата е изсекла скалата, водата я е изваяла. Човешкият поглед може единствено да се възхищава от уникалния мост между минали епохи и днешната реалност. Всеки стремеж към нещо различно от съзерцание може да наруши деликатното природно равновесие.
Обли и нежни, студени и малки отломъци от скалата си почиват на дъното на бързея. Когато снежните върхове стопят покривалата си, когато във водната струя се влее пролетна сила, камъчетата се разместват, побутват се – сякаш за да се слеят с бисерната чистота на потока. Времето и водата спокойно полират грапавините, несъвършенствата... Може би затова малките каменни късове са толкова различни от човешките сърца...