“Survivor” е игра, която 10 години печели фенове сред милионите телевизионни зрители по цял свят. Но едно е да гледаш как надъхани европейци или железни щатски момчета се борят с природни капризи, друго е да видиш на екран български “оцеляващи”, нали?
Лас Теренас на полуостров Самана в Доминиканската република звучи много далече. И наистина е. Тръгваме – заради авантюрата, тръпката от неизвестното и още много други “защото”. Там вече ни очакват – тюркоазено-многоцветен океан и палми, пухкави облаци с топъл дъжд и слънце. Чака ни и аржентинският екип, който има завиден опит в снимането на този телевизионен формат. Огледи, локации, подробности – всичко отдавна е уточнено, след два дни започват снимките – буквално! Българските оператори и тонтехници минават инструктаж за работа в специфичните условия на острова – аржентинските колеги обясняват как да се поддържат камерите и микрофоните, каква екипировка е нужна за спасяване от изненадващите дъждове. Аржентинският режисьор Мартин организира бърза и “лекичка” репетиция с камери за реалити-екипите, която завършва с анализ на заснетите материали. Две лодки се натоварват с българите, които буквално ще документират живота и малкия свят на нашите “оцеляващи”, и потеглят през вълните. До девствените плажове на острова се пътува около час, приблизително по толкова време е нужно на операторите и звукарите да разгледат терена и да чуят отново какво е разрешено и какво не по време на снимки. Навсякъде с нас са изпълнителният продуцент Гонзайо, режисьорът Мартин и разрешаващата всички съмнения и неясноти, PR на аржентинския екип Хулиета Камара. Търпеливо и детайлно се обясняват подробности; неволно започваме да се изучаваме взаимно – млади са, енергични, държат се естествено, непринудено, като домакини. Не е възможно да няма проблеми, но те се уреждат със спокойствие и усмивка – и с две вълшебни думички: tranquillo (спокойно), manana (утре). Въпреки подтискащия, безкрайно продължил дъжд на първия снимачен ден, играта започва и се завърта колелото с цикъла от ежедневни задачи за целия екип. Няма вече българи и аржентинци, всеки от нас отговаря за нещо различно – и си го гони настоятелно, до дупка! Вечер се купонясва като за световно, пускаме на воля любопитството – и ние, и те, разказваме какво ли не, но на следващата сутрин дежурният реалити-екип е в 5 сутринта пред бунгалото на техниците и поема с непромокаемите куфари към лодките. Най-много един ден в седмицата е почивен за част от аржентинците, защото художниците и екипът, отговарящ за реализирането на игрите, почти всеки ден подготвят изпитания за “оцеляващите”. Когато поредната игра трябва да започне в 10 сутринта, още в 6.30 започва товарене на техника – стативи, кран, камери; внимателно се подготвя снимачната площадка, опъват се няколко километра кабели, слагат се камерите на уточнените гледни точки и всички се приготвят за щракването на клапата. Голямата разлика между този екшън и киното е, че тук дубли няма! Телевизионният екип регистрира на лента как са се справили участниците, кой отбор или участник е победил, и край – оттегля се! Вярно е, че игрите се заснемат с много камери, но всяка от тях работи самостоятелно, операторите знаят какви точно планове да подават и как да следят действието. Понякога след края на играта операторът, държал в кадър водещия, пита кой е победил – червените или зелените, защото не е усвоил добре български език и не е откъснал очи от камерата си, за да види кои ликуват! Съвсем различни са емоциите, когато някое племе отиде на съвет – експедитивно, спокойно и внимателно се подготвя специалния терен, всеки от екипа е в очакване на състезателите, които трябва да излеят душите си пред водещия Камен Воденичаров. Малкото общество на участниците в играта има собствени проблеми, които нямат нищо общо с подредения живот в цивилизацията. Въпреки, че аржентинците не разбират почти нищо от разговорите на български език, емоциите не могат да останат скрити. По някое време звукарите и асистент-режисьорката Виктория Комуне започнаха да питат – “Какво казва Камен на края на всяка игра, на всеки съвет?” Преведохме им израза, после ги научихме да го казват и на български. Техните опити да не подсещат, че “накрая ще оцелее само един” често разсмиваше купонджийската тайфа, която разпускаше вечер на “Барчето на Фестивала” (непретенциозно заведение на брега на океана, току пред входа на хотела, собственикът му готви божествено всякакви морски дарове!) След последния ден от снимките аржентинците ни честитиха от сърце “оцеляването”, но никой от нас не скри колко ни е мъчно да се разделим. Защото не е трудно да намериш приятели – дори на 11 хиляди километра от дома. Може пък да се сбъдне пожеланието, с което се разделихме на летището в Санто Доминго – “До нови срещи!”...
Няма коментари:
Публикуване на коментар