14 ноември 2010

Маестрото и Геният

Маестро Минчо Минчев
Преди 20 години, когато Маестрото е бил само една година по-голям от мен сега, имах възможност за пръв път да го срещна отблизо. В родния му град Габрово. Преподаваше – на деца, които обичат като него цигулката, а нашият телевизионен екип снимаше филм за този майсторски клас. Бързи, благи указания, корекции с леко отсечен тон, усмивка, появява бръчка между веждите. Той слуша съсредоточен, преминава към следващия музикален пасаж и отново се усмихва. Забравил е, че камерата го следи; сепва се, когато вижда оператора до поредния ученик и след секунди цигулката на детето отново поглъща вниманието му... Побелял е, влиза със същата сърдечна усмивка в пълната зала България 6 седмици след 60-тия си рожден ден, аплаузите го обгръщат – като бурни вълни, като мокър пясък, като мека глина, като звезден куп. Миг на очакване преди махването на диригента. Музиката те оставя без дъх. Теб, ти оставаш сам, няма никой пред теб, няма никой наоколо, очите ти са приковани в нежните пръсти, леко свитите рамене и цигулката, която изгаря под ласките на лъка. Бръчката е там, над затворените клепачи. А отвъд? С наперения си смях изниква Моцарт – незабравимият образ на Питър Шафър и Милош Форман, 18 годишен хлапак, който разлива нотите без колебание и без мисъл за съмнение. Двете цигулки се гонят, прескачат, обоят репликира, цигулки, виоли, чела и валдхорни в оркестъра се радват, че са получили роля в играта. Геният предизвиква публиката, той се надбягва с времето, присмива се на нормите и предразсъдъците. Тича по каменните улици на Залцбург, промушва се покрай каляски, копита и рокли, нехае за всичко друго освен за „прекалено многото ноти”, които бързат да се измъкнат от мастиления капан и гордо да заемат позиция на поредния лист, украсен с петолиние. Важно е, неизбежно е, защото е съвършено! Моцарт е бил сигурен в това, усещал го е, защото той раздава себе си в музиката. Творецът няма нужда от анализи, той следва интуицията. Ако публиката е достойна да приеме предизвикателството, тя ще види взрив от светлина. Реката придобива очертания, Залцбург изниква покрай нея, подпира го склона на планината, слънцето погалва облаците, пронизва прозрачната небесна синева. Два века преди Моцарт геният на словото Шекспир създава истории, чиито образи неволно се вмъкват в музиката, поглъщат цветове и светлина и оживяват, пленителни със своята естественост. „Сън в лятна нощ”, „Бурята”, „Укротяване на опърничавата”, „Много шум за нищо”, дори „Ромео и Жулиета” – картините изникват и се сменят, привлечени и отпратени от движението на лъка по струните, от синхрона между инструментите, от съвършенството. Маестрото е творец на тази магия. Цигулката знае, че е на сигурно място на рамото му, тя отдавна е част от неговата същност. Той свири с душата си. Раздава обичта, родена в музикалната стихия. И когато отново отваря очи след поредния последен тон, Маестрото знае, че пътуването му не е било самотно. Хората в залата му предлагат своята любов като отплата за магичната им среща с Гения.

С благодарност от сърце
на Маестро Минчо Минчев