ЕЖЕДНЕВНА ТОПЛОТА и ОБИЧ versus УБИЙСТВЕНИ СТРЕМЛЕНИЯ

Бълбук... Малко мехурче се появява на повърхността... Водата с оттенък на сапфирено море гали перфектното бяло заоблено ръбче. Цвете се полюшва пред прозореца, открехнат за да влиза вечерният бриз... Разнася се ухание на мащерка, мед и мускус, защото вече е време за потапяне във ... ВАНАТА... Каква наслада!...

Признайте си честно – подобни мисли са гостували и във вашата глава, нали? По интересното в случая с ПОДРОБНОСТИТЕ в киното е, че често те са навестявали сценаристите и режисьорите, преди да се мушнат в нечии сценарий или да се настанят в някоя сцена... Ваната е доста удобен атрибут – ползва се за почивка, за размисъл, за концентрация, дори за сън, за съблазняване, за секс, за игра, за убийства, често и за самоубийства. Не е ли странно, че подобен елемент от ежедневието изпълнява причудливи РОЛИ като аксесоар, при това доста успешно?

Ваната, в която се потапя една героиня на Брайън деПалма, става моментен спасителен пристан. Но именно в него “фаталната жена” изживява насън възможно бъдеще, събужда се и променя съдбата си. Старомодната вана, с която е снабдил героите си Тим Бъртън, е любимото убежище на неговата “Голяма риба”.

Прозрачната “опитомена” вода пази Едуард Блум “да не изсъхне”, тя му дава сили да дооцветява фантастичните си разкази, а към спокойствието на годините с топла мекота се потапя любимата, любяща съпруга. В такава вана винаги ще се намери място за двама, нали?

И това не е пределната бройка! “Мечтатели”-те на Бертолучи излъчват свобода, страст, провокации и разкрепостеност. Те са трима - брат, сестра и техният общ приятел, но могат да усетят реално любовта си един към друг, без да се смущават от предразсъдъци и постулати именно в ваната, изгубена в лабиринта на един парижки апартамент, някъде в началото на 60-те...

Уюта на топлата вода, изпълнила керамичното подобие на езеро, събуждат неподозирани усещания. Една вана, пълна с розов цвят, придобива страшно еротичен подтекст – особено ако в нея лежи крехко, младо женско създание – и мисълта за него измъчва нощите на един средностатистически човечец в най-обикновен щат, някъде в Америка...

Обаче не всяка вана може да се похвали, че известен супер-кино-шпионин например се е развличал в гостоприемната прегръдка на гъделичкащи сапунени мехури. През 1967 година един Джеймс Бонд “попива” японска екзотика в “You Only Live Twice”, а трийсет години по-късно и един Остин Пауърс копира примера на именития си колега.

В релаксираща бълбукаща смес от удовлетвореност заради прекрасно свършена работа се наслаждават на съдбата си и “Календарните момичета”, като уверено доказват, че възрастта не може да е причина за оправдания, подтиснатост и лошо настроение. От прекомерно количество именно такива “лоши черти в характера” страдат и някои от “Любимците на Америка” – те също използват ваната с цел хигиена, почивка и зареждане с енергия.

уупс - това е едно от гаджетата :)

Но героинята на Катрин Зита-Джоунс разчита на доброто сърчице на сестричката, поверена на Джулия Робъртс – и получава обслужване в стил “добрата лична камериерка”. Как да не се погрижиш за някой, когото истински обичаш? Разполагаш с удобна вана, която лесно се пълни с вода, но никак не е лесно да накараш един опърничав малчуган да се напъха вътре!

Тогава Адам Сандлър прибягва до метода на визуалното убеждение – “Бащата-мечта” изнамира оранжев водолазен костюм и изтръгва обещание за пълно послушание в банята! Какво се случва, когато герой на кино-сюжет е странен образ, попаднал в странен документално-игрален филм, при това със странни разбирания за ситуационен хумор? Примерен резултат може да бъде сцената в хотелската баня от “Нощ след тежък ден”, в която Джон Ленън доказва неизживяно детство във ваната, целият покрит с пяна. Секунди след като шантавият младеж си е играл с корабчета под носа му, импресариото изтръпва, когато изпразва ваната и не намира Джон на дъното й!

От лош късмет може да се оплаче и чаровният майстор по рекламите на Мел Гибсън, който се опитва да разбере “Какво (всъщност) искат жените”. След серия козметично-акробатични опити, героят му просто пада във ваната, но ... с действащ сешоар в ръка! Резултатът е токов удар плюс изтощителна дарба да чува мислите на нежния пол...

Впечатляващ е броя кино-случки, които естествено се завъртат около банята като място за почивка и освежаване. Често създателите на филми ги използват като повратен драматургичен момент – струята гореща вода, която пуска Том Круз в хотелската вана, предизвиква шок и бурна реакция у неговия брат-аутист – и именно тогава младият мъж осъзнава кой всъщност е Рейнман... Още един “пример с вана” доказва безспорния талант на Дъстин Хофман – филмът е “Маратонецът”.

