09 октомври 2010

20 години преди 2009-та

МАЛКО ИСТОРИЯ – какво сме знаели и сме забравили или пък въобще не сме чували, но ще ни стане интересно да знаем
Последният подготвен текст за списание „Екран”, който така и не успя да бъде отпечатан

Двадесет... ммм – че това беше толкова скоро... Две години след началото на Киномания, срутване на Берлинска стена, емоции, надежди, необходимост да се гледа „Коса” отново и отново... Въпреки че филмът по това време вече е с 10-годишна история, усещането за свобода и гениалност, които излъчва, действат като магнит. Не вярвам да има някой, който не харесва този филм – наистина!


„Коса” започва своя живот на Бродуей на 29 април 1968 г. и година по-късно получава „Тони” номинация за най-добър мюзикъл; игран е от оригиналния състав 1750 пъти и в началото на 70-те години Джордж Лукас получава предложение да работи по екранизирането му. Той отказва (работи по „Американски графити”, който излиза през 1973 г.) и режисурата е поверена на Милош Форман. Авторите на мюзикъла Джеймс Радо и Джеръм Рагни не са доволни от филма – Форман не предава тяхната представа за хипитата като чудати шантавеляци, които нямат нищо общо с движението за мир, но в техния сюжет липсва най-силният момент – не Бъргър, а Клод умира във Виетнам! Но кинокритиката е във възторг – „филмът е много по-забавен от мюзикъла на сцена, подборът на актьорите е невероятно добър, „Коса” е възхитителен”!


Дали преди години не се правеха по-стойностни филми, дори и отвъд Океана? През 1989 г. на екран излиза една удивителна човешка история, свързана отново с болната тема „Виетнам” – „Роден на четвърти юли”, подписан от Оливър Стоун.


Филмът е чак на 10 място в годишната боксофис-класация, но Стоун печели Златен Глобус и втория си режисьорски „Оскар” (първият е за „Взвод”). Вкусът на публиката очевидно се различава от оценките с награди, защото нито „Да возиш мис Дейзи”, нито „Моят ляв крак” събират приходи, съизмерими със стотиците милиони на „Ловци на духове ІІ”, „Смъртоносно оръжие ІІ” или „Завръщане в бъдещето ІІ”... Обнадеждаваща е появата на „Общество на мъртвите поети” на петата позиция след най-продаваните филми през 1989 г.

Елегантната, вдъхновяваща история за няколко момчета и техния учител по литература (Робин Уилямс), провокирал творческите им заложби и вечният стремеж към свобода, поразява и днес – със свежия талант на младите актьори, с изкусната режисура на Питър Уиър и с истината, обречена да бъде вечно преоткривана от новите поколения – „Вселената е по-безкрайна, отколкото може да си представим”... Това важи с пълна сила за кино-вселената, в която през 1989 година зрителски овации обират и „Батман” на Тим Бъртън, както и безспорният „владетел” на боксофис класациите – мистър Спилбърг с (тогава) финала на сагата за Инди, „Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход”. Любопитна подробност – точно 10 години по-рано започват снимките на „Похитители на изчезналия кивот”.


През 1989-та Харисън Форд е вече на 47, но все още упорства да изпълнява сам всички каскади. Дубльорът му се шегувал, че най-сложната, почти непосилна задача била да накара Хари да му „отпусне” няколко сцени; успял да го навие с аргумента, че продуцентите няма да му платят хонорар, защото не върши работата, за която е нает!

По всеобщо мнение, сър Шон Конъри като всепризнато най-добрия Джеймс Бонд на всички времена, е бил просто предопределен за ролята на „таткото” – професор Хенри Джоунс. В работата по сюжета, Джордж Лукас си представя „луд и ексцентричен” професор, който би могъл да бъде Лоурънс Оливие. Първоначално отхвърлил предложението (та той е само 12 години по-възрастен от Форд!), Конъри е съблазнен от идеята неговият персонаж „да прави всичко, което прави Инди, но – разбира се – по-добре!” и да се забавлява с ролята, което правят и зрителите!


Заедно с победите на чаровни и обичани ветерани, 1989-та може да се „похвали” и с поява на нови лица. Въпреки че две години по-рано се е подвизавал като полицай, сервитьор и купонджия в три различни филма, именно това е годината, в която Брад Пит официално дебютира на голям екран.

В „Щастливи заедно” е съученик на веселата влюбена двойка Патрик Демпси (днешния Доктор Блян!) и Хелън Слейтър, а в хоръра „Cutting Class” е тийнейджър-баскетболист с необуздани емоции.





20 години по-късно един от най-талантливите съвременни актьори е непрестанно ангажиран, не слиза от колоните с новини в нет-а, практикува подмладяване (Бенджамин Бътън), разнообразни акценти (помните „копилето” Алдо, нали?) и не много улегнал семеен живот със завиден брой домочадие.

Четири години по-голямата от Брад Пит Ема Томпсън дебютира на екрана през същата 1989-та – в „Хенри V” на тогавашния си съпруг Кенет Брана. Днес талантливата английска дама ще има в актива си 30 пълнометражни филма, 15 телевизионни поредици, 12 сценария, както и привързаността на хиляди почитатели по света.


За ролята си в „Хауърдс Енд” (1993) и за сценария на „Разум и чувства” по Джейн Остин (1996), Томпсън получава „Оскар”-и, създават страхотен дует с Алън Рикман в „Наистина любов” (2003), но появаването й като развей-прах-мамата на Карл в „Рок-радио” направо „обра точките”!

Лудите глави си остават такива, независимо от възрастта. Прекрасно е, че те са толкова много – актьори, режисьори, сценаристи, творци. Киноманията или се възпитава, или се предава по наследство, или е съчетание от двете. Прекрасно е, че има толкова много луди глави, които да предизвикват превръщането на все повече зрители в киномани, дори днес – 114 години след първата прожекция на братя Люмиер...