Огън

Докато слънцето събира лъчите си зад зеления гръб на планината, докато стадо овце безгрижно подрънкват с хлопките, джаз сгрява душата на публиката. Въпреки че е лято, на потъналия в тъмнина връх започва да застудява и няколко огнища разпръскват топлина. Пламъците в тях галят жарта, събуждат спомени от древността, които нощем вилнеят в горите и отдавна са забравили сънищата за тяхното бъдеще, когато ще бъдат свободни. Хора се опитват да поправят злините, направени от безразсъдство – и да е сдобрят с природата... Други хора не чуват виковете – съвестта на човечеството, дори да пресипне, няма да се откаже да повтаря, че още не е късно... Може би имаме шанс – ние и най-много децата ни... След това... вероятно няма да има смисъл. Ще остане земята – пресъхнала или наводнена, самотна и дива. Над нея безцелно ще се носи вятърът, свикнал да милва листата на клоните, да бразди езерата, и ще разпалва пламъци в пустите полета, ще събира гневни облаци в сивото небе. От сблъсъка им ще валят светкавици и безмилостни водни талази ще се спускат над света... Бъдещето крие в себе си и друг, различен шанс – то може да прилича на свежо-зеленото минало, на бистрия поток, на волния конски тропот, на кристално-синия простор и меките планински върхове – такива, каквито ги виждаме днес...