За сцената, в която той е принуден да се съпротивлява, напъхан във вана, Хофман е упорствал да бъде държан под водата колкото се може по-дълго. Известна е неговата вярност към  “Метода”, прилаган от Лий Страсбърг в актьорската игра – максимална естественост на всяко изпълнение. И именно затова в края на най-успешния дубъл се наложило да спасяват Хофман с кислородна маска!

Без да изневеряват на интуицията си, братя Коен създават условия да се прояви “естествената непринуденост” на друг прекрасен актьор - Джеф Бриджис в “Големият Лебовски”. Защото именно в една обградена със свещи вана, докато си приготвя поредната отпускаща “дозичка” за наркотично опиянение, на Пича му е обяснено насилствено и отвратително грубиянски как вече няма да се наслаждава на мързела си, защото се е превърнал в трън в очите на “големи” хора. Наистина е гадно да си мокър, беззащитен и подозрителен в очите на мафията...

ПРЕКЪСВАНЕ по изискване на отговорния редактор

Ефектът на пеперудата – един от опитите да намериш смъртта си във вана може да не е традиционното прерязване на вените – може да пробваш да се удавиш! Колкото и да е трудна за реализиране тази идея, в един от вариантите си на бъдеще, сакатия герой на Аштън Къчър се втурва именно към нея – ваната, пълна със спасително забвение!

Дорс – Камерата постепенно се приближава към ваната, в която Джим Морисън, един от идолите на поколението “Деца на цветята”, е открил най-крайното спокойно кътче за себе си, Ездачът на бурята-живот!)

Прозрачно минало – отчайващо измъчен опит за филм-"съспенс"/на ужасите (wtf!): кулминационната сцена с преследване между съпрузи е разиграна в банята и ваната, за да продължи застрашително дълго в безпощадната тъмнина на нощта – а там става направо непоносимо блудкава!)

Специален доклад – във вана може да се опиташ да се скриеш от преследващи те членестоноги роботи, защото дори най-тренираните мускули не могат да действат безотказно, ако не ги направляват очите!

Страх и безпомощност те потапят в отчаяние и за миг сковават рефлексите ти - подобно на агент Джон Андертън... Но дори да продължиш да бягаш, “системата” все ще те успее да те хване... Защото така е устроена... Добре дошли в “матрицата” на шантавите човешки взаимоотношения!

(списание Екран, октомври 2004)

Вятър в платната

От хилядолетия хората се борят, за да оцелеят под напора на природните стихии. Преди необозримо количество време някой е опитомил светкавицата – и е запалил огън, друг е издълбал стъблото на дърво – и е направил лодка. Далеч преди да дойде времето на свръх-леките метални сплави и технологиите за летене – със или без атмосфера наоколо, човечеството е открило начин да прекосява огромните, безбрежни водни пространства на нашата малка зелена планета. Например с КОРАБИ.

Киното не закъснява – въпреки, че братя Люмиер снимат пристигане на влак на гара Сиота, дори в първите техни филми присъстват пристанища, пристигащи и заминаващи плавателни съдове... И все пак, каквото и да си говорим, най-известният кораб в историята на човечеството – и на киното – си остава “Титаник”. Печалната съдба на красивия, модерен и сигурен транс-океански лайнер е позната на всички поколения - 14 април 1912 година се оказва фатален, когато пътя му към американския бряг е пресечен от айсберг. Сякаш за да се подиграе с човешката надменност, дарила на “Титаник” епитета “непотъващ”, стечението на обстоятелствата – или съдбата – потопяват “гордостта на моретата” по време на най-първия й курс.

Около 80 години по-късно усилията на екип кинаджии, посветили се на идеята да възкресят “Титаник”, се увенчават с най-невероятния успех в историята на киното. Джеймс Камерън се подписва под филма с най-дълъг престой на голям екран – почти година, при това с небивал интерес. През 1998 година това беше втория филм, след “Бен Хур”, притежател на 11 награди Оскар, а и безрезервната обич на публиката.

Може би защото режисьорът е успял да прецени кое ще се превърне в най-силен магнит за зрителското внимание – той разказва една красива любовна история, обречена да потъне в ледените океански дълбини. Обсебеният от “Титаник” Камерън прави проучвания в продължение на 5 години, преди да започне работа по “възкресяването” на кораба. Безспорно е, че амбицията да се повтори пред камера една от най-големите катастрофи на миналия век, изисква специална подготовка.

След като режисьорът решава да снима в океана истинските останки от кораба, “Панавижън” и братът – Майк Камерън, разработват специална камера, която би издържала налягане от 400 атмосфери. Режисьорът признава, че подводната работа, снимките около гроба на “Титаник”, са били завладяващо емоционално изживяване; той самият е прекарал повече време с потопения кораб, отколкото пасажерите по време на краткото пътуване!

Внимателна реконструкция на детайлите от епохата, спомени на оцелели и прецизна работа на огромен инженерен екип стоят ЗАД впечатляващите екстериорни кадри, умопомрачителни каскади с пречупения на две плавателен съд, реалистичната му екранна агония и разделените сърца на двама влюбени. Любопитен е фактът, че филмът струва повече от самия “Титаник” – еквивалента на цената
на кораба от началото на века е между 120 и 150 милиона долара, докато епохалната кинотворба закръгля разходите на 200 милиона!

Но този “скъпоценен” филмов аксесоар донесе на създателите си най-невероятния финансов успех в историята на киното – 1 милиард и 800 милиона долара. Удивително бързо една изкусна творба, създадена по всички правила на холивудските закони – и шаблони – се превърна в символ на сантимента към миналото, преклонение пред една трагедия и в авантюра, затвърдила звездния статус на актьорите, гмурнали се в главните роли – Кейт Уинслет и Лео де Каприо. “Титаник” изстреля към върха на кино-индустриалния айсберг Камерън и екипа му и хвърли котва в челото на всички световни боксофис класации...

Много различен – доста по-весел и привлекателен с нестандартни опасности, е един съвсем нов плавателен съд. Той излезе на екран миналата година и се люлее по вълните с тайнствено проклятие – вози на палубата си пирати! При това измъкнали се тайно от увеселителен парк на “Дисни” и грачещи страховито в безбрежните морета “Йо-хо-хо и бутилка ром...”

“Черната перла” е любимото корабче на чаровния, неуловим Джак-Врабеца, отмъкнат му подло от безскрупулния Барбоса (тук е момента да отбележим, че не става дума за малката черупка, която потъна до върха на мачтата се в момента, когато Джони Деп стъпи на мостика в Порт Роял!) Двамата противници са в плен на магически сили, свързани със старо злато на ацтеките, а корабчето междувременно приютява неумиращи пирати и се надбягва с платноходът “Изтребител”. Безкрайните сцени на вода докарали морска болест за голяма част от екипа, ангажиран с веселия летен филм “Карибските пирати: Проклятието на Черната перла”. 

Продуцентът Джери Брукхаймър (известен с мегаломанските си идеи, почти всичките – реализирани!) и режисьорът Гор Вербински искали да използват огромните декори, построени в Байа, Мексико за снимките на “Титаник” и използвани после в “Пърл Харбър”, но за зла участ именно по това време мястото вече било “резервирано” от Питър Уиър - за снимки на доста скучната океанска авантюра “Господар и командир: Далечният край на света”.

На този филм също се възлагаха големи надежди през 2003-та, но чара на Ръсел Кроу явно не притежава нужният магнетизъм. И публиката неволно обърна внимание на размития сюжет и пълната липса на атрактивност в “многоводния” филм на Уиър. Като негова противоположност – шантав, приключенски сюжет, приказни герои, боеве между лоши и добри, пирати и войници, шпаги и красавици – “Карибските пирати” предприеха съвсем неочакван рейд към Американската Академия за филмово изкуство, и успяха да отвлекат пет номинации... Нечувано, невиждано... Но още един приказен кораб изниква в спомените, защото И около неговото акостиране в леда на Нийделандия има замесени пирати...

Та кой може да забрави зловещото тиктакане, което се носи от един крокодилски търбух? Не и Капитан Хук! Той изкрещява пронизително “Смиииииии!”, още преди да сме се опомнили 

дали говорим за “Хук” на Стивън Спилбърг или за новия, и първи наистина игрален филм, посветен на Питър Пан – и той беше режисиран през 2003 година от австралиеца П.Дж.Хоугън. Без кораба на Хук – и без абсолютно дезориентираните му пирати – приказката за Питър Пан щеше да бъде просто история за една невинна любов, уплашила се да разцъфне в сърцата на двама малчугани. Капитан Хук обаче е вечният зъл противник на безгрижния главатар на Изгубените момчета, а по мачтите, край платната на пиратския платноход Пан упражнява уменията си да лети – и да се появява винаги там, където е най-нужен – за да има приказката щастлив край. Особено любим момент е вълшебният полет на грациозния кораб – поръсен с праха на феята Камбанка, силуетът му се очертава върху пълната луна... В този момент почитателите на кино-приказки са сигурни, че в света наистина съществуват чудеса!

(списание Екран, септември 2004)

Още няколко корабни асоциации :)

Един от най-впечатляващите кадри в рекламните откъси на филми през 2004 година безспорно е неизброимото, безкрайно множество от галери, “почернили” морето пред бреговете на Троя. Как да подозират горките троянци какво са им подготвили коварните гърци? Освен чаровната напаст Ахил ги очаква и кух дървен кон, само дето Холивуд предпочита да чете избирателно “Илиадата” на великия Омир и да ползва до краен предел в пост-продукцията мултиплицирането на корабни макети...

“Перфектната буря” е въздействащ филм, вдъхновен от истински събития – и заснет сред почти истински ураган! Комбинирани са истински кадри пред набиращия сила “Флойд” и документални факти и снимки на урагана “Грейс” от есента на 1991 година. Корабът, който във филма е Андреа Гайл, сега е на котва в Глоучестър, Масачузетс, като плаващ паметник на рибарите, останали завинаги в морето...

Ако не беше един малък катер, който пори мътните води на река, някъде в азиатските джунгли, героят на Мартин Шийн нямаше да стигне до полковник Кърц на Марлон Брандо – и може би историята в гениалния “Апокалипсис сега” на Франсис Форд Копола нямаше да се развие така, както я познават вече няколко поколения киномани...

Макар пренесен от друго време и от друг жанр, фамозният воден – и подводен – превозен съд на легендарния капитан Немо “оживя” отново на екран. Собственикът му беше ангажиран за малко в една специална “Лига на Необикновените господа” през 2003-та, но сюжета на филма се оказа предвидим и предварително “надупчен” от недоразумения (драматургични). Тук споменаваме “Наутилус” само с намек – за друго издание на рубриката, в което ще обърнем внимание на подводниците...

И за да не страда чувството за справедливост на най-заклетите почитатели на “Междузвездни войни” (и аз сред тях, разбира се!) – пък и “за цвят” в тази малка компания – не можем да не споменем още един кораб. Той е междугалактически – когато си поиска, или когато му е поправен хипер-реактивния двигател за свръх-светлинна скорост. А през останалото време го наричат “купчина старо желязо”, “бракма” и какво ли още не... Известен е като “Хилядолетния сокол”, собственост е на един от най-прочутите и свръх-чаровни негодници Хан Соло ("Why you stuck-up, half-witted, scruffy-looking nerf herder!") и затова е сред най-известните космически кораби в историята на киното... До нови срещи – на някой завой, в някоя галактика, из нашата Вселена...

(списание Екран, септември 2004)

Шантавото разнообразие от аксесоари за виждане

Колко безпомощен може да се почувства човек, ако на магистралата на път за в къщи ненадейно в очите му блесне залязващото слънце?... Как събуждат мозъка си сутрин хората, които по принцип си служат с малки стъкълца за избистряне на погледа?... Замисляли ли сте се колко често се сменя модната линия за един от най-употребяваните АКСЕСОАРИ в живота – очилата? И колко често “конструкторите” на филмови сюжети прибягват именно до тях, за да ДОИЗГРАДЯТ някой образ, да подчертаят АКЦЕНТ в поведението му, или просто... да го направят по-чаровен... Влязохте ли вече в “матрицата”? Освен телефон, са ви нужни и чифт ОЧИЛА, от които струи тъмнината на нощта – пригответе се...


Светът не е нищо друго, освен стройна редица от нули и единици; решения, които вече са взети и предопределени ходове. Изборът да бъде друг, различен, да стане онзи Единствен, на когото всички разчитат за “избавлението” си, е направен от Нео, но той не го взима сам – както всички вече добре знаем... И след като ни бе показан финала на “матричната” битка между човечеството и машините, не може да не обърнем внимание на факта, че още през 1999 година очилата, които неотменно носят в Матрицата Нео, Морфей, Тринити, а също и агент Смит, се превърнаха в култов елемент на презентацията – дори и от рекламната стратегия за разпространение на филма на братя Уашовски. Марката на популярния аксесоар е “Блайнд”, горди с ръчната, уникална изработка на очила. Основателят на компанията – Ричард Уокър – повежда битка с компании-гиганти като “Рей-бан” и “Арнет”, и накрая печели договора, като предлага уникален дизайн на всеки чифт очила, свързан с необичайните имена на главните герои. Уокър е в Сидни през цялото време на снимките на “Матрицата”, за да проектира и нанася корекции на място.


Бърза – почти безусловна реакция при обсъждане чернотата на очилата, е асоциацията с друга шантава кино-авантюра, с комедиен и много извънземен привкус – “Мъже в черно”. Неотменна част от имиджа на агенти Кей и Джей са шикозните “щитове”, предпазващи проницателните им погледи от... задължителното “неутрализиране”, на което са подложени нищо неподозиращите хора, заобиколени от извънземни. Очилата допълват безупречните черни костюми на спец-агентите, режисирани от Бари Зоненфелд, и са неразделна част от светкавицата, с която чаровния Уил Смит и непоклатимия Томи Лий Джоунс изтриват странни “видения”, за да ги заместят с по-приемлива действителност... но все пак – само на кино...

В противоположната посока на списъка с “цайсатковци” – защото носят този аксесоар съвсем не за имидж или под диктовка на модата, се подреждат няколко ИЗКЛЮЧИТЕЛНО популярни герои, които просто не могат в ЕЖЕДНЕВИЕТО си без помощта на диоптрите. Най-известният малък магьосник на всички времена е разпознаван – в света на магията и в мъгълските среди дори, по кръглите очилца, тип “Джон Ленънки”, кацнали на носа му, и по белега-мълния, скрит под непокорния черен перчем. Популярността на Хари Потър в зажаднелия за приказки свят нараства в геометрична пропорционалност на книгите, в които Джоан Роулинг описва годините учение в Хогуортс. С още повече фенове се сдобиват приключенията му, след като трите готови екранизации вече обиколиха световните екрани – и се подредиха сред двайсетте най-продавани филми за всички времена.

Не по-малко приходи осигури за създателите си още един чаровен герой със свръх-способности. Преди две години започна триумфалния полет на един от най-популярните герои от комиксовия пантеон на Щатите – Спайдърмен. Той така успя да оплете в мрежите си зрители и фенове на рисуваните Марвъл-приключения, че счупи всички рекорди за приходи в премиерен ден и уикенд, и веднага се нареди сред най-доходните филми в света. Продължението не закъсня да повтори рейда – пък се оказа и по-добро, а не по-слабо от оригинала. Единодушното мнение за филма е, че актьорските качества на Тоби Макгуайър, комбинирани с режисьорското вдъхновение на Сам Рейми, създават впечатляващо добър резултат. Образа на Питър Паркър е само основата – едно обикновено, умно момче, с неизбежните очила на студент-отличник, е ухапан от по-особен паяк-мутант и става притежател на странни умения - призван е да въздава справедливост. Когато събуди у себе си силата да усеща опасностите и да им се противопоставя, на Паячко вече не му е нужна помощта на диоптрите! Подобен е случаят и с “побратимът” му, Деърдевил, който въпреки слепотата си, върши добри и изключително смели дела в костюма на супер-герой!


И както обикновените очила с телени рамки стават ненужни на Питър Паркър, когато потегли в мисия за защита на доброто, така и в образа на Индиана Джоунс трудно се вписват професорските му цайси. Помните ли, че точно преди да започне търсенето на изчезналия кивот, доктор Джоунс със синия си поглед подкосява краката на студентките, а съответния отговор, изписан върху клепачите на младите исторички, направо изпотяват очилата му?! Страшна сцена – особено за авторката на тези редове, влюбена от години в чара на Харисън Форд!  Но аксесоарите, с които не се разделя Индиана и в трите авантюристични приключения, си остават шапката и камшика – очилата се оказват необходими само в специални обстоятелства!

Затова пък със своя чифт не се разделя баща му – възрастният професор Джоунс, с когото Индиана “поделя” зрителското внимание при търсенето на Свещения Граал. И съвсем не случайно тази роля е поверена ИМЕННО на най-великия бивш агент 007 – самия Шон Конъри...


И като отворихме въпрос за шпиони, направо е наложително да споменем колко добре се справи Пиърс Броснан с използването на много специалните очила тип “джаджа”, осигурени в арсенала му за “Само един свят не стига”. Как иначе щеше да проникне през тайните на костюмите и да прониже с инфрачервен поглед дори одеянията на дамите, за да открие точния калибър на оръжията, разположени в интимна близост до телата им?...

Още един свръх-трениран спец-агент бързо може да се свърже с атрактивните тъмни очила, които така му прилягат в предпоследната битка с мотори с адрес “Мисията: Невъзможна ІІ”. С добра тренировка и акробатични умения, Том Круз печели баснословната сума от 20 милиона долара + 12% от боксофис приходите на филма, а почитателите на Джон Ву няма да забравят скоро доброто попадение на ракетата от началото на филма – от нея изникват онзи особен чифт цайси, с които шефът на отдела Антъни Хопкинс възлага поредната мисия на виртуозния шпионин Хънт. Е, след като задачата е изпълнена, хитрото приспособление се самовзривява – и повлича след себе си действието на филма...

Още един чифт от привлекателните аксесоари за очи играе решаваща роля за две успешно екранизирани Марвъл-авантюри – “Х-мен”. Според легендата за мутиралите герои, Циклоп (чиято роля и в двата филма е поверена на Джеймс Марсдън) трябва да носи особените очила с рубинена защита (специално за случая те са Оукли “Х-Металс”, модел “Джулиет”), за да обуздава силата на взривяващия си поглед. Както вече сме наясно, юнакът добре се справя със задачата, дори и в случаите, когато се налага да повдигне рубинчетата от очите си, за да загрее почвата под краката на лошите – получават се хубави спец-ефекти!


Част от почитателите на филмовия свят сериозно биха се обидили, ако пропуснем един от най-популярните “очилати” образи в него – ексцентричния Уди Алън. Актьор, сценарист, режисьор, мулти-функционалният творец отдавна е създал собствен кино-жанр, който наистина не бихме могли да си представим без тъмните рогови рамки и шантавия предизвикателен поглед... Там със сигурност знаем, че изненадата е готова да се покаже – във всяка следваща секунда... Именно това е част от магията, която обвързва вниманието на зрителите с невидимата паяжина на вечното любопитство – и ги води към следващите спирки по пътя на кинаджийското въображение...

Нечовешки множества в заплашителен строй

Животът на всеки филм започва от Идеята! Обличат я в думи, изграждат й сценарий, сдобива се с герои - и актьори, които да се превърнат в тях, идва на помощ режисьорска мисъл, която да обедини всичко, а накрая е срещата със зрителите... Е, точно от очакването на тази среща тръпки ги побиват всички автори и финансови участници в “оживяването” на Идеята – как ще мине, ще я харесат ли, ще се продаде ли добре... И въпреки, че всички майстори на тема “кино” издигат на пиедестал СЦЕНАРИЯ като изключително-основен и неизбежен фактор за “правенето на филми”, страшно важно е и присъствието на ДЕТАЙЛИТЕ. Или АКСЕСОАРИТЕ, или ПОДРОБНОСТИТЕ в пейзажа – онези малки неща, които могат да ни направят впечатление, без да им обръщаме особено внимание в момента, но да останат като образ, блед спомен в услужливите чекмедженца на паметта...
Именно с подобни подробности ще се опитаме да ви занимаем в тези редове... И понеже лятото както обикновено изобилства с атрактивни за окото хитови заглавия, без особени претенции и с много спец-ефекти, погледа инстинктивно се насочва към филм, който навява очаквания за нещо по-сериозно или поне по-амбициозно. За всички кинаджии създаването на ултра-модерен свят от бъдещето вече е равносилно на протягане на ръка към чашата сутрешно кафе...


Но да подчиниш подобен свят на законите, обобщени преди доста години от класика-фантаст Айзък Азимов, вече си е отговорна работа! Още преди да сме видели резултатът – филма “Аз, Роботът” на Алекс Прояс, в рекламните откъси погледа на жадния зрител е прикован от ТЪЛПАТА изкуствени интелекти, подредени в еднакви редички, с еднаквите главички, торсове и крайници. Бели, излъскани до съвършенство, те наподобяват мравки – с черните стави, свързващи различните елементи на тялото, смирени и готови за работа, с безизразния поглед на роботи, поставени в обвивка, удобно обслужваща шефовете-хора. Добре организирано – и доста заплашително множество от същества, които се оказва - лесно могат да забравят произхода си, да започнат да мислят и да се опитат да извоюват самостоятелност. Ама имало 3 закона на роботиката, които били задължителни – добре, но светът е динамична система, която се променя всяка секунда...
Може би затова е неволна, но бърза асоциацията с прочутите – и доста остарели вече, войници на Империята, облечени в бели доспехи, които неумолимо настъпваха към бунтовническата база на ледената планета Хот, превземаха кораби на Федерацията и доста тъпо бяха изненадвани от изобретателния Хан Соло преди грандиозната битка на Ендор... Бързи спомени-стрели връхлитат мислите на всички фенове на “Междузвездните войни”, които съвсем не са забравили, че оригиналните серии бяха последвани от много по-високотехнологичните Епизод І и ІІ.

Последният буквално изобилстваше от заплашителни тълпи най-различни създания. Почти буквална визуална идентичност (с белите конвейрни същества от “Аз, Роботът”) има в строя клонинги, задължително държани в тайна база и копирани от супер-боеца Джанго Фет с легендарни способности на безмилостен наемник от супер-класа.
В опита за акцент върху тълпите могат да влязат и въоръжените човекоподобни машинки, стоварвани на кило в полетата на Набу – но те са скучни и се сковават безропотно когато спре подаването на команди – или задвижваща енергия! Докато воините-клонинги по нещо напомнят множеството роботи – всеки от тях е самостоятелна бойна единица и независимо от това какви заповеди изпълняват – част от информацията се осмисля и тогава се реагира на нея.
Това качество например не притежават многобройните “агент Смит” в прословутата култова трилогия “Матрицата”. Но въпреки това клонирането на вирусовата програма в човешки образ и мултиплицирането му на екрана – от шантавите братя Уашовски и актьора Хюго Уийвинг, създава представа за гигантско заплашително множество. То трудно може да се превърне в тълпа – индиректно се подчинява на ходовете и решенията, взимани от “вируса-баща”, но запълва доста голямо пространство от екрана с безизразни и безмилостни тъмни очила, взрени в нищото – или в безкрая.


Тълпата “агент Смит” просто присъства – като въплъщение на изначалното зло, вечната алтернатива и обречената да губи страна. Може би точно затова повторения до безкрай образ бързо се превръща в символ на стена, сливаща се с пейзажа до незабележимост – все пак целта е постигната, в центъра се оказва Единствения-избран и той блести със своята непобедимост... Да живеят функциите copy & paste! Заклетите фенове на “матричната” сага знаят, че само част от образите на Смит са изиграни в кадрите от самия Уийвинг – останалата част от тълпата е набрана чрез свободен кастинг на мъже с подобно телосложение, а лицето на вируса-агент е мултиплицирано впоследствие по дигитален път. Бойните сцени между Нео, Смит и клонингите, с работно заглавие “Яката битка” (The Burly Brawl), е заснета за 27 дни...
Подобна роля – на фон, но и непрестанна заплаха, е отредена на тълпите неконтролируеми орки, създадени от въображението на Дж.Р.Р.Толкин и оживели с “малко помощ” от Питър Джаксън и неговите приятели. Тези анти-същества, слепени от кал и получили душата си от господаря на Злото, са призвани да бродят по Средната земя в страховити тълпи, грозни, безразсъдни и жестоки, сеещи смърт и разруха. Те са главното оръжие, с което разполагат владетелите на Мрака, за да ударят обединените сили на народите, вярващи в съхранената светлина на древната доброта. Първоначалната идея е орките да са изцяло компютърно-генерирани. Когато това все пак се оказва невъзможно, екипът на Джаксън намира разрешение за безкрайното умножаване на доброволците (предимно от Новозеланската армия), включени в епохалните битки.


Компютърна програма на име MASSIVE доразвива и усъвършенства армиите с компютърно генерирани орки, елфи и човеци. Тези дигитални създания можели да “мислят” и да се бият независимо един от друг – определяйки точно кой от тях е съюзник, и кой – противник, благодарение на специално вградени и отделени зрителни полета. Програмисти и монтажисти командвали всичко само с “кликване” върху някое създание от 20 хилядната тълпа. С помощта на програмата те са можели да “виждат” съответния кадър през очите на избраното същество, дори са снабдявали различните бойци с индивидуални бойни стилове... Припомняме още една интересна подробност - виковете на орките при битката в Шлемово усое са осигурени от цял стадион с 25 хиляди почитатели на крикет, които крещели с пълно гърло военни химни. Нужният текст се прожектирал на огромен екран, а самият Питър Джаксън е бил начело на тълпата... Реалната битката в “Двете кули” е монтирана от 20 часа материал, заснет в продължение на 3 месеца - и през цялото време машини за дъжд са обливали снимачната площадка... Доста известно е твърдението, че в сцените около Шлемово усое са участвали огромен брой статисти, а работата по тях е продължила толкова месеци, че почти всички “съпричастни на делото” си направили фланелки с надпис “Оцелях след Шлемово усое”. Така статистите продължават да се разпознават един друг из тълпите в почти всички по-големи градове на Нова Зеландия... Цифрите сочат, че в грандиозните сцени от “Завръщането на краля”, освен масовката, има над 200 хиляди дигитални участници – самите епизоди се оказали с такъв мащаб, че е трябвало да се построи допълнителна стая само за поставяне на нужните компютърни мощности за окончателното “рендване” на сцените...
Създаването на филмови авантюри вече е немислимо без най-важните приятели на човека-кинаджия – компютрите. Именно “сърфирането” с помощта на техните възможности из неизбродимите простори на нашата фантазия ражда все нови и нови идеи... Те само чакат да бъдат “облечени” в образи, обградени от детайли и “оживени” от сръчни екипи творци, посветили себе си на киното. И понеже винаги ми е било много интересно, няма да се откажа да търся свежи подробности, които не винаги забелязваме в снопа светлина, озарил магическия бял екран...

"Магнолия"

Имало едно време – наричали го края на 20 век, тогава навсякъде витаело чувството за нещо недоизказано, имало един млад режисьор само с два филма зад гърба си, и той решил да направи още един “малък и скромен” кино-опит. Започнал да пише – за няколко обикновени хора, които живеят на една улица в долината Сан Фернандо, в Съединените Щати. Колкото повече пишел, все по-недостатъчно му изглеждало. Затова се захванал с филма и направил от човешките животи една странна тричасова мозайка. Всеки от героите му се оказал с нещо по-особен, не толкава обикновен, както изглеждало отначало. В ролята на телевизионен “гуру”, изкуствено връщащ самочувствието на мъжете, се пъхва Том Круз и открива, че героят му е всъщност изгубеният блуден син (жестока игра – неслучайно Круз имаше номинация за Оскар за тази роля!). Джейсън Робартс се превръща в бащата, който на смъртния си одър тегли чертата за равносметка и открива силата да прости. Джулиан Мур е доста по-младата му жена, която се стъписва пред чувствата и е поразена от промяната у себе си. Уилям Х. Мейси е бивш шампион от телевизионно шоу за деца-генийчета, но на 40 години все още не е открил своя живот, а водещият на същото това шоу осъзнава, че в края на дните му неговият собствен свят се разпада. Това са само част от героите на Пол Томас Андерсън – младият разказвач, който майсторски отделя нишките на историите, за да ги вплете във филма си на точното място – така, че да се получи изкусна картина. Заслушайте се във филма – ще усетите болката, която не може да се обясни с киносимволи. Тя няма да изчезне, докато не открием, че сме се сдобили с мъдрост и сме намерили разковничето на собствения си живот. Обич, грижа, вяра, цел, прошка, умиротворение – всичко е толкова просто и толкова изящно. Като малките бели листенца на магнолията. Като чувството за нещо, което някога сме имали и лесно можем да си го върнем пак… Имало едно време… Ако и времето ви се изплъзва – не се предавайте, преследвайте го… и ще стигнете до “Магнолия”…

Уди Алън - “Да разнищим Хари”

Опиташ ли се да дадеш определение на нещо - ти го разрушаваш. Да се съмняваш винаги - може би това е правилния подход? Този Уди - Алън ли е? А тази история от фрагменти негова ли е? Това поне е безспорно - в кадър е самото живо доказателство, великият актьор-режисьор с очилата “запазена марка”, с невротичните движения и шантавите идеи. “Да разнищим Хари” е филм на Уди Алън - защото в него откриваме най-важните елементи - свежи, остроумни реплики (ама от тези, дето предизвикват смях и размисъл) в традиционната автобиографична история с великолепен звезден състав (всеки герой е изигран от актьора, когото самият Уди е пожелал да види в ролята).


Разказът е доста объркващ и фрагментарен - както подскача мисълта между идеите, от спомен към някоя случка, която ни очаква в бъдещето. Така е и в живота на знаменития писател Хари Блок, с блокирала фантазия, потънал в депресия. Той успешно продава творбите си, но животът му е пълна каша. Защото има навика да поверява на пишещата си машина всичко преживяно, а това не винаги е приятно - за трите му жени, няколкото психоаналитици и любовници, за приятелите и досадните родители (нали не сте забравили - във филмите на Уди Алън те винаги са мърморещи евреи, а той е съмняващия се блуден син - дотам, че героят му Хари търси Бога при католиците, и дори при будистите!) Историите са навързани като кратки отклонения от червената нишка на разказа - като спомен за едно алтер-его се появява младият Тоби Макгуайър; като звезда, буквално изгубила фокус, гастролира Робин Уилямс; една от съпругите е и истерична психиатърка - в ролята Кристи Али; друга е ревностна еврейка - самата Деми Мур; бясната, решена на убийство зълва е Джуди Дейвис, а верният приятел - в една от най-добрите сцени с пътуването по етажите на Ада, е неотразимият в демонично амплоа Били Кристъл. Всичко в живота на Хари се руши, хората го изоставят - или той тях, а обърканото, самовлюбено и егоцентрично съзнание му спретва лоша шега - за да му даде основание за извода: Хари Блок не функционира правилно в живота, а само в изкуството! Нещеш ли, иззад ъгъла, със сапунен пистолет в ръка се появява един нагъл въпрос - “Не е ли прекалено авто-биографичен И този филм на Уди Алън?” Който отгатне истината, може би ще отговори и на онзи стар въпрос - “Боже мой, Боже мой! Какво си направил напоследък?...”

A.I. - Изкуствен интелект

Тази приказка на Спилбърг и Кубрик можеше да започне и така - “Ще има едно време...” - едно момче, чиято любов е истинска, но то самото не е. Може би не подозираме колко малко години ни делят от момента, в който хората ще се изкушат да научат “изкуствения интелект” как да чувства. Този бъдещ свят се ражда в проектите на Стенли Кубрик преди повече от 30 години, когато той откупува правата върху разказа на Брайън Алдис “Супер-играчките издържат цяло лято”. Дългогодишно приятелство и сътрудничество по този проект свързват Стивън Спилбърг с легендата Кубрик и само две години след смъртта му неговите фантазии оживяха. С ролята на Дейвид - детето “изкуствен интелект” прекрасно се справя Хали Джоел Осмънд.

За семейството, избрано да проведе експеримента с обучението в любов, е почти невъзможно да приеме създанието - и то като заместител на собствения им болен син. Дейвид обиква майката Моника - защото така е програмиран, но предразсъдъците надделяват и той потегля на път към своята единствена мечта - да стане истинско момче... Самият Кубрик прецизно обмисля детайлите по любимия си проект. Той създава образите в “Изкуствен интелект”, дори рисува своя свят, после Спилбърг доусъвършенства по стори-бордове и скици колективната им творба. На много места във филма се усеща почерка на Кубрик, а критиците направо упрекват Спилбърг в почти механично смесване на двата коренно различни режисьорски стила. И въпреки, че някои наричат “Изкуствен интелект” прекалено дълга и мрачна приказка в три действия, филмът без съмнение е изумителен. Като въртележка от образи връхлитат безпощадния “Панаир на плътта”, бляскавия Руж Сити, отломките на потъналия град и сред тях гротескната статуя на Синята фея, в която цели две хилядолетия е вперил поглед с надежда за чудо малкият Дейвид-Пинокио... Някои скептици смятат, че филмът е прекалено поучителен, но има приказки, които не се уморяваме да препрочитаме отново. А усещането за обреченост се настанява почти незабележимо в нас, защото “неизкуственият” интелект все търси нови отговори на вечните въпроси - за обичта и щастието...

“Star Wars” - любовта

Колкото повече приближава месец май, толково по-безмилостно се скъсява времето на очакването. Не можете да отречете, че най-голямото блаженство се крие именно в предусещането за нещо ново, нещо страшно обичано, нещо неотразимо като чувство – нещо, което само истинските фенове на “Междузвездни войни” могат да усетят… Е, не забравяме, че точно “истинските” могат да си позволят заслужената критичност – почитателите бяха безумно сърдити на Лукас, че “Епизод І” се оказа това, което е. И въпреки разочарованието, верните фанатици на тема звездни приключения потръпват развълнувано всеки път, когато се спомене новото очакване – “Епизод ІІ” пристига. Идва продължението на сагата, предстои ни да се срещнем с порасналия Анакин – и ново поколение тинейджърки да се влюбят безпаметно в изгряващата звезда, както хиляди момичета въздишаха по Люк и Хан преди години… Но – не се разсейвайте по миловидния Хайден Кристенсен или невинната Натали Портман – внимавайте в историята! Защото Джордж Лукас разчита безкрайно много на “забранената любов” – чувството, родило се в сърцата на неговите главни герои. Точно в тази обич – най-чистото и обсебващо чувство, се крие тайният път на изкусителната мощ, по който е предопределен да поеме Анакин, за да предаде себе си и Силата - и да предпочете мощта на Тъмната страна. Той е гневен и нетърпелив – но трябва да хване юздите на емоциите си, за да е неуязвим за изкушенията. Уви, съветите на учителя Оби Уон остават само пожелания – защото никой, дори и най-добрия сценарист, не може да заповядва на чувствата. И така – войната на клонингите се превръща просто в шумна, напрегната атмосфера, във фон за любовната история, чиято развръзка ще е отправната точка за следващия “Епизод ІІІ”. И както знаем – накрая побеждава Тъмната страна, страстта е подвела младия Анакин и силата на чувствата го тласка към ръба напропастта, отвъд която е Дарт Вейдър… И все пак жалко е, че скоро ще дойде краят на Очакването – само месец ни остава да предвкусваме изненадите на Лукас. И да се надяваме, че “Епизод ІІ” ще бъде достойна награда за феновете-ценители, които вярват в красивата притча за Силата